magnifisonz.com /

Мелина Меркури (на гръцки Μελίνα Μερκούρη) е гръцка актриса и политик. Тя става международно известна с филма Never on Sunday (1960), режисиран от съпруга й Жул Дасен. След военния преврат в Гърция през 1967 г. посвещава голяма част от времето си на лобиране срещу хунтата в Западна Европа и САЩ. През 1974 г. се завръща в страната и се присъединява към ПАСОК. Тя е министър на културата в правителствата на Андреас Папандреу.

Веднъж Мелина Меркури решила да отиде на фризьор – не й се случвало често. Поводът обаче го изисквал – била поканена на прием в чест на гръцкия крал Константинос. Фризьорският салон бил пълен с „каймака на обществото“, под сешоарите нямало нито една, която да не е омъжена за банкер или корабопритежател. „Господи! – помислила си Мелина, – едно късо съединение ще направи вдовци половината милионери в Гърция“ и си излязла, обръщайки гръб на котешките усмивки под сешоарите. На аудиенцията при краля актрисата се появила без кой знае каква прическа, но затова пък Константинос я поканил на танц и котешките усмивки, пренесли се от фризьорския салон в балната зала, моментално се вледенили. Кеф!

За Мелина „кеф“ е най-гръцката дума на света, нещо като „дуенде“-то за испанците. За нея „кеф“ означава „фукане“, „перчене“ и дори нещо повече. Кефът е импровизация. Кефът е да рискуваш живота си. Кефът е това, което те кара да постигнеш двойно повече или нищо. Големият жест, това е кефът. Всъщност това е и самата Мелина Меркури. 

Тя е актриса, певица, политик и гъркиня до мозъка на костите. Първата жена – министър в гръцкия кабинет за всички времена. Първата и единствена до този момент гръцка актриса с награда за най-добра женска роля от фестивала в Кан в номинирания и за „Оскар“ през 1961 г. за най-добър чуждоезичен филм „Никога в неделя“, където изпълнява ролята на проститутката Иллиа. Тогава тя е обявена за модна икона и многократно снимана за Vogue. Гардеробът на нейната Иллиа – потничета, чиито презрамки се завързват зад врата, блузи с широки колани и разноцветни гривни – стават особено актуални през 60-те години, въпреки че са доста далеч от изискания стил на самата актриса, която предпочита строги и класически дрехи. Близка приятелка на Франсоаз Саган, тя носи нещо от свободния дух на цялото бохемско поколение, но без така характерния му инстинкт за саморазрушение. Като изключим, разбира се, цигарите. Мелина Меркури си остава заклета пушачка до смъртта си през 1994 г. Пуши за кеф!

Наричат Мелина „гръцката забележителност номер 2 след Партенона“, а прословутата френска писателка Колет казва за нея: „Достатъчно е тя да вдигне очи и – ето го Акрополът“. Всъщност и самата Мелина заявява без следа от престорена скромност: „Когато бях на 15, имах най-красивите очи в цяла Атина“. 
Тя е родена в квартала Колонаки – символа на гръцката столица. Дядо й Спирос е кмет на Атина в продължение на цели 30 години, поради което тя се чувства като истинска принцеса. За него актрисата казва, че е първата й голяма любов. Истински грък – силен, висок, властен, невероятно жизнен и голям инат. Всъщност всички в семейството на Мелина са непоправими оптимисти, без нея. „Аз съм единственият човек в семейството, който по дух и убеждение е песимист. Онзи, който е казал „може да изтръгне поражението от зъбите на победата“, е имал именно мен предвид“, казва Мелина.

