magnifisonz.com / 

Според известната максима на Фройд, самолюбието на човечеството е понесло три големи оскърбления от страна на науката. Първото – когато Коперник доказа, че земята не е център на вселената, второто – когато Дарвин обори божествения му произход. А третото и най-чувствително оскърбление човешката мания за величие претърпя от психоанализата, която откри, че нашето “аз” съвсем не е господар в собствения си дом.

Идеята на Фройд да съпоставя своя принос с революционните открития на двама колосални предшественици е дръзка, но нелишена от основания. Тя ни насочва и към още нещо – поредицата от идентификации и съперничества с различни кумири, които бележат пътя на собственото му развитие. Всъщност Фройд винаги е твърдял, че неговите лични преживявания имат значение само ако са във връзка с науката (разбирай – психоанализата). Но и винаги ще се държи така, сякаш очаква че въпросната наука го е предопределила за някакво специално свое намерение, което той трябва само да разкрие и оправдае. Спомня си, например, да му разказват – когато се родил възрастна селянка му пророкувала, че някога ще стане велик човек, а на 12 гадател му предсказал че ще стане премиер. Спомня си обаче и друго – когато е на 7, баща му казва “от това момче нищо няма да излезе”. (И няма да спре да се връща към този травмиращ момент, към който с годините ще може да добавя изброяването на всеки пореден успех, но от това споменът няма да престане да го навестява). Виждаме го на снимка – 11-годишен, изправен до седналия си баща, виждаме го и вече 18-годишен, в сходен мизансцен до майка си и общото между двете снимки е и в един детайл – в дясната си ръка всеки от родителите му държи книга. (Посланието е недвусмислено, но нека вметнем, че майка му Амалия е от интелектуално потекло – баща й е коментатор на Аристотел и на антични текстове върху катарзиса.)

Всички тези спомени, съчетани със семейната традиция и примерът на по-голям съученик вероятно имат значение в първоначалното намерение на Фройд да следва право. След известно колебание той избира медицината, със следната романтична аргументация: “ В онези младежки годи­ни не изпитвах особено предпочитание към положе­нието и дейността на лекаря, впрочем по-късно също. По-скоро ме движеше някакво любопитство, което оба­че се отнасяше повече до човешките отношения, откол­кото до природните обекти…. властно ме привли­чаше актуалното тогава учение на Дарвин, понеже то обеща­ваше да постигне изключително разбиране на света и зная, че прекрасното есе на Гьоте „Приро­дата“ на една публична лекция малко преди мату­рата ме тласна към решението да след­вам медицина.” Но в Университета се среща с първото си разочарование. “На първо място ме засегна това, че от мен очакваха да се чувствам непълноценен и чужденец, защото съм евреин.” Значимата последица от тези университетски впечатления е, че отрано се запознава с участта да бъде в опозиция, което създава у него основата за известна независимост в мисленето. Устремява се към академичен път в медицинската наука и започва още като студент да работи върху хистологията на нервната система във физиологическата лаборатория на Ернст Брюке. Той е с 14 години по-голям от него, подкрепя го морално и (многократно) материално и именно с неговото застъпничество Фройд заминава през есента на 1885 г. за Париж на специализация при прочутия д-р Шарко. Преди това обаче ще се дипломира като доктор по обща медицина – доста късно, едва през 1882 г., защото както сам признава, не бил “особено старателен студент”. Поради бедността си ще се размине с научното си поприще. И за съвсем малко ще се размине със славата, когато през 1884 г. изследва кокаина. Той открива аналгетичните му свойства, допуска анестетични такива, но ги неглижира. Карл Колер ще ги изследва по-късно и ще се увенчае с популярност, но това няма да развали добрите им отношения. Фройд обаче е нетърпелив и експериментира кокаина върху себе си – не изпитва зависимост, не страда и не предполага опасността, която крие. Но наврежда на други като утежнява състоянието на приятеля си Флайшел, когото лекува. Резултатът е остра критика в медицинските среди, накърнена репутация и една снимка на Флайшел, с която никога няма да се раздели…
През 1885 г. той е специализант в Париж при д-р Шарко, където наблюдава случаи на хистерия и ефекта на хипнозата и сугестията върху тях. Шарко създава и премахва симптоми със слово и това не е шарлатания, както смятат професионалните среди във Виена. Сам скептичен първоначално, Фройд ще сподели впоследствие: “Излизам от уроците му като от Нотр-Дам (прочутата парижка катедрала – бел. моя)… дали зрънцето ще донесе плод един ден, не зная. Това, което зная е, че никое друго човешко същество не ме е докосвало по този начин”. Зрънцето ще даде плод, но по-късно, а преди това той ще засвидетелства преклонението си пред авторитета на Шарко като кръсти първия си син на него – Жан-Мартен. Междувременно и друга ключова личност се е появила в живота му – уважаваният виенски лекар Йозеф Бройер и неговата прочута пациента Анна О. Тя става кръстница на метода си на лечение като го нарича “talking cure” (лечение чрез разговор), д-р Бройер ще го нарича катартичен. Години по-късно, когато се връща назад във времето, Фройд ще даде висока оценка на катартичния метод като непосредствен предвестник на психоанализата и като нейно ядро. Но самият д-р Бройер не е готов да направи прехода от катарзис към психоанализа, при все че е е държал в ръцете си ключа към него.

