Франсис Скот Фицджералд – Човек никога не знае какво място заема в живота на другите

magnifisonz.com / 

Франсис Скот Фицджералд (24 септември  1896– 21 декември 1940) е американски писател, който пръв нарича 1920-те години в САЩ „Ерата на джаза“ и описва най-ярко живота и хората през онова бурно десетилетие. С красивата си съпруга Зелда Сеър (Zelda Sayer), Фицджералд изживява години на интензивен светски живот и щедро харчене на пари. В началото на една от неговите истории Фицджералд пише, че „богатите са различни от вас и мен – те имат повече пари“. Той обрисува света на привилегированите в своите романи, от които „Великият Гетсби“ (1925) е най-известен.

ЦИТАТИ И БИОГРАФИЯ : 

Никога не можеш да си сигурен какво място заемаш в живота на другия.

Толкова е лесно да бъдеш обичан; толкова трудно е да обичаш.

Много хора са склонни да преувеличават отношението на другите към себе си – кой знае защо им се струва, че те предизвикват у всекиго сложна гама от симпатия и антипатия.

Бедата е в това, че когато си трезвен, ти не искаш да знаеш никого, а когато си пиян, никой не иска да те знае теб.

Махнете всички удивителни. Да използваш удивителни е като да се смееш на собствените си шеги.

Забравено означава простено.

Тестът за първокласна интелигентност е възможността да имаш две противоположни идеи в ума си по едно и също и време и да функционираш нормално.

Първо си взимаш питие, след това питието си взима питие, а накрая питието взима теб.

Покажете ми герой и аз ще напиша трагедия.

Голям социален успех е едно красиво момиче да си изиграе картите така, сякаш е най-обикновено.

На 18 нашите убеждения са хълмовете, на които се изкачваме и от които гледаме. На 45 те са пещерите, в които се крием.

Цялото добро писане е да плуваш под водата и да задържаш въздух.

Мъжете се превръщат в смес от чаровните маниери на жените, които са познавали.

Семейните кавги са горчиви неща. Те не протичат по никакви правила. Не са като болежките или раните, а са повече като цепнатини в кожата, които не зарастват, защото няма достатъчно тъкан.

Да пораснеш е ужасно трудно. Много по-лесно е да прескачаш от едно детство в друго.

Пиян съм от седмица и си мислех, че ако седна малко в библиотека, това ще ме отрезви.

Не пишеш, защото искаш да кажеш нещо. Пишеш, защото имаш какво да кажеш.

Нищо не е толкова неприятно, колкото късметът на другите.

Стигнах до извода, че няма толкова очевидна разлика между хората, що се отнася до раса или интелигентност, каквато има между болния и здравия.

Няма такова нещо като човек, който се опитва да бъде честен – това е като слепец, който се опитва да вижда.

Лицата на повечето американки над 30 години са релефни карти на едно кисело и объркано нещастие.

Никога не е имало добра биография на писател. Нямало е и няма да има. В момента добрите писатели се състоят от твърде много индивидуалности.

Винаги е тъжно да гледаш с нови очи на неща, към които вече напълно си се приспособил.

Няма по-голям смут от смута на един прост ум.

f-scottandzeldafitzgeraldconnecticut

Скот и Зелда всъщност са герои на романи и на филми и ние сме готови да сравняваме техния живот с живота на героите от романите. Зелда действително е прототип на героинята на „Нежна е нощта“. Макар че отношенията между Джей Гетсби и Дейзи да имат връзка с отношенията на Скот и Зелда, прототипът на Дейзи е по-скоро първата му голяма любов с шестнайсетгодишната Джиневра Кинг, когато Скот е на осемнадесет.
Преди да публикува обаче „Великият Гетсби“ и „Нежна е нощта“, Франсис Скот Фицджералд е издал двата си по-ранни романа – „От тази страна на рая“ през март 1920 г. и „Красивите и прокълнатите“, най-биографичната му книга през 1922 година.