Не е само песимизмът. Още от съвсем малка тя се чувства самотна. Това усещане по някакъв начин я преследва през целия й живот, въпреки образа на необуздана хедонистка, който тя си изгражда, поддържа и в който понякога дори вярва. Тъкмо рано осъзнатото усещане за самота тласка Мелина към сцената. Още повече, че училището никак не й върви. „Изключвана съм сигурно от двайсет училища, не можех да изкарам нито един изпит. Завърших гимназия единствено благодарение на телохранителите на дядо ми, Мимис и Костас, които често заплашваха учителите с пистолети – наистина! – само и само да изкарам някое контролно. Не чета книги. Никога не съм чела нищо, освен пиеси и сценарии.“ За разлика от повечето актьори Мелина знае с абсолютна точност кога и как се заразява от театъра. Всичко започва съвсем глупаво, по детински, от желанието да покаже на всички какво може. „Вместо просто да поднесеш нещо на някого, ти го взимаш, правиш жестове, мимики и хората те аплодират: „Браво! Колко е интелигентна малката!“ Когато се чувствах самотна, заставах пред огледалото и правех гримаси. После, след като бях „поставила“ своя номер, го показвах пред хората. И естествено, те ме харесваха.“
Меркури е на 12-13 години, когато един ден облича дрехи на майка си и влиза в едно забранено кафене на остров Спецес – там се намира тяхната семейна лятна вила. Започва да танцува, но механизмът на знаменитото атинско клюкарство довежда майка й Ирини за броени минути в кафенето. Мелина получава паметен плесник, още повече, че цялата е в пудра и червило, а брат й Спирос е принуден да се бие с всеки, който си позволи да изкаже на глас дори намек за съмнение в нейния морал. 

Слуховете обаче имат известно основание. Горе-долу по това време малката „актриса“, още ненавършила 14, се влюбва лудо в един голям актьор. Гиоргос е на 35 години и е известен прелъстител. Мелина не пропуска нито едно негово представление. „Трябваше да гледам Гиоргос всяка вечер или да умра.“ Проблемът с парите за представленията разрешава лесно като проси из улиците. Лъже, че е диабетичка и й трябват пари за инсулин, че трябва спешно да си купи билет за влака, че се е изгубила. Така или иначе, всяка вечер Мелина е на първия ред в театъра, впила очи в Гиоргос. Мълвата бързо се разнася, а скандалът назрява – „Мелина, 14-годишна, девствена, внучка на кмета Спирос – в ноктите на Гиоргос, най-известния покорител на женски сърца в Гърция“. Девственицата Мелина пише на актьора безчет писма, ужасно досадна е. Един ден се срещат, той я черпи сладолед, а тя бърза да му каже, че отдавна е навършила 16. Той я изпраща и по пътя я целува. По някакъв странен начин всички разбират за тази целувка. Когато се прибира, семейството я чака. Всички са там. Чичо й й удря страшен шамар. Мелина се разплаква и казва, че Гиоргос не я е докоснал изобщо. Любимият й дядо обаче също не й вярва, а това дълбоко я наранява. Решава да се самоубие и се хвърля под една кола, но спирачките й се оказват здрави. „Така, на 14 години познах първата любов – пожелах да умра. По-късно никога не съм си помисляла да умра заради някой мъж. По-скоро имам страстното желание да живея.“

Точно в този объркан момент от живота й дядо й Спирос умира. За Мелина това е вероломно предателство, защото е убедена, че той е безсмъртен. Скъсва всичките му снимки, две седмици се смее истерично и никакви инжекции не успяват да спрат смеха й. Вече наистина не й пука. Търси утеха при Гиоргос, който й предлага да му стане любовница. След дъжд – качулка. Мелина отказва, защото нещо в нея се е пречупило. Предпочита да прекара лятото в Спецес, вместо в обятията на Гиоргос.

Същото това лято Мелина среща първия си съпруг – Панос Харокопос. Той е ужасно богат, един от най-големите земевладелци в страната, произхожда от древен атински род, има прекрасна прическа и още по-прекрасни обноски, тъй като, или въпреки че, е завършил Кембридж. В цялата тази красота има и едно петно – Панос е женен за някаква румънска танцьорка, с което е нанесъл сериозен удар на „доброто си семейство“. За Мелина обаче той е истински бунтар. Панос веднага харесва Мелина и я кани на яхтата си. Държи се с нея като с жена и тя го предизвиква с лукава решителност. А докато двамата флиртуват, жена му играе карти в каютата си. Кеф!