Може би защото, както отбелязва Фройд в едно писмо до Стефан Цвайг: “Въпреки големия си интелектуален потенциал, нямаше нищо фаустовско в неговата природа.” Обаче изпуснатият от д-р Бройер ключ не е взет автоматично и от самия Фрой. И той не е готов за разкритията, които му предстои да направи, макар след време да отбележи: много от изказванията на Бройер и Шарко са можели да го доведат до откритията му и по-рано. И сам ще отчете известна собствена незрелост: “Но тогава не разбрах мисълта на тези авторитети, те ми бяха казали повече, отколкото сами знаеха или бяха готови да кажат. Чутото от тях дремеше безучастно у мен, докато не проби като привидно оригинално прозрение по време на изследванията върху катарзиса.” Прагът, в който се препъва д-р Бройер и който отказва да прекрачи, е докосването до сексуалността в произхода на неврозите. Това е кръстопътят, от който пътищата им ще се разделят и за който Фройд ще каже:”Развитието на психоанализата ми струваше неговото приятелство. Не ми беше лесно да платя тази цена, но нямаше как.” Еволюцията на идеите на Фройд е немислима без Бройер и Шарко, но приятелството му с един берлински оториноларинголог – Флис, ще изиграе ролята на това, което по-късно се преценява като собствената му анализа. Флис е с 2 години по-млад, но по-успял и в професията, и в живота. В него Фройд вижда идеализирания образ на самия себе си, нарича го “моето друго аз.” Кореспонденцията между двамата, започнала още през 1887 г., съдържа хрониката на зараждането на психоанализата. Фройд решава да приложи върху себе си принципите на своя метод, да анализира сънищата си и спомените си и да споделя в писмата си до Флис своите наблюдения (междувременно от 1892 г. той постепенно се отказва от хипнозата и въвежда метода на свободните асоциации, когато една пациентка го помолила да не прекъсва непринудения ход на мислите й). Именно в писмо до Флис за пръв път се появява хипотезата за едиповия комплекс. Година след смъртта на баща си (Фройд окачествява това събитие като “най-мъчителното” в живота на мъжа), на 15 октомври 1897 г. той пише: “Открих у себе си, както и навсякъде впрочем, чувства на любов към майка ми и на ревност към баща ми, чувства, общи за всички малки деца…” Така интуитивно формулираната 23 века по-рано идея в трагедията на Софокъл ще бъде изведена от сцената на драматургията и ще бъде приложена в областта на човешките отношения. (Известно е твърдението на Фройд, че за човешката психология поетите и писателите знаят повече, отколкото психоаналитиците и че изучаването на литературата е основна част от програмата за формиране на аналитиците. Самият той е научил испански, за да чете Сервантес, на осем години е започнал да чете Шекспир в оригинал и никога не е спирал да го препрочита. Интересува се от съвременните френски романисти, но за свои учители посочва английските и шотландски писатели.) През 1900 г. публикува първия си самостоятелен труд “Тълкуване на сънищата”, посрещнат с ледено мълчание от научната общност. През 1902 г. кореспонденцията между него и Флис ще приключи с кавги и взаимни обвинения в кражба на научни идеи.

