magnifisonz.com /

Димитър Димитров Подвързачов е български поет символист, преводач, сатирик, драматург, журналист, редактор, издател и фелейтонист.

Роден е през 1881 г. в Стара Загора в семейството на пощенски чиновник, но остава без баща още преди раждането си. Учи първоначално в родния си град, а после в Хасковската гимназия, която обаче не завършва поради липса на средства.

Постъпва като чиновник е в Окръжната училищна инспекция в Стара Загора (до 1903 г.) и в Шумен (1903-1907), става секретар на Трета мъжка гимназия в София (1907-1911). Редактира през 1909-1910 г. хумористичното списание „Оса“, през 1911-1912 г. заедно с Александър Божинов редактират литературно-художественото хумористично списание „Смях“, а през 1914 г. редактира списание „Звено“, в което сътрудничат редица български символисти. За списанието сътрудничат редица писатели-модернисти и реалисти: Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Христо Ясенов,Людмил Стоянов, Николай Райнов, Йордан Йовков, Константин Константинов, Георги Райчев, Никола Янев; журналисти: братята Д. и Ст. Стойчеви, Коста Кнауер и др.

Участник е в Балканската война (1912-1913), а през Първата световна война (1915-1918) е един от литературните редактори на сп. „Отечество“ и на в. „Военни известия“. След войната става литературен редактор в книгоиздателството на Ал. Паскалев (1918-1920) и драматург на Народния театър в София (октомври-декември 1920).

В периода 1919-1934 г. е журналист и коректор във вестниците: „Зора“, „Епоха“, „Час“, „Знаме“, „Демократически сговор“, „Македония“ и др. През 1934-1936 г., заедно с Елин Пелин и Йордан Сливополски, е редактор на детското вестниче „Пътека“. През 1936-1937 г. е литературен редактор на в. „Днес“.

Димитър Подвързачов за първи път печата свои стихове през 1898 г. в сп. „Смях и сълзи“. Активен сътрудник е на почти всички български хумористични издания и на списанията: „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Нов път“, „Съвременник“, „Листопад“ и др.

През 1932 г. под псевдонима „Хамлет принц Датски“ издава книгата „Как дяволът чете Евангелието. Хумористични драски, мисли и парадокси, фейлетони“. Написва редица произведения за деца, сред които: „Приключенията на Крачун и Малчо в София“ (кн. 1-2, 1933-1934), поемата „Война в джунглите“ (1934).

Съставя и редактира заедно с Димчо Дебелянов „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам. С портретите на авторите“ (1910). А заедно с Димитър Бабев е редактор на сборника „Театър и вечеринки“ (1910).

Прави редица преводи, предимно на руските класици, между които в стихове: „От ума си тегли“ от Александър Грибоедов и „Маскарад“ на Михаил Лермонтов. Автор на „Хумористични, драски, фейлетони и парадокси“ (1933) и на книгите за деца „Крачун и Малчо“ (1932-1933) и „Война в джунглата“ (1934).

Цитати и стихове :

• Афоризмът е неочакван изблик, изненадващ гръм.

• Аз не ламтя да имам собствена къща: страх ме е, когато съдбата става извънредно любезна с мене.
  Когато жена ти стане много мила – това много често значи, че тя е престанала да бъде само твоя.

• Ако си беден, изпаднал, закъсал, отрупан с дългове и никъде не можеш да намериш пари, остава ти да направиш само едно: „Да се скараш с началника си, за да те уволни от малката служба, която заемаш. От подобен див героизъм понякога се уплашва самата съдба и току видиш – обърнала работата към по-добро.“

• Богат социалист – това е върхът на буржоазната хитрост и най-финото доказателство, че буржоазният режим се изражда.

• Българинът е муха със самочувствието на аероплан.

• В борбата между две истини – истината винаги е някъде вън от тях.

• В живота има само едно-единствено истински хубави нещо, за което струва да се жали: музиката!

• Всяко четене е една война между автора и читателя.

• Във виното е истината! Ала оня, който пръв е казал тая мъдрост, е бил трезвен – така, че истината, уви, не е и там.

• Гутенберг не е имал по-малко коварна съдба от изобретателя на барута, например. Измислил книгопечатането с най-добри намерения, той може би съвсем не е допущал, че тъй бързо книгата ще го измами и ще стане съдружник едновременно и на Бога и на Мамона, тръбач на кристална истина и на демонична лъжа.

• Да наваксаш времето — за жалост — значи да го почерниш, но не с вакса, а с труд…

• Да се възхищаваш от себе си! Това е неоценим човешки атрибут, едничкото качество, което отличава човека от животните… като го прави смешен пред тях, разбира се.