scott-fitzgerald

Творческата биография на Скот Фицджералд започва доста рано с драматични творби. Той е роден на 24 септември 1896 г. в Сейнт Пол, родният град на майка му Мери Макуилън. Баща му е Едуард Фицджералд- също ирландец и католик, който е родом от Мериленд. Скот произхожда от семейство на ирландски католици, но Средният Запад реално не присъства в творчеството на писателя.
На 17 години Фицджералд е приет в престижния частен университет „Принстън“. Там се запознава с прочутия американски критик и романист Едмънд Уилсън. Там пише пиеси и разкази, там се развива и действието на романа му „От тази страна на рая“. В университетската библиотека до днес са запазени бюрото и писмените принадлежности на Скот Фицджералд.
В края на 1917 г. постъпва в армията, като преминава обучение в различни райони на Америка. През този период той се опитва да публикува романа си „Романтичният егоист“. В началото на 1918 г., по време на обучение в базата край родния град на Зелда Монтгомъри, щата Алабама, в един извънградски клуб, на танци синът на ирландските имигранти се среща с красивата южнячка Зелда. Баща й Антъни Сеър е съдия във Върховния съд на щата Алабама. Майка й – Минърва „Мини“ Бъкнър Макен, е родом от Кентъки. Майка й избира името Зелда по името на две героини циганки от неособено известни разкази.

scott-fitzgerald-5801210879788

Скот ежедневно идва в семейство Монтгомъри, а междувременно успява да започне публикуването на прекрасните си кратки шедьоври, разкази в стила на О.Хенри, които представляват сякаш другото лице на великия романист. За първия си отпечатан разказ „Момичетата в гората“ Фицджералд получава 30 долара. „От тази страна на рая“ (преработен вариант на „Романтичният егоист“) е приет и публикуван. Тогава двамата със Зелда се женят в Ню Йорк, в „Сейнт Патрик“, на 13 април 1920 г. Скот е вече на 23 години, а Зелда на 19. На 26 октомври 1921 г. се ражда единственото им дете Скоти („Скоти“, или Франсес Скот Ланахан Фицджералд, писателка и журналистка).
Продажбите на „От тази страна на рая“ са сравнително добри. В Ню Йорк двамата съпрузи скандализират обществото – гонени са за пиянство от престижни ресторанти два пъти, Дороти Паркър ги вижда как се возят на покрива на такси, Зелда скача във фонтана на Юниън Скуеър.

През 1924 г. заминават за Париж, Скот печата разкази, които по същество са ескизи на „Гетсби“. Междувременно Зелда започва връзка с френския пилот Едуар Жозан на Френската Ривиера. Това са годините на „джазовия век“ – този израз е измислен от Скот Фицджералд, който го използва в заглавието на сборника си „Разкази от джазовия век“ – а всъщност „измисля“ и своето поколение…
„Великият Гетсби“ вече е завършен. По същото време Скот препоръчва на издателя си младия Ърнест Хемингуей, протеже на Гъртруд Стайн, с когото се запознава през май 1925 г. в Париж, в бар „Динго“ в Монпарнас. Романът „Великият Гетсби“ е представен като театрална постановка на Бродуей, по него е заснет и ням филм (между 1920 и 2010 г. по произведения на Фицджералд са заснети близо 50 филма, в които играят прочути звезди като Кейт Бланшет, Брад Пит, Робърт де Ниро, Тони Къртис, Тереза Ръсел, Джак Никълсън, Миа Фароу, Елизабет Тейлър, Робърт Редфорд). В Париж Фицджералд се запознава с Джеймс Джойс, който коментира: „Тоя младеж сигурно е побъркан…“

Скот и Зелда се завръщат в САЩ през 1927 г. Скот започва „Нежна е нощта“ на 20 май 1932 г. Също както „Великият Гетсби“ романът не се продава добре. Семейството им е разделено: Зелда продължава лечението си в различни клиники, твърди, че общува с Вилхелм Завоевателя, Христос, Мария Стюарт, Аполон. Скот пристига в Холивуд, където е сключил изгоден договор за писане на сценарии за 1000 долара седмично (равни днес на близо 12 000), увеличени до 1250. Работи по „Отнесени от вихъра“, но завършва само един сценарий по „Тримата другари“ на Ремарк и е уволнен заради пиянството си. Хемингуей публикува „Снеговете на Килиманджаро“, където експлоатира историята на Скот и Зелда. Тогава Скот започва любовна връзка с Шийла Греъм Уестбрук, скандална английска холивудска журналистка, която описва връзката им във филма „Любим друговерец“ с Грегъри Пек и Дебора Кар.
През лятото на 1939 г. Скот започва работа върху „холивудския роман“ – „Любовта на последния магнат: един уестърн“. През 2002 година Джеръми Айрънс, Сиси Спейсък и Натали Редфорд заедно с Нийв Кембъл изпълниха ролите на Скот, Зелда, Шийла и Франсес Крол Ринг, секретарката на Скот през последните 20 месеца от живота му, и за отношенията между тях, във филма „Последният зов“.

f-scott-fitzgerald-an-american-icon-5

На 21 декември 1940 г. Скот получава сърдечен удар и умира в апартамента на любовницата си Шийла в Холивуд. На погребението идват малцина близки. Година по-късно „Последният магнат“ е публикуван, редактиран от Едмънд Уилсън (едва през 1994 г. романът е издаден с оригиналното си заглавие „Любовта на последния магнат“). На 10 март 1948 г. Зелда загива при пожар в психиатричната клиника. Тя е погребана в гроба на Скот. Върху надгробния камък е изписано последното изречение от „Великият Гетсби“: „Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото“.
Макар Т. С. Елиът да обявява, че „Великият Гетсби“ е първата нова крачка в големия световен роман след Хенри Джеймс, днес изглежда странно, че след смъртта на писателя критиката е разколебана дали написаното от него изобщо има някаква стойност. Нещо повече – и самият Скот смята, че се е провалил като романист. Трябва да се отдаде дължимото на приятеля му Едмънд Уилсън, на когото е признателно и цялото поколение, че възкреси през петдесетте години интереса към Скот Фицджералд, без когото, и без чиято легенда, днес не можем да си представим голямата американска литература.

ggg

Да говорим за Франсис Скот и Зелда Фицджералд е като да събудим отново златните времена на джаза, една история за романтика и главозамайващ ранен успех с всички съпътстващи го опасности. Техните имена олицетворяват безразсъдни разходи, блестящи хотелски фоайета, задимени стаи, презокеански пътувания в бели костюми, бляскави рокли и носталгия по загубената невинност. Но независимо от краткия си номадски живот, те определят една епоха и оставят след себе си изобилие от творчески постижения. Особено любима двойка, защото тяхната история се крепи изключително много на голямата им любов един към друг, която може би сама ще бъде изненадана да види какво голямо и трайно влияние е оказала върху популярната култура през 20 век.

През юли 1918 година, в провинциален клуб в Монтгомъри, Алабама, Фицджералд среща популярната 18 годишна Зелда Сейър. Зелда е красива и очарователна, типът момиче, което прави салта на дансинга, когато се отегчи. Фицджералд е пленен веднага. Той я ухажва трескаво, четейки й разкази и части от недовършените си романи. Веднага след уволнението си от армията през февруари 1919 година й предлага брак. Зелда има съмнения, но все пак приема. Пет месеца по-късно, осъзнавайки, че младият писател не печели достатъчно пари, за да й осигури нужния комфорт, тя къса с него и както Дейзи Бюканън казва на Гетсби „Богатите момичета не се омъжват за бедни момчета.” Така Фицджералд си поставя за цел да спечели възможно най-много пари, за колкото може по-кратко време, за да спечели отново любовта й. Сякаш, за да улеснят неговата задача през 1920 година, историите сякаш сами се пишат, така например разказът „The Camel’s Back” е създаден само за 24 часа. Подхранван от въображението, амбициите и младостта си, Франсис пишел без да спира, изцеждал всичките си идеи преди да се изчерпа, докато непоносимата мисъл, че никога няма да бъде със Зелда, не се настанила в главата му.

Тогава Фицджералд пише роман за опустошително красив, див и талантлив студент в Принстън на име Еймъри Блейн, който напуска училище и се присъединява към армията, никога не попада в бой, влюбва се и сърцето му е разбито от красива жена, която по случайност има същите маниери като Зелда Сейър. Съвпадение? Едва ли. Но, историята  работи, „Отсам рая” е публикувана от Scribners на 26 Март 1920 година.

Седмица по-късно, Фицджералд и Зелда се женят в катедралата Свети Патрик в Ню Йорк. Успехът на плана си има цена, която самият той по-късно описва така „Мъжът с пари в джоба си, който се е оженил за момичето година по-късно, постоянно ще изпитва недоверие, ненавист, към развлекателната класа – не осъждането на революционер, а тлеещата омразата на един селянин. В годините след това никога не съм спирал да се питам от къде идват парите на приятелите ми.” Като оставим на страна горчиво-сладкия вкус на успеха, това е времето, когато звездата на Фицджералд изгрява – и литературната, и личната. Навсякъде се усеща зараждането на нова ера. След драмата на Първата световна война американците губят вкус към романтиката на войната. Отказват да се присъединят към Обществото на народите. Много от членовете на елита, включително Фицджералд, който никога не е бил политически активен, отбягват политиката и преследването на големи и велики каузи в полза на богатството и удоволствието.

Светът е готов за едно по-добро време изпълнено с живот, музика и танци. Много млади американци вече усещат това и историите на изгряващият писател потвърждават това, което те подозират – ако живееш в града ще имаш по-интересен живот, ще прекарваш дните си по партита и танци. В градовете младите хора са интелигентни и остроумни, мъжете пият свободно, а жените флитруват безумно. За много млади жени тези истории трябва да са били откровение. Те научиха, че модерните момичета са подстригани късо, вместо да носят косата си дълга и сплетена, изхвърлили са корсета, гримират се, пушат цигари и танцуват лудо под ритъма на джаз банди.

В история, след история, героините на Фицджералд са безразсъдни, несериозни и щастливи. Никоя от тях не прекарва дните си във вършене на домакинска работа или държейки се скромно, както майка им очаква от тях. Те карат автомобили, пият алкохол и целуват момчета – много момчета, и никога не се тревожет от това, което другите могат да си помислят за тях. Тази модерна жена, която по това време се е наричала „девойка” (flapper), не е просто създание на художествената литература. Живият пример, със своите диви приключения, често описвани във вестника, е Зелда Фицджералд с нейната разточителност и неустоим сексапил, качества многократно описвани в историите на мъжа й. „Ожених се за една от моите героини”, казва самият той. Никой по-добре от нея не илюстрира импулсивността.

През бурните двадесет години, Зелда често е разглеждана като модна икона – жена, чието усърдие и личен стил продават списания и определят тенденции. Но това не винаги е било така. Kогато пристига в Манхатън, е хубавица от скучния Юг, облечена прилично и спретнато, малко скучновато за модерния Ню Йорк, но тя бързо успява да намери пътя и да се впише в обществото, не само модно, а изцяло тя става непрестанното присъствие на всички модни клубове и партита.

Казват, че побойниците са хора, които влизат в битки, които са сигурни, че не могат да загубят, ако е така, Скот Фицджералд изобщо не е побойник. В действителност, той много рядко влиза в бой, който може да спечели. Една вечер приятел забелязва Скот да се кара с извънгабаритен бияч пред Jungle бар, който не го пуска в препълнения клуб, след малко отвътре се подала Зелда, за да го пита дали планира да се присъедини към нея и понеже не може да каже „не” на любимата си, Скот се опитва да влезе вътре, само, за да се намери проснат върху една маса. Неговият приятел се опитал да придружи смирения Фицджералд до таксито, когато съпругата му се провикнала зад тях „Скот, няма да му позволиш да се размине с това, нали?” Приятелят не се връща с него в клуба, но на следващия ден го открива в леглото, с превързана глава, подуто и насинено око, без никакви спомени от предишната вечер.

През 1921 година Зелда и Скот отплават за Париж, за едно пътуване, което трябвало да бъде източник на спокойствие. Двойката се връща в St. Paul през октомври за раждането на първото им дете, дъщеря носеща името на баща си – Франсис Скот Фицджералд, накратко Скоти. Дивите купони и разточителният живот, който двамата съпрузи водят си имат своите последствия и през 1924 година семейството се мести във Франция по финансови причини, където се присъединява към нарастващата общност от американски художници и писатели, оттеглили се във Франция. Със своя евтин живот, свободни нрави, много барове и множество списания, които желаят да ги публикуват, те прекарват времето си между Париж и Френската Ривиера, място, което по-късно ще послужи за вдъхновение на Скот за „Нежна е нощта”. Също така, там Зелда започва връзка с Edouard Jozan, млад френски авиатор, с който се среща на плажа. Въпреки че връзката им е кратка и неконсумирана, безумната ревност на Скот обтяга отношенията им, което се отразява на умствената стабилност на Зелда, която идва от психически нестабилно семейство – баща й е имал психически проблеми, а двамата брат й и баба й по майчина линия са се самоубили.

Заедно с Фицджералд, в Париж живеят и други американски писатели като Гъртруд Стайн, Шерууд Андерсън, Езра Паунд, Т.С. Елиът и един млад момък на име Ърнест Хемингуей, за когото Фицджералд пише на своя редактор Максуел Пъркинс в Scribners: „Веднага го видях. Той е нещо истинско…” Фицджералд и Хемингуей имат сложна връзка, която започва с приятелство, прераства в съперничество и завършва с горчиво негодувание. Зелда и Хемингуей дълбоко критикуват Скот, за това, че излиза с другия.

„Великият Гетсби” е публикуван от Scribners на 10 април 1925 година, това е типичната приказка за славата и трагедията на американския стремеж и печели на Фицджералд голямото уважение на критиците. Някъде по това време умствената нестабилност на Зелда започва да излиза наяве. С ирационалното си поведение в ресторант в градчето Сейнт Пол де Ванс, тя демонстрира пълна липса на контрол върху себе си. Историята говори за това, че докато двамата със Скот са на вечеря, той забелязва прочутата танцьорка Айседора Дънкан на другата маса и леко подпийнал настоява да се запознае с нея. Заведен на нейната маса, той пада на колене във възхвала на цялата й красота, а Айседора прокарва ръка през косата му драматично. Тогава, за ужас на целия ресторант, Зелда се хвърля надолу по стълбището директно към ръба на терасата.

Двамата се връщат в Париж, за да се настанят в дома си на 14 Rue де Tilsitt. Това връщане към града на светлините е основно подхранено от трескавото желание на Зелда да стане прима балерина. Тя винаги е обичала балет и е била относително добра, а в младостта й нейният учител я кара да повярва, че има изключителен талант и може да стигне далеч. Балетът се превъща в нездравословна мания за нея, тя практикува по десет часа на ден, седем дни в седмицата с ненормална интензивност. Поведението през този период от живота й става все по-странно, по време на партитата тя практикува балетни стъпки отново и отново на една и съща песен, която се върти на грамофона. На едно от партитата,  Зелда събира всичките си дрехи във ваната и ги подпалва, а друг път пък събира бижутата на гостите и ги поставя в тенджера, за да си „направи супа”.

На 23-ти Април 1930 година, Зелдa Сейър Фицджералд претърпява нервен срив в Париж и е приета в клиниката Malmaison близо до града, поставят и диагноза шизофрения. Лекарите и забраняват да танцува и тя концентрира цялата си енергия към живописта и писането. През 1932 в болница Johns Hopkins тя пише единствения си роман – „Запази ми този валс”

Нещата никога няма да бъдат същите, за Фицджералд или за неговите герой. През 1931 година пише историята „Babylon Revisited”, разказваща за отскоро трезвен американски емигрант на име Чарли, обикалящ парижките улици, мислейки си за добрите времена само няколко години по-рано: „Сам развалих този град за себе си. Не го осъзнавах, но дните се нижеха един след друг, и така неусетно минаха две години, и всичко изчезна, и ме нямаше.”

Останалата част от живота на Зелда е лутане вътре и вън от различни психиатрични клиники. Двамата със Скот никога няма да бъдат същата буйна двойка. За съжаление, тя умира на 10 март 1948 година, докато спи заключена на последния етаж на болница Highland в очакване на електрошокова терапия. Избухва пожар, а тя, неспособна да избяга от пламъците, умира. По това време Скот, вече е мъртъв от осем години. Четири дни преди Коледа, през 1940 година, Фицджералд почива от сърдечен удар в апартамента на Шила Греъм. Тогава той е на 44 години. Недовършеният му роман, „Последният магнат” е публикувана посмъртно година по-късно. На погребението му не идват много хора, по това време той вече е успял да отблъсне повечето от приятелите си, с които прекарва златното десетилетие на живота си.

Животът на Зелда и Скот Фицджералд се е превърнал в поучителен мит, като този за Икар, който бил наказан, че е летял твърде близо до слънцето. Те въплъщават страстта към бърз живот на 20-те години и са икона на джаз епохата. Всъщност цитатът, който тя е сложила в годишника от гимназията представя изключително точно философията и отношението й към живота: „Защо целият ни живот трябва да бъде работа, когато всички можем да взимаме назаем. Нека да мислим само за днес и да не се безпокоим за утре.”

Още от Фитцджералд : 

За любовта

Толкова е лесно да бъдеш обичан; толкова трудно е да обичаш.

За героизма

Покажете ми герой и аз ще напиша трагедия.

За възрастта

На 18 нашите убеждения са хълмовете, на които се изкачваме и от които гледаме. На 45 те са пещерите, в които се крием.

За самотата

Най-страшният пазач стои пред вратата, зад която няма нищо. Може би защото празнотата е твърде срамна и трябва да бъде ревниво скривана.

За здравето

Стигнах до извода, че няма толкова очевидна разлика между хората, що се отнася до раса или интелигентност, каквато има между болния и здравия.

За писането

Не пишеш, защото искаш да кажеш нещо. Пишеш, защото имаш какво да кажеш.

Писателите всъщност не са точно хора. Всеки един от тях е голяма група от хора, опитваща се с всички сили да представлява цялостна личност. Нещо като актьорите, които отчаяно се мъчат да не се оглеждат в огледала.

Отстранявайте всички удивителни. Използването на удивителни е като да се смееш на собствените си шеги.

За думите

Можеш да нараниш хората с думи.

За завистта

Нищо не е толкова неприятно, колкото късметът на другите.

За грубостта

Когато някой е груб с теб, той не търси конфликт с теб, а с човека, когото преди теб е срещнал.

За парите

Идеята, че, за да накараш някого да работи, трябва да държиш късче злато пред очите му, се е превърнала в правило. Толкова отдавна правим това, че сме забравили, че има и друг начин.

За критиката

Kогато бях млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава се върти в главата ми. „Почувстваш ли желание да критикуваш някого – ми рече той – просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.“

За честността

Няма такова нещо като човек, който се опитва да бъде честен – това е като слепец, който да се опитва да види.

За самокритичността

Понякога човек трябва да бъде безпощаден; всички заслужаващи уважение хора са безпощадни към себе си.

За мисленето

Или ти мислиш, или другите ще го правят вместо теб, ще взимат от силата ти, ще променят вродените ти вкусове, ще те цивилизоват и стерилизират.

За неуспеха

Не бъркай една загуба с окончателния неуспех.

За проблемите

Проблемите не са задължително свързани с обезверяването. Обезверяването си има собствена природа, собствен зародиш.

За песимизма

За песимиста да е в опасност не е депресиращо.

За жизнеността

Да си жизнен не значи само да можеш да устояваш, но и да започваш наново.

За гениалността

Гениалността е да успееш да приложиш на практика това, което е в ума ти.

За сърцето

Никакъв огън, никаква сила не може да унищожи онова, което човек скaтава в бленуващото си сърце.

За страданието

Белезите от страданието по-скоро могат да се сравнят с ампутиран пръст или със загубено зрение на едното око. Възможно е да не чувстваме липсата им нито за миг, но когато ни потрябват, нищо не можем да направим.

За щастието

По-късно тя си спомняше за щастливите часове на този следобед – един от онези празни откъм събития промеждутъци от време, които в момента изглеждат само свръзка между минали и бъдещи радости, а се оказва, че всъщност те са самата радост.

За взаимоотношенията

Човек никога не знае колко място заема в живота на другите.

За приятелите

На 30 търсим приятели. На 40 сме разбрали, че те няма да ни дадат повече от това, което вече ни е дала любовта.

За любовта

Запомни как ме обичаш – беше прошепнала тя. – Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но искам да си спомняш. Някъде вътре в мен винаги ще се крие жената, която съм тази вечер.

Обичам я, а това е началото и краят на всичко…


Магнифисонз.com  – Всеки ден нови статии за култура и изкуство. Потърсете още на главната страницa и в категориите.

Facebook Comments