Постепенно около Фройд ще започне да гравитира малка група съмишленици, които се събират в така наречения “кръжок в сряда”, който през 1908 г. прераства в психоаналитично дружество. Но едва сближаването му с швейцарския психиатър Карл Юнг ще донесе край на изолацията и международно признание за идеите му. Освен това Юнг е и първият не-евреин, който практикува психоанализа, с което тя излиза извън рамките на “интелектуалното еврейско гето”, в което е била принудително заточена дотогава. Фройд ще натовари Юнг с много от своите надежди и когато през 1910 г. на втория конгрес по психоанализа се създава Международната психоаналитична асоциация, именно по негова препоръка за пръв президент ще бъде издигнат Юнг. Друго важно признание за психоанализата пристига отвъд Атлантика. През 1909 г. Фройд е поканен в Америка, където излага развитието и съдържанието на психоанализата в пет лекции, изнесени в Университета “Кларк” в Уустър, Масачузетс. Казват, че когато акостирали на пристанището в Ню Йорк, той се обърнал към придружаващите го съратници Юнг и Ференци с думите:”А знаят ли те, че ние им носим чумата?” Резултатът от “разпространението на заразата” в Новата земя му дава удовлетворението на завоевателя:”В Европа се усещах презрян, а тук бях приет като равен сред първите”. Всъщност сравнението със завоевател съвсем не е фриволно – самият той ще се идентифицира с Христофор Колумб 9 години преди това в една фраза, адресирана до Флис: “Аз не съм човек на науката, аз по темперамент съм конквистадор.” Но конквистадорите също са обречени на предателства и самота. От 1911 г. пръв Алфред Адлер ще се отдалечи от него, ще го последват Вилхелм Щекел и Юнг. Напускат го едни от най-талантливите ученици и последователи, но му остават други – Абрахам, Ференци, Ранк, Джоунс, Брил… Фройд е бил обвиняван че е властен и изисква от своите последователи сляпо и безпрекословно подчинение към доктрината си. На това той ще опонира така:”Ще си позволя да отбележа, че един нетолерантен и обладан от мания за непогрешимост човек никога не би събрал около себе си толкова много духовно издигнати люде, особено ако като мен не разполага с някакви практически примамки.” Да, Фройд се е разделял със съмишленици в името на каузата, така както се е разделял и с част от себе си. На 22 години променя рожденото си име от Сигизмунд на Зигмунд. Дни преди 29-ия си рожден ден изгаря всичките си записки (ще го прави и по-нататък, пак, периодически). За да отбележи някакъв голям прелом в живота си, защото трябва да преосмисли всичко отначало… И още с изграждането на теоретичните конструкции на психоанализата ще излиза извън нейните рамки и ще търси нейното приложение и в други сфери, като признава, че “тук-там” се отклонявал от пътя си, за да задоволи “подобен свой немедицински интерес”. Но ще го прави по-често, отколкото го казва, или си дава сметка за това – когато изследва отцеубийството на Достоевски, един спомен от детството на Леонардо, скулптурата на Мойсей на Микеланджело, хумора, въпросите на религията или на културатата. И в края на живота си, когато пише историческия роман ”Мойсей и монотеизмът”. Накрая сам ще заяви: “След 40 години медицинска практика се познавам достатъчно за да зная, че никога не съм бил доктор в чистия смисъл на думата”. Смяната на интересите си той определя като “регресивно развие” и го обяснява така – “моят интерес направи завой, който продължи цял един живот през природните науки, медицината, психотерапията, а после се завърна към културните въпроси, които ме бяха пленили далеч преди това, още когато току-що бях навлязъл във възрастта да разсъждавам.”Собственото му творчеството се отличава със забележителни литературни достойнства, но сам той никога не се е считал за артист и не се е интересувал от модерното изкуство. На пастор Пфистер, който се опитва да го заинтригува с някои от актуалните по онова време експресионисти, пише: “Знайте, че в обикновения живот (извън практиката си) съм ужасно нетолерантен към лудите, не откривам друго, освен вредното у тях, и съм за тези артисти именно онова, което вие стигматизирате като филистер, еснаф и педант.”Бил е на 18 години, когато Троя е ексхумирана, и археологията го влече. Завиждал е на Шлиман. И го е имитирал по свой начин – в страстта, с която цял живот е колекционирал археологически предмети. Археологията за него е метафора за психоанализата: “Трудно ми е и на мен самия да повярвам: че подобно на Шлиман съм изровил една друга Троя, считана за мит”. Разкопките му в археологията на човешката душа обаче и днес са част от онова, което определяме като модерността.