• Добродетелта е най-любимата кокетна гримаса на порока.

• Дълго време аз мислех, че ми вреди алкохолът; сетне хвърлих вината на тютюна; сетне – на месото.
  Най-после разбрах, че ми вреди просто животът.

• Диоген излизаше от своята празна бъчва и търсеше с фенер хора.
  В наше време той щеше да бяга от празни хора и да търси с фенер пълна бъчва.

• Едно от най-лошите, може би най-лошото качество на хората е, че те не са нито съвсем лоши, нито съвсем добри.

• Едно проклятие ми тежи: аз не мога да почувствувам близостта на хората. И когато някой се стреми да ме целуне от любов – аз тръпна погнусен от предубеждението, че той нарочно иска да ми предаде някаква страшна болест.

• Едно разбрах с положителност през моя живот: че навсякъде може и без мене.

• Езикът е красив и буен млад жребец. Няма да отидеш далеко с него, ако не умееш да яздиш добре. Дори нещо повече: ще те хвърли от гърба си и ще те стъпче.

• Жената е вечно дете — по ум, но вековен старец — по егоизъм.

• Животът е като коня: почувствува ли, че ездачът е несигурен, – може да го хвърли.
  Животът е като кучето: забележи ли, че му се боиш, налита да те хапе.

• Животът е река, пред всекиго от нас.
  Някой е смел и глупав – хвърля се направо да я премине – и се дави.
  Умният е предпазлив: скита по брега, опитва брод – и излиза щастлив на другия бряг.

• За да бъдеш щастлив, трябват много условия, но най-първото е да си глупав. Най-често то заместя всички други.

• Знам: твоето минало е славно. И бъдещето ти ще е не по-малко славно в историята. Но кажи ми, как да преживея мизерното ти настояще?

• И гаргите стоят с часове по антените, но от това не стават по-музикални.

• Има автори, които могат без стеснение да ти кажат: „Бях започнал да пиша пиеса. Но като чух, че и Бернар Шоу пише, отказах се — не обичам да ми подражават…“

• Има автори със странна съдба: когато се шегуват, публиката ги взема много сериозно, а когато говорят сериозно — публиката ги смята за шегобийци.

• Има идеи, в които е абсолютно невъзможно да повярваш, ако дори ти дадат сто години да мислиш. Такива са, например, идеите за славянско могъщество, за балканско споразумение, за общочовешко братство и др.

• Има народ, роден да господарува. Друг – да твори. Трети – да воюва.
  А има народ, роден с едно едничко фатално предназначение: да бъде под чуждо владичество – и да конспирира.
  Господи! Не разбирам премъдростта ти, да надариш с тая нелепа стихия народа, който населява моето отечество.

• Колко пъти ми е дохождало на ум: „Защо употребяваме думата падеж за деня, в който имаме да плащаме полица? Много по-изразителна е думата плащаница. Толкова повече, че очаква ли те плащане, когато нямаш пари, ти си разпънат на кръст и остава да ти метнат една плащаница.“

• Колкото по-истинска е една истина, толкова повече прилича на дързост.

• Колчем ми се е случвало да навляза в голяма гора, с неописуема красота на извишени към небето борове или рошави буки, или гиздави елхи, натруфени като млади невести — все ми е минавало през ума: „Голям въпрос е дали бива тая неповторима хубост да се жертва, за да се прави… хартия. И дали не е по-добре да се отсичат само тънички клонки и с тях да се понашибва овреме всяко младо, което почувства нагон да пише — та дано се остави, за негово добро.“

• Моето нещастие е само в това: всеки човек, с когото се сближа, много скоро вижда, че аз всъщност не съм негов, не съм техен.

• Мразя тълпата, дори да се състои от мобилизирани мъдреци.

• Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо: той няма никакво отношение към нея. Той не знае за какво би му трябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя е за него просто една нелепа непотребица.

• Не бързай да го съдиш, че се напил. Кой може да знае, защо се е напил човек? Това е най-често твърде сложен и неподозирано дълбок въпрос.
  Някой се напива, може би, само за да се приравни с вас, трезвите…

• Недей вярва, когато някой ти каже, че ти е сърдит, защото не си му отишел на гости.

• Никога не вярвам адвокат, който казва, че, бил само сътрудник на правосъдието.
  Момиче, че не искало да се омъжи.
  Комунист — да не одобрава кървавата разправа с противника.
  Командирован на държавни разноски — че предпочита да остане в България.

• Никога недей се сближава много с човека! Оставиш ли го да се доближи до тебе – той без друго ще почне да те рита.

• Няма положение без изход: всичко се нарежда, само че по някой път зле.

• О, да — и той падна за отечеството! Падна от високата стълба на Сметната палата, гдето бе отишъл да получи една платежна заповед.

• О, живот! Аз все пак те обичам: ти се оказа напълно достоен за моето презрение…

• Откак съм се родил, не съм престанал да се питам: „Що-ща аз тука?!“

• Пред обикновения прост, груб, арогантен човек на нашата действителност аз винаги, във всичко се чувствам виновен — дори за работи, които нито съм сънувал.

• Тайната за успеха на всекидневния вестник е същата, каквато е за отделния човек: „По нищо да нямаш свое мнение!“

• Тайната за добрите отношения между хората е много проста: „Давай непрекъснато и колкото можеш повече от себе си, а не искай нищо от тях.“

• Ти казваш: защо пиеш?! Но кажи ми, какво друго можеш да вършиш с хората?
  Нима да ги учиш на нещо? — Те винаги знаят много повече от тебе.
  Да обсъждаш сериозни сделки с тях? – Ще те измамят.
  Да споделяш чувствата си? — Ще ти се смеят.

• Той ми е много близък! — казваме за някого.
  И всеки си има свои близки. И види се, че така трябва да бъде. Защото иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?

• Три върховни пункта има всеки банкет: аперитивен — закуски; смилателен — кафе, ликьор; пургативен — речи.

• У другите народи има „джентлмен“, има „денди“ или кой знае още какво. Ние имаме само хашлак.
  Ала светът не помни да е съществувала някога и процъфтявала държава от хашлаци…

• Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчно оскърбителен, за да накара други съвсем да не пишат.

• Характерно за варварството на нашето общество: никой за никого пет пари не дава, нито да го признае една степен по-високо от себе си, нито да прояви обич до саможертва. Зад видимо интимната връзка най-често се крие съвместно извършено престъпление.

• Хората са обикновено много плитки: винаги имат предвид само онова, което говориш, а съвсем изпускат онова, което премълчаваш и което в повечето случаи е много по-важно.

• Що е журналист? Механически музикален инструмент: вържи му заплата, пусни му една идея — и завърти дръжката.

 

ЧЕЛОВЕК

Че-ло-век! Как гордо звучи това!

                                                        Максим Горки

Низ улици, площади и полета,

нелепо-многоброен, той гъмжи.

И в чудния безкрай на битието

живее само с няколоко лъжи.

 

И все върви – безумно алчен, дързък

със вярата, че е богоизбран.

И век след век напредва все по-бързо

към прародителя – орангутан.

 

Създание практично, многолико

във животинския си луд набег…

И няма нищо славно и велико

в това, че тази твар е… че-ло-век.

–––––––

СОНЕТ ЗА КИРИЛ ХРИСТОВ

 

Да, право е: рояци шушумиги

у нас и в книжнината, и навред.

Не се сърди, Кириле, а прости ги, –

че ти по божа милост си поет.

 

Те още влачат страшните вериги

на робството – душите им са лед.

И ти, за своите прекрасни книги

от тях очаквай – злъчка и оцет.

 

Но ти веднъж сам каза (бе в кръчмата):

– Човек, пред стадо шугави осли,

дори да хвръкне право от земята,

не ще зачуди никого, нали?

 

Така и ти – летиш във висините,

а те – слухтят и клепат със ушите…

––––

МОНОЛОГ

 

В туй блатце всеки си по нещо хвана,

а ти си пазиш чистички краката;

непоправим си ти – и си остана

да смъркаш на живота зад вратата.

 

Виж, в парламента заседават днеска

редица твои вчерашни другари –

съдби решават – като в хумореска!

И хвърлят мрежи кой където свари…

 

И как са важни те със тебе вече!

Едвам те виждат как вървиш из пътя;

или пък се отбиват отдалече,

от страх умът им да не се размътя.

 

– Къде си тъй забързал бе, Иване?

Ела да си намокриме езика!

– Не мога! – каже – има заседанье

по външната държавна политика.

 

А пък от политика той разбира

тъй както ти – да кажем – от Талмуда,

или от Пенчовата нежна лира

шопкиня някоя си баба Груда…

 

Ала Иван, запретнал панталони,

във тинята все едра риба дебне;

той като теб ветрищата не гони

и няма страх от пристави съдебни.

 

И скоро ще го видиш ти Ивана

със три модерни къщи, с автомобил,

а ти ще чакаш от небето манна,

и внуците си с дългове заробил…

 

В туй блатце всеки влезна – улови си,

а ти стоиш отвън и дигаш врясък.

Ти искаш да си чист? – ех, остани си

там дето си – на сухо… и на пясък.