Мелина се учи да плаче. Тренира пред огледалото, а когато вече е много, много добра, започва да иска от майка си да й позволи да стане актриса. Отговорът е категоричен: „Не“. Малката веднага сменя фалшивите сълзи с истински. Отговорът е пак „Не!“. Но съдбата й помага и тъкмо по времето, когато Драматичната школа при Националния театър провежда прослушвания, майка й заминава на гости извън Атина. Мелина се явява на прослушването и я приемат, но майка й е непреклонна. Не на театъра! Трябва да сключиш добър брак и да имаш деца. Проблемът е решен от Панос, който получава развод от своята румънска танцьорка срещу огромна сума и предлага на Мелина брак. Прави го делово и спокойно, като истински английски възпитаник. В Гърция любовта и бракът са шумни работи, изпълнени със страсти, не и за Панос. Но Мелина разбира, че за нея това е идеална възможност – в едно общество, където бракът налага известно робство за жената, Панос й предлага свобода. Ще бъде свободна, ще стане актриса и ще има до себе си един красив и богат мъж. 

Мелина казва „Да“. Изпращат телеграма на семейството й: „Встъпихме в брак“, което е пълна лъжа – всъщност заминават на сватбено пътешествие неженени. „Пожертвах целомъдрието си в единствения хотел на малкото островче Бурдзи – някогашен турски затвор. В стая, която някога е била килия и затворниците са очаквали в нея екзекуциите си. По желание на Панос носех черна дантелена нощница. Нямаше бяла булчинска рокля за мен, но това не ме смути нито за секунда, напротив. Много ми хареса.“

Седмица по-късно двамата сключват брак в Пелопонес. Свидетели са им дъщерите на селския поп. Мелина носи старото си ученическо палто над черната нощница. Едва след тази забележителна церемония двамата се връщат в Атина и наемат апартамент в най-луксозния хотел – „Великобритания“. Мелина е на 16 години. Омъжена и свободна.
Малко по-късно двамата се пренасят в разкошното семейно жилище, което тя до края на брака си с Панос Харокопос нарича „къщата на Панос“. В къщата на Панос обаче бавно и постепенно започва нашествието на приятелите на Мелина, предимно бедни актьори. И, разбира се, приятелите на Мелина не плащат нищо и, разбира се, Панос Харокопос плаща всичко. Скоро къщата се превръща в шумен кибуц. Непрекъснато някой влиза и излиза, непрекъснато някой говори, пее, танцува или рецитира монолози. За Гърция това са годините на фашистката окупация. В страната цари мизерия и глад. Мелина обаче води лична война. Нейната цел е само една – да взима от живота всичко, което може. Сега и веднага! Напук на войната. Този „пир по време на чума“ е вдъхновен от един нов мъж в нейния живот – Алексис. 

Алексис е на 26 години, когато среща Мелина. За него животът е забавление, а забавлението – опасност. Той е царят на черната борса по време на войната, истински играч. Мрази немците, защото са силни и презира гърците, защото са слаби. Целта му е да вземе парите на немците, но играта си струва само ако им продаде дефектна стока. Винаги носи зареден пистолет и е готов да го използва във всеки един момент – срещу немците или срещу себе си. Малко след края на войната той наистина се самоубива с куршум в главата. Та този човек се влюбва в Мелина и тя решава, че е неотразим.

Двамата изживяват доста забавни и опасни мигове. Кефят се да не се съобразяват с военния час и да рискуват живота си в името на партия карти или просто на забавна вечер с приятели. Понякога обаче една смътна, тревожна мисъл гложди Мелина. Поглежда се в огледалото и вижда едно разглезено, добре живеещо с чужди пари момиче, което флиртува със смъртта за забавление, докато хората умират от глад. Казва това на Алексис, а той й отговаря: „Само на 17 си. Живей!“ Чашата обаче прелива, когато веднъж Мелина, Алексис и двама техни приятели-актьори сядат в един бар, а след тях влизат двама есесовци с куче. Алексис демонстративно говори на кучето на немски, а един от есесовците се провиква „Щом като говориш толкова добре немски, ела седни при нас“. Алексис се прави, че не го чува. Немецът изважда пистолет и с него им прави знак да дойдат веднага. Двамата актьори и Алексис отиват. Мелина обаче продължава да седи на масата си, сякаш е залепена за нея. „Ела и ти!“, извиква й онзи. Тя отново не помръдва и той се прицелва в нея. „Броя до три и стрелям.“ Мелина не трепва. Едно, две. Тя седи. „Три!“ Чашата до лакътя й се пръсва на парчета от куршума. Мелина обезумяла скача и се разкрещява: „Свиня, свиня!“, без да помисли, че немецът може да я застреля. За щастие сервитьорът вече е извикал военната полиция и есесовците са изведени навън. За Мелина този случай е граничен и тя решава – никога повече няма да си рискува живота, за да прави глупави демонстрации.

След края на войната за Мелина започва тежък период. Двамата с Гиоргос – актьорът, нейната първа любов – сформират театрална трупа. Публиката посреща Мелина изключително враждебно – не просто, защото е лоша и несръчна актриса, каквато наистина е в онзи момент, а защото изглежда добре. По всичко личи, че е живяла и се е хранила добре по време на войната. Мъжът й е страхотно богат, а любовникът й – черноборсаджия. Навсякъде плъзват клюки и подозрителност. Критиците я сравняват със земята. Гиоргос се опитва да я успокои: „Не се срамувай, че не си умряла. Когато си млад, кръвта ти кипи. Морето е много синьо, мъжете са много красиви…“ Мелина се въоръжава с… омраза. „Омразата ми към публиката тогава беше равна на нейната към мен.“ Отдава се на театъра и работи. Постепенно ледовете между нея и публиката се разпукват. Ролята на Бланш от „Трамвай Желание“ е първият грандиозен театрален успех за Мелина Меркури. След всяко представление публиката става на крака и крещи името й. Кеф!

Тогава се появява проблемът – тя е от породата „актриси, които се смеят“. Често й се е случвало да избухне на сцената. Някакъв неочакван жест на партньора, забавена реакция или шум сред публиката и тя е способна да зацвили от смях. Всъщност в трагични моменти в реалния живот тя също се смее истерично, вместо да плаче. Смее се, когато умира дядо й. Смее се, когато пред очите й катастрофира нейната любима приятелка Франсоаз Саган и тя се опитва да спре някоя кола, за да помогне на изпадналата в безсъзнание и притисната под колата си Саган. Ридае и се смее едновременно. Смехът й на сцената обаче започва да й създава сериозни проблеми. Едва не проваля една пиеса. Налага се режисьорът да се скрие зад завесата и да я боде с игла, за да й пречи да се смее. Сред рехавата публика на това представление обаче има един човек, който умира да гледа как Мелина се гърчи на сцената в неистови мъки да не се разсмее, но е достатъчно възпитан, за да крие лицето си – самият той, разбира се, се смее непрекъснато. Това жестоко, възпитано копеле винаги си купува четири места в театъра. На единия стол сяда, на другия си слага краката. На третия – бутилка узо и купичка лед, а на четвъртия – краставици и маслини. Пирос Спиромилиос (ах, тези гръцки имена, внимавайте да не се объркате) е най-пленителният, най-страстният, най-очарователният мъж в живота на Мелина. „Прекарахме заедно седем щастливи години. Той ме направи жена и ме научи какво е наслада“.

На Пирос Мелина отдава сърцето си напълно – без страх и колебания. Той е красив, а физическата красота има огромно значение за гърците. Той е чувствен, кефлия, оптимист, изпитва неутолима охота за живот, обаче е привърженик на ужасното клише: има два вида жени – съпруги и любовници. Съпругите носят отговорност и имат достойнство, любовниците – не. Една съпруга, която има любовник, е курва, а мъжът по природа е полигамен и така нататък. Та нейният възхитителен Пирос е от онези мъже, които просто ти казват: „Обичам те. Стани моя любовница, но те предупреждавам, че макар да те обичам, винаги малко ще те презирам, защото си любовница.“ Това е просто вбесяващо за Мелина и тя не може да се примири с него.

Малко след раздялата си с Пирос актрисата подстригва косата си много късо, по момчешки. „Мелина, ти си най-еманципираната жена в цяла Гърция“ – й казва нейният приятел, писателят Яковос Кампанелис. „Заради косата ми ли?“ – пита Мелина. „Не, не заради косата ти. Ще напиша една пиеса за теб“.
Кампанелис пише „Стела“, а Михалис Какоянис (режисьорът на „Зорбас Гърка“) заснема филма. За главната роля в този филм Мелина Меркури е номинирана за най-добра женска роля на фестивала в Кан през 1955 г., което за Гърция е истинска национална победа.

Мелина заминава за Кан с мисълта: „Ако не спечеля, ще умра!“ Не печели. Кой знае защо тази година журито решава да не даде награда за най-добра актриса. На тържествения бал след награждаването Мелина се скрива в един ъгъл и се разплаква – разочарованието й е огромно. В този момент чува зад гърба си: „Нима наградата има толкова голямо значение?“ „Да-а!“ – изревава Меркури като магаре и се обръща. До нея стои мъж с много, много сини очи. „Заслужаваш много повече от нея“, казва й той, целува я по бузата и си отива. Това е американският режисьор Жул Дасен.

По онова време Дасен е в „черния холивудски списък“ на Маккарти и е преследван за антиамериканска дейност. Никой не иска да работи с него. Но тъй като успява да превърне един независим филм с нищожен бюджет („Рифифи“) в голям успех, става галеното дете на фестивала в Кан в онази година.
Истинската среща на Мелина и Жул Дасен е в Париж, няколко месеца след края на фестивала. Разхождат се и си говорят с часове. Не с часове, с дни. Мелина забравя колко много обича да спи и колко мрази да ходи пеш. Разказват си всичко, а на раздяла Жул й казва: I’m hooked. Какво означава I’m hooked? – пита Мелина стюарда-англичанин в самолета на път за Лондон. Означава „Хванах се на въдицата“. Да, Жул Дасен вече се е хванал на въдицата. Мелина обаче – също. Тя е абсолютно сигурна – това е мъжът на живота й. Точно този кльощав, вече пооплешивял и побелял евреин с голям нос. Наистина харизматичен, но и наистина грозноват. 

Следващите няколко месеца тя едва сдържа нетърпението си отново да види Жул. И както някога с първата си любов – актьора Гиоргос, така и сега обикаля всички киносалони, където дават филма на Дасен „Рифифи“, в който той изпълнява и една малка роля. Научава филма наизуст. Така преживява, докато един хубав ден Жул пристига в Гърция. Мелина никога няма да забрави дните, които двамата прекарват в Делфи. С Дасен живеят десет години заедно, преди да сключат брак, тъй като той много трудно получава развод от предишната си жена, с която имат две деца. Жул Дасен изиграва огромна роля в живота й. Не само защото създава филма „Никога в неделя“, който я прави безспорна световна звезда и за който тя печели наградата за най-добра женска роля на фестивала в Кан през 1961 г. Преди всичко, защото й дава опора в самотата и песимизма й – двете усещания, които тя непрекъснато носи дълбоко в себе си. Може би, защото и самият Дасен известно време е персона нон грата в страната си по време на „лова на вещици“ и може да разбере мъката й по дома. 

На 21 април 1967 в Гърция е извършен военен преврат и група полковници завземат властта. В този момент Меркури е в Ню Йорк, където играе в бродуейския спектакъл „Иллиа, любов моя“, създаден по филма „Никога в неделя“. Мюзикълът показва Гърция като слънчева, свободна и весела страна, а в същото време тя е управлявана от диктаторски режим. Много от приятелите на Мелина, останали там, са в затвора. Мелина изпитва зверски угризения, че точно в този толкова тежък за страната си момент, тя е далеч и играе в някакъв измислен мюзикъл. Един ден, в интервю за някакво радио, тя не издържа да говори само за театър, кино и роли и изкрещява: „Гнус ме е да играя Иллиа, защото всичко в този мюзикъл е лъжа. Гърция сега е един затвор!“ „Правите изявление срещу правителството на Полковниците ли?“ – пита водещият. „Не!“ – изкрещява седящият наблизо Жул Дасен, който познава добре темперамента на жена си и е наясно, че тя изобщо не мисли в момента за последствията от думите си. „Да, правя изявление срещу полковниците“ – казва Меркури. „Не ходете в Гърция. Не подкрепяйте с парите си един терористичен режим.“ Жул Дасен обаче греши. Мелина е наясно какво говори. Знае, че думите й ще я държат далеч от Гърция години наред. Знае, че по някакъв начин застрашава сигурността дори на собствената си майка, която е в Гърция. Изявлението на Меркури е заснето и с телевизионна камера и е излъчвано няколко пъти по NBC. Духовете са разбунени и още как! Хиляди гръцки емигранти се обаждат, за да поздравят актрисата и да й благодарят. Идват и първите заплахи – първо по телефона, а после и по пощата. Мелина започва да получава купища предложения за интервюта в най-четените списания, вестници, в най-гледаните предавания. Тя знае много добре – за медиите това е просто една „добра история“. Момичето-проститутка от „Никога в неделя“, което дръзва да се заяде с полковниците. Но тя го приема като дълг – да говори от името на всички гърци, които в този момент не могат да говорят.

Рано сутринта на 12 юли 1967 г. телефонът иззвънява. Обажда се един английски журналист и казва на Мелина, че господин Патакос, гръцкият министър на външните работи, я е обявил за враг на народа, който морално и икономически вреди на страната; че имуществото й ще бъде конфискувано, а гръцкото й поданство – отнето. Мелина Меркури не може да промълви и дума. „Госпожо Меркури, господин Патакос каза, че повече не сте гъркиня. Ще направите ли някакво изявление?“ – настоява журналистът. „Родена съм гъркиня и ще умра гъркиня, а господин Патакос е роден фашист и ще умре фашист“, отвръща Мелина и тези й думи обикалят всички световни медии. Само два дни по-късно в нюйоркските магазинчета се появяват значки с надпис: „Мелина е гъркиня“, а знаменитата журналистка Ориана Фалачи й посвещава дълга статия в сп. Look. Стотици интелектуалци от цял свят се произнасят в защита на Мелина и протестират срещу отнемането на поданството й: Алберто Моравия, Жан-Люк Годар, Жулиет Греко, Ив Монтан, Симон Синьоре, Ванеса Редгрейв, Артър Милър. Наричат я „паликари“, което на гръцки означава боец, но боец, който воюва с кеф! Мелина разбира, че с всичко, което прави, не трябва да носи тъга, а да дава кураж. Затова продължава да воюва, но като паликари.

Двамата с Жул преживяват много заедно – и периода, в който трябва да живеят с денонощна охрана, заради заплахи за покушение, и смъртта на сина на Жул – световноизвестния певец Жо Дасен, който умира на 40-годишна възраст от сърдечна криза. И невъзможността да имат собствени деца. И най-вече смъртоносната носталгия („носталгия“ означава буквално „тъга по родината“) на Меркури, когато е далеч от Гърция. Защото тя е и звезда, и красавица, и дивачка, и бохем, и бунтарка, и прекрасна актриса и певица, но преди всичко е истинско „дете на Пирея“. Твърди, че нищо на света не може да се сравни по красота с гръцките острови при пълнолуние. И че в годините на изгнание е имало нощи, когато луната e изгрявала, пълна и ослепителна, над Ню Йорк, а тя е била готова да хване първия самолет за Атина, да се извини на полковниците за всичко, което е казала и направила срещу тях, да понесе затвора и всичко друго – само и само да й позволят да зърне за миг същата тази луна в небето над своя остров Спецес. 

Когато режимът на Хунтата е свален, Мелина Меркури се връща в Гърция и я обикаля цялата. Играе „Медея“ на Еврипид. Играе я във всички антични театри – и навсякъде я очаква многохилядна публика. По-късно е назначена и за министър на културата (именно на нея дължим практиката всяка година да се избира „европейска столица на културата“) в правителството на Андреас Папандреу. Всеки, посетил „министерския“ й кабинет, не спира да се удивлява – защо тази жена, която приживе нарекоха „последната гръцка богиня“, работи в таванска стаичка с едно бюро, настолна лампа, телефон, пепелник, стол и купчина папки, загърбила имиджа на световна звезда. Защо изобщо се е върнала? С авторитета, връзките, опита, гласа, таланта и парите си. Отговорът Мелина вече го е дала – много, много отдавна. Просто защото е гъркиня.

https://www.youtube.com/watch?v=28EAWlOXrYs