Когато е споходен от славата на откривател, към която така се е стремял, ще признае на племенника си Сам в Англия, че тя вече е бреме за него. Изгубил е дъщеря си Софи през 20-а, а в следващите години към нея ще се прибавят смъртта на тригодишния му внук Хайнц (син на Софи), няколко драматични загуби на племенници, първото диагностициране на рак на челюстта му през 23-а. Ще си отидат от този свят и съратници – Хуг-Хелмут, Виктор Тауск, Карл Абрахам, Лу Андреас Саломе. Удовлетворението от успехите на дъщеря му Анна като психоаналитик ще се вгорчава от бащината му тревога, че тя едва ли ще си намери партньор в живота някой ден. Ще следват нови изпитания на съдбата – настъплението на фашизма в Германия, аутодафето на негови книги в Берлин през 1933 г. Обаче умората сякаш прозира далеч преди това, още през онази 1923 г., в която пише на Сам: “Спомни си, че аз съм вече един стар човек”. Отнася се с известно хладнокръвие (дали да не кажем – безразличие?) към собствената си смърт и надвисналата много по-непосредствено от рецидива на рака опасност – появата на нацистите във Виена. “Смърт като всяка друга”– бил казвал. И дълго ще отлага отпътуването си от Виена. Може би защото далеч преди това е установил символичната връзка – заминаването е равносилно на смърт…
Фройд винаги е бил скептичен към биографите и през 1936 г. пише: “Биографичната истинност е недостъпна, непостижима”. Но много по-рано, в едно писмо да бъдещата си жена Марта ще сподели и друго: “Що се отнася до биографите – нека се оплакват! Ние нямаме никакво желание да правим тяхната работа лека: всеки от тях ще има основание в своя личен маниер и подход да обясни развитието на героя.”
Това и само това е основанието, която ме оправдава да ви предложа този прочит:
Розалина Дочева

(PS С известни редакции, текстът е публикуван в майския брой на списание “Бела” по повод 151 годишнината от рождението на Зигмунд Фройд)

Текстът се позовава на: Фройд, З.: “Самопредставяне” в “Изкуството на психоанализата”, Евразия, 1998; Octave Mannoni :  “Freud”, Seuil 1968, и Freud, S.: “Lettres de famille de Sigmund Freud et des Freud de Manchester, 1911-1938”, PUF, 1996  

Изключително значими и интересни са тълкуванията на Фройд за сънищата и най-вече за връзката между спането и сънищата. В повечето случаи се възприема, че сънищата са онези, които пречат на съня, които не дават възможност на индивида да отпочине психически. Според Фройд, сънищата са точно обратното – те са онова, което успява да запази спането от каквито и да било смущения.

Според Фройд нищо никога не се случва случайно, нито в реалния живот, нито в сънищата ни. Той е първият, който проявява интерес да разгадае въпроса със съня – защо сънуваме определени неща, какво означават и изобщо имат ли връзка с нещо или са просто действия на психиката ни, които не се съчетават с нищо от нашия живот?

Зигмунд Фройд твърди, че в основата на всеки наш сън, стои неизпълнение на някакво желание от деня. Неговата оценка за съня е, че всеки от нас се опитва и полага усилие да живее под определени правила, да изпълнява определени норми. В тази връзка не всички норми ни харесват, но се чувстваме длъжни да ги изпълняваме, за да можем да бъдем част от обществото, да не се почувстваме отритнати. И това е причината да сънуваме – в състояние на физически покой, в главата ни нахлуват онези, желания, които са се породили през деня, но които по едни или други причини, не сме могли да изпълним.

И тъй като не всяко желание може да бъде изразено буквално – някои блянове могат силно да разконцентрират и объркат човек, те се появяват в нашите сънища под формата на символи, на знаци. Частите на съзнанието, според Фройд, могат да бъдат характеризирани на три части – Его, То и Суперего.

Его – това е моралната част от нас и нашето съзнание

Суперего – цензор на То, прилага морала на Его

То – първичните желания на всеки индивид, онези които не са подкрепени от норми, от правила

То успява да се появи само тогава, когато „пазачите” на съзнанието (Его и Суперего) отсъстват. През деня Суперего и Его потискат То и вашите желания, могат да бъдат показани само вечер, чрез сънищата. Знаците, които съзнанието ни дава по време на нашите сънища, представляват нещо като цензура на То, на вашите желания, защото те могат да бъдат притеснителни и неразбрани.

Зигмунд Фройд смята, че понякога хората не успяват да запомнят сънищата си, защото веднага след като се събудим от сън, Суперего поема своята функция и не ни разрешава да „върнем” неприятните картини, успява да запази самосъзнанието ни.

За да има смисъл тълкуването на сън трябва да приемем, че сънищата са резултат от психичните дразнители. Разбира се ние вече знаем, че дори когато нещо възниква като част от телесен дразнител, то просто се вмъква от психиката във вече създадения сън.

В случай, че имаме колебания дали сънувалият си спомня сънят или не, приемаме че това, което ни разказва е абсолютно достатъчно и не се интересуваме дали е забравил или променил нещо. Това е така, защото важното е това, което е останало като спомен и то е материалът, с който се работи независимо дали изглежда логично, свързано и смислено. Ако в съня е добавен елемент, това също е показателно за смисъла на съня.

За да бъде разтълкуван един сън, е необходимо да се приложи така наречената техника на свободните асоциации (обяснена е в края на текста). Това се обяснява с факта, че според Фройд значението на съня е известно на сънувалия го независимо, че той не го знае или не може да си го спомни. Техниката на свободните асоциации позволява, психоаналитикът заедно с пациентът да върви по пътища, оформени от психичния живот на пациента, чиито указателни табели са елементите от съня. Крайната точка на тези пътища и следователно на тълкуването е разкриване на смисъла на съня, т.е кой е психичния дразнител, който смущава спането.

Първоначално тълкуването започва с въпроси насочени към смисъла на съня според сънувалия го, какъв би могъл да е произхода на съновидението, какви интереси засяга и др. Важно е да се отбележи, че в случай на поява на обяснение е задължително да се приеме първото дадено обяснение, колкото и несвързано да звучи то.  Според автора тази техника не е много добра – разглеждането на съня като цяло. Той смята, че съновидението е съставено от отделни значими елементи. Затова е по-добре да бъде разглеждан по този начин, а чак на края да се направи обобщение, ако такова е възможно. По-късно ще стане ясно, че сънищата като цяло може да са резултат от няколко различни, но свързани по между си латентни мисли. Поради, което ако има възпроизвеждане на свободни асоциации и сънят се разглежда цял, не е лесно да се определи към кой елемент точно са насочени асоциациите.

Ако по време на тълкуването, сънувалия твърди , че няма никакви идеи трябва да се настоява и да бъде уверяван, че все пак нещо трябва да му хрумне. Техниката на тълкуването е свързана с това, че анализиращия трябва да настоява докато в един момент на анализираният му дойде някаква идея. Обикновено първите идеи са свързани с това, какво е продуцирало този сън. Според Фройд най-често това е събитие или случка от предходния ден, която е направила силно впечатление на сънуващия. Може да бъде спомен от нещо, което се е случило в минал етап от живота. Всичко това, може да накара човек да се върне назад във времето до момент, който е много отдалечен от настоящата ситуация.

На кратко – техниката за тълкуване на сънищата е чрез анализа да се достигне до първопричината за възникване на съня. Според Фройд сънищата представят конфликти (психични дразнители) от несъзнаваното, по един приемлив начин. Именно това, дава възможност на човек да продължи със спането си, тъй като ако конфликтът се разгърне в реалния си мащаб по време на спането, човекът би се събