magnifisonz.com /

Фритьоф Нансен (на норвежки: Fridtjof Wedel-Jarlsberg Nansen, 1861 – 1930) норвежки полярен изследовател, океанограф, дипломат, хуманист, философ и международен деятел, лауреат на Нобелова награда за мир за 1922 г.

Роден в имението Стуре Фрьо, недалеч от Осло, в семейство на секретар на окръжен съд. Още като юноша става първокласен скиор и нееднократно печели шампионатите на Норвегия по ски. След завършване на средното си образование постъпва в университета в Християния (сега Осло), във факултета по зоология.

Фритьоф Нансен Fridtjof Nansen
норвежки изследовател и общественик
Роден	10 октомври 1861 г. Стуре Фрьон, Норвегия
Починал	13 май 1930 г. (68 г.) Люсакер, Норвегия
Научна дейност
Област	География
Подпис

Едва 20-годишен, през 1882 г. се отправя на биоложка практика на кораба „Викинг“ в Гренландско море, който ловува тюлени. Именно това плаване в Арктика има решаващо значение за по-нататъшната му дейност като полярен изследовател. След завършване на образованието си през 1883 г. става лаборант по зоология в Бергенския музей. От 1885 до 1886 г. работи в университета в Парма, Италия, при професор Голджи и в първата в Европа морска биоложка станция в Неапол. През 1886 г. е удостоен с голям златен медал на Кралската Академия на науките за своите изследвания по строежа на клетъчния апарат на нервната тъкан и получава докторска степен.

От 22 август до 29 септември 1888 г., заедно с Ото Свердруп и още четирима участника пресича Гренландия на ски по 64º с.ш. от изток на запад, на протежение от 560 км. Пръв съставя подробна карта на южната част на острова. Събира богат материал за релефа, климата, характера на ледообразуването, растителния и животински свят, етнографията, бита и обичаите на ескимосите. За постигнатите големи резултати е награден със златен медал „Виктори“ на Лондонското Кралско географско дружество и медал „Вега“ на Шведското дружество по антропология и география.

За Нансен и неговата експедиция заговаря целия свят. Независимо от голямата му слава той продължава своите изследвания в новата наука океанология. До края на ХІХ в. изследва Атлантическия океан от Шпицберген до Азорските о-ви, изучава дрейфуващите ледове, дълбоководните морски течения, изобретява и усъвършенства прибори и апаратура за океанографски изследвания, издига смели научни хипотези. През 1897 г. става професор по зоология в университета в Християния, без задължението да чете лекции. През 1900 г. участва в експедиция за изследване на теченията в Северния ледовит океан. Подвизите му го превръщат в национален герой и улесняват влизането му в политиката в началото на века.

Той работи за независимостта на Норвегия и става през 1905 г. първи дипломатически пратеник на страната в Лондон, пост, който заема до 1908 г. Завръща се в Норвегия и отново се отдава на науката. Смъртта на съпругата му, а след това и на големия му син са страшен удар за него. Приема да посети Русия и през 1913 г. плава покрай брега на Азия от запад на изток до устието на Енисей, след което продължава по суша в Южен Сибир и Далечния изток.

В последните години от живота си Нансен се отдава изцяло на активна обществена и политическа дейност. Горещ поддръжник е на ОН. По време на глада, който настъпва след Октомврийската революция, организира международна помощ. Като върховен комисар на ОН за бежанците оказва изключителна помощ на милионите руски и арменски бежанци. Неговите комитети подкрепят и завръщането на българите от Западна Тракия, депортирани от егейските острови, по време на Гръцко-турската война от 1919 – 1922. За тези си заслуги получава Нобелова награда за мир през 1922 г, парите от която изпраща за построяването на селскостопански станции в Поволжието и Украйна и оказване на помощ на гръцките бежанци.

Възползвайки се от високото си обществено положение, Фритьоф Нансен става един от най-големите хуманисти за времето си. Помага на хора във всекидневна нужда, като им дарява средства. Тази дейност се разраства и в по-големи мащаби. През 1922 г. Нансен става върховен комисар за бежанците на Обществото на народите. В този период българската история е изпълнена с ужасяващи събития, касаещи нашите бежанци.

Фритьоф Нансен измисля нещо революционно. Изготвя специален документ, даващ право на военновременните, политически и др. бежанци да пътуват безпрепятствено по света и да се заселват, където сметнат за добре. Вкаран е в употреба заради  Октомврийската революция от 1917 г., вследствие на която стотици хиляди напускат родната си Русия. По-късно от него се облагодетелстват преследваните в Турция арменци, европейските евреи, подложени на нацистки гонения и други. Точно заради т. нар. Нансенов паспорт изстрадалите българи от Западна Тракия се прибират по домовете си, депортирани от егейските острови по време на Гръцко-турската война от 1919-1922 г. Потомък на семейство с такъв паспорт е днешният посланик на Италия в София Стефано Бенацо. Създаването на паспорта е революционно решение за времето. Фактът, че този документ се използва за придвижване на бежанците до ден днешен, показва значението на делото на Нансен.

През 1922 г. норвежецът е в България като председател на Върховния комисариат на бежанците. Той се среща с министър-председателя Александър Стамболийски и с представители на културно-благотворителното дружество „Тракия” начело с проф. Димитър Михалчев, които му връчват изложение на тракийските бежанци. За характера на госта говори изказването: „С трудните проблеми се справям веднага. За невъзможните неща ми трябва малко време, за да ги реша.”

България и българите са признателни на Фритьоф Нансен. Изненадващо, той не е един от онези персонажи в историята ни, които тънат в забвение. Улици и булеварди са кръстени на негово име, а наскоро е изграден и негов паметник в София, в близост до НДК. През 2011 г. е открита изложба, посветена на великия норвежец.

Инициира и създава през 1927 г. международното дружество „Аероарктик“ и става негов пожизнен президент. Независимо от преклонната си възраст се кани да лети с дирижабъл към Северния полюс.

Умира на 13 май 1930 г. в градчето Люсакар, недалеч от Осло, на 68-годишна възраст.

Идеята била безумна: да оставиш дървен кораб да замръзне в Северния ледовит океан и да преплаваш през Северния полюс, използвайки дрейфа на ледовете. Когато нещата не тръгнали по план, дръзкият норвежки учен Фритьоф Нансен се отправил с кучешка шейна и един спътник натам, където никой още не бил ходил.

Насред студения фиорд, на ивица скалиста суша, до която се стига след кратко пътуване с ферибот от центъра на града, Осло е създал нещо като национално гробище за прочути кораби. Тук, на полуостров Бигдей, посетителите могат да прекарат няколко дни в прекрасния музей, приютил древни викингски кораби, рибарски гемии от XIX в. и дори „Кон Тики“ – прочутия сал от балсово дърво на Тур Хейердал.

Но най-поразителното сред морските храмове на Осло е една островърха структура от метал и стъкло във формата на огромна буква А. Вътре, окъпана в процеждащата се светлина, почива яка дървена шхуна, построена през 1892 г. и кръстена „Фрам„.

„Фрам“ (думата означава „напред“) е може би най-прочутият кораб в дългата история на норвежкото мореплаване и символ на полярните изследвания. Самата шхуна е чудо на инженерната мисъл – подсиленият корпус издържал три години в хватката на арктическите ледове. „Фрам“ проникнал пo на север в полярните ширини от който и да било кораб преди него.

Основната движеща сила зад „Фрам“, блестящият и мрачен учен изследовател, който поръчал строежа и оглавил безумно опасното първо плаване сред арктическите мъгли, продължава и днес да се смята за патриарх на нацията. Името му е Фритьоф Нансен. Казано накратко, той е бащата на съвременните полярни изследвания, а всички останали – Скот, Пири, Амундсен – са просто негови последователи.

Корабът „Фрам“

 

Нансен не приличал на донкихотовските търсачи на слава, типични за златната ера на полярните експедиции. Да речем, че е бил ренесансов викинг: т.е. даровит писател, търсен лектор, първокласен зоолог и виден държавник. Владеел безупречно поне пет езика, бил сръчен с фотоапарата, изработвал прекрасни карти и илюстрации, водел обемна научна кореспонденция и внасял елемент на академична прецизност във всичките си начинания.

През 1888 г. Нансен повел първия траверс на Гренландия – с типичната си склонност да омаловажава нещата го кръстил „ски екскурзия„, – но пропуснал последния кораб за дома и бил принуден да прекара зимата заедно с гренландците в лов на тюлени и усвояване на управлението на каяк. Тези преживявания били в основата за получилия топъл прием пътепис „Първото прекосяване на Гренландия„, публикуван през 1890 г., и на живото етнографско описание „Животът на ескимосите„. След своите гренландски приключения той станал активен популяризатор на карането на ски. В Музея на ските „Холменколен“ в Осло Нансен е показан като качено на ски и облечено в кожи божество, отец – основател на националния спорт на Норвегия.

Но най-драматичното от всички многообразни постижения на Нансен е именно мъчителното пътешествие на „Фрам“ между 1893 и 1896 г. Идеята в основата на експедицията била толкова невероятна, че водещите авторитети в полярните изследвания, включително Кралското географско дружество, я обявили за самоубийствена. Нансен целенасочено се стремял да заседне сред ледовете на Арктика.

итовете за герои са винаги силно въздействащи, защото на архетипно ниво се свързват със собствения ни вроден копнеж към себепознание и самоосъществяване. Героят, това е егото, дръзнало да напусне пределите на съзнанието, и да се впусне в странстване из царството на несъзнаваното в търсене на съкровището на Цялостната личност. Историята на Фритьоф Нансен е съвсем реална, но според мен би могла да се разгледа от юнгианска гледна точка като метафора на пътешествието на Героя.

„Непознати и недостъпни, обгърнати в своя чист плащ от ледове, дремят във великото безмълвие на смъртта полярните страни. Дремят така още от началото на света. Завит в белите си одежди, Великият гигант е проснал вдървени крайници и посреща с гняв и ръмжене мечтите на хилядолетията.” – това са първите думи от книгата на Фритьоф Нансен, която трудно би могла да се нарече пътепис в обикновения смисъл на думата, тъй като носи много личен отпечатък и разказва за природата и живота сред великата самота на ледовете чрез промените в настроението и емоциите на наблюдаващия я. Научаването за обективните факти чрез докосване до субективните възприятия прави съпреживяването още по-спонтанно и засилва чувстото ни на идентификация с Героя.

Фритьоф Нансен е роден през 1861 г. в близост до днешно Осло, Норвегия. Казано накратко, той е бащата на съвременните полярни изследвания, а всички останали – Скот, Пири, Амундсен – са просто негови последователи. Нансен не прилича на донкихотовския тип търсачи на слава, типични за златната ера на полярните експедиции. Да речем, че е по-скоро ренесансов викинг – т.е. даровит писател, търсен лектор, първокласен зоолог, виден държавник. Владее безупречно поне пет езика, фотографията и рисуването също са сред талантите му, води обемна научна кореспонденция и внася елемент на академична прецизност във всичките си начинания. Харизматични сурови черти, пронизващ мрачен син поглед, излъчващ вглъбеност и интровертност, но и твърдост и решителност.

Фритьоф Нансен би могъл да изгради блестяща кариера като учен, тъй като зоологията му се отдавала изключително много. Но, както той самият пише, след безкрайните часове, прекарани в лабораторията, имал усещането, че започва да живее в микроскопа. Тогава в душата му се породил поривът към непознатото, далечното и мистичното. Първоначалната ситуация, от която Героят тръгва, се преживява винаги като незадоволителна, угнетяваща и нетърпима. Първата победа на героя е тази над самия него – дързостта да направи първата крачка извън пределите на установения ред. Искрата на авантюристичния дух разпалва съзнанието и го подтиква да търси нови хоризонти, да открива и опознава чужди за него територии. Егото усеща, че отвъд  границите на съзнаваното съществува цял един нов свят и смело тръгва към него. Така започва голямото пътуване на Героя към земи, където човешки крак не е стъпвал, към кътчета, до които съзнанието никога не е имало достъп.

По времето, когато Фритьоф Нансен живее, науката се е развивала с бързи темпове. Под постоянно растящия напор към познания и светлина границите на неизвестното отстъпват все по-назад, стъпка по стъпка, но на север – пред прага на гробницата, в която потъва всичко, където започва безмълвието на полярните области – поривът секва. Нямало е дотогава никакви непреодолими препятствия за всепобеждаващия  човешки дух и той е крачил смело напред. Но тук Природата се възправя пред човека и му противопоставя най-заклетите врагове на живота: ледовете, студа и дългата полярна нощ. Когато за разума стане невъзможно да си проправя път напред, на помощ идват ирационалните средства.

Идеята на Фритьоф Нансен да стигне до Северния полюс е посрещната скептично като самоубийствено безумие. Многобройните опити, правени преди това, били обречени на гибел – ледът сковавал корабите и ги смазвал в смъртоносната си прегръдка. Залогът за неподготвения за пътешествието наистина е на живот и смърт. Герой е този, който побеждава препятствията по пътя, а не просто се срещне с тях. Нансен подготвя грижливо арктическата си одисея цели девет години. Той поръчва изработката на специален кораб, чийто корпус е необичайно закръглен и гладък, и по този начин би издържал на натиска на ледените блокове и би изплувал над тях като тапа, вместо да бъде смазан. По настояване на жената на Нансен, Ева, корабът е кръстен „Фрам” (на норвежки – „напред”).

Подходът на Нансен е дързък и нестандартен – да вземе предвид силите на природата и да се опита да действа в съгласие с тях, а не срещу им. Нагласата му предполага сътрудничество, а не борба на сили. Неговият план включвал доброволна конфронтация с най-страшния му кошмар – корабът трябвало да се остави нарочно да замръзне сред паковия лед, след което да бъде влачен от подводните течения и така да достигне до полюса. Един изследовател на име Фредерик Джаксън искал да се включи в експедицията, но учтиво му било отказано заради английския му произход; мисията трябвало да бъде изпълнена изцяло от норвежци. (Тази подробност в последствие ще се окаже от жизнена важност!) С това приключил първият етап на подготовката и настъпил вторият – на същинското пътуване. И така, заедно със старателно подбран екипаж от 13 мъже и 34 кучета, през лятото на 1893 г. „Фрам” напуснал Осло и поел напред през мъглите към далечни цели.

Героят започва да копнее за нещо отвъд него и става търсач, тръгнал по следите на необозримото. Откликвайки на призива и тръгвайки на път, той открива, че скоро започва да среща всевъзможни пречки, да търпи лишения и страдания. Още на 22 септември „Фрам” прекосил 78-мия паралел, където всички карти свършвали и навлязъл в абсолютно непознатото. Без външна подкрепа и без средства за комуникация с цивилизацията, изцяло в ръцете на стихиите. От аналитична гледна точна това е етапът на оттегляне от външния свят и потапяне в тъмния ад на несъзнаваното. Спускането в непрогледно тъмна бездна и едновременно с това усещането, че си откривател – в това се състои антагонизмът на Егото, което осъзнава колко е незначително и нищожно, и в същото време на какви грандиозни подвизи е способно.

Както се очаквало, с настъпването на полярната зима, налягането на ледовете се увеличило и оцеляването на хората зависело единствено от издържливостта и силата на Фрам. Корабът се тресял ужасяващо и скърцал зловещо, но издържал на изпитанието и се издигнал непокътнат над ледовете, точно както Нансен бил обещал. Първите врагове били сломени. В дневника му четем: „Присмивам се на силата на ледовете. Не признавам студа. Той е нищо. Ние живеем в една неразбиваема крепост.” На символно ниво корабът представлява сигурният  дом, убежището-контейнер и предоставя едно защитено пространство, което би издържало на силата на несъзнаваните съдържания и би запазило психиката здрава и невредима. Корабът е утроба, която износва Героя и го предпазва да не бъде залят от вълните на несъзнаваното, но същевременно крие и тънката опасност да се превърне в затвор за него.

„Фрам” продължил да пълзи по течението към полюса със скорост няколко километра на ден. Въпреки преживените инциденти – включително нападение на бяла мечка, което прикючило с две мъртви кучета и ухапан член от екипажа – първите две години от пътуването преминали сравнително леко. Скуката  и монотонността били постоянен спътник, но хората на Нансен не страдали, тъй капитанът им се бил погрижил предварително и за това. „Самият аз – пише той – никога не съм водил по-охолен живот”. Заплахата била не само за физическото, но и за психическото оцеляване на хората. Много предходни експедиции не издържали на изолацията, студа и тъмнината, явления като депресия и други психични разстройства били често срещани. Стигало се дори до канибализъм. Нансен правел всичко възможно да поддържа духа на хората на кораба. Екипажът публикувал собствен вестник, организирал тренировъчни екскурзии със ски и извършвал безброй сондирания и измервания. Срещу непрекъснатия мрак на полярната нощ на кораба бил монтиран ветрогенератор, който произвеждал електричество. Под палубата имало уютен салон с орган и библиотека, в която Нансен подредил 600 внимателно подбрани книги. Като средство против меланхолията се използвали и големите запаси от шоколад на борда.

В началото на втората година обаче станало ясно, че „Фрам” не напредва на север,а по-скоро стои на едно място и дори се връща назад и няма да стигне до полюса чрез този дрейф. Нансен започнал да се съмнява в смисъла на експедицията. В дневника си е написал: „Бездействието потиска духа. В такива мигове животът ти се струва мрачен като зимната нощ. Може ли да се понесе това?  Струва ми се, че трябва да се намери изход, някакво приложение на човешките сили…Осъдени сме да бъдем безучастни зрители, бездейни, неспособни да си помогнем сами. Тъжно е.” Надеждата започнала да се редува с отчаянието и да се превръща в мрачна апатия: „Защо да се тревожа заради течението, дали то ни води напред или назад, на север или на юг? Колко е чуден животът! Вечен стремеж напред – винаги напред, но към каква цел? След това идва смъртта, прекъсва нишката и слага край на всичко, преди целта да е постигната…”

Тогава Нансен направил смайващо откритие, което обяснило всичко – Арктика всъщност представлявала океан и дълбоките подводни течения отклонявали кораба от посоката му. Нансен бил съкрушен от това обстоятелство, но твърдо решен да не се прибира у дома „с празни ръце”. Новият му план бил още по-безразсъден и смел – да напусне кораба и да измине оставащите 600 километра до полюса на ски. Така и сторил – заедно с един спътник, 28 кучета, две шейни и провизии за 100 дни поел по най-рискования път в живота си. Съвсем скоро двамата се сблъскали с нови трудности – екстремна температура от -45 градуса, ужасен терен, проблеми с екипировката и бързо движещи се плаващи ледове. Когато провизиите намалели, започнали да убиват най-слабите кучета, за да нахранят другите. Достигнали най-северната си позиция – 86 градуса и 14 минути северна ширина, до полюса да им оставали 364 километра. Нансен бил обещал на Ева, че ще върне жив и за него това било по-важно отколкото да рискува да намери смъртта си – и безсмъртието – на полюса. Предпазливостта надделяла и двамата мъже направили обратен завой. За нещастие картата, която следвали, не била вярна и островите, към които се били насочили, се оказали въображаеми. Отчаяното пътуване  през плаващите ледове със сигурност се нарежда сред най-окаяните и мъчителни полярни преходи, правени някога. Били на предела на силите си, когато полярната зима ги застигнала. Наложило се да преживеят осем месеца в землянка, делейки общ спален чувал в състояние, подобно на летаргия. Почти не разговаряли. Никога смъртта не е била така близо. Прехранвали се с бели мечки и тюлени, което ги карало да се чувстват като убийци и ги потискало още повече. Когато зимата отминала продължили да се придвижват с каяци, без да подозират невероятно чудната изненада, която съдбата им била приготвила.

Изгубени насред ледената пустош, те срещнали друго човешко същество! Fortuna favet fortibus – съдбата обича смелите и ги възнаграждава. Съвсем случайно, или по-точно съвсем синхронично това бил същият онзи англичанин, когото Нансен отказал да приеме в екипажа си три години по-рано. Изследователят бил организирал своя собствена експедиция. Нансен и другарят му се качили на английски кораб, който ги отвел обратно в Норвегия, където били посрещнати триумфално като национални герои. С това кръгът на пътешествието се затворил и Героят се завърнал там, от където бил тръгнал, но носейки безценно съкровище.

Макар че не успял да достигне до крайната си цел – Северния полюс – Нансен бил стигнал по на север от всички хора преди него. Експедицията му била най-успешният „провал” в историята и оставила забележително наследство – откритието на нов океан, безброй научни изследвания, теория за полярното течение и огромен принос за океанологията. Нансен станал посланник на Норвегия в Лондон, а през 1922 г. получил Нобелова награда за мир.

Митът за героя е от централно значение в аналитичната психология. Този мотив е особено важен за връзката между пластовете на съзнаваното и несъзнаваното, за търсенето и намирането на смисъла, за процеса на индивидуацията. Историята на Фритьоф Нансен е завладяваща, защото е пример за това какво се случва, когато потенциалът за „героизъм”, заложен в душата, се разгърне и осъществи. Рискувайки всичко и в името на всичко Героят поема по пътя към недостижимото съвършенство и се завръща у дома преобразен от триумфа си над тъмното и непознатото. Победата се състои в новооткрития и присъединен към психиката смисъл, във внасянето на светлина там, където е царувала тъмнина, в превръщането на индивида в по-здрава, по-осъзната и по-Цялостна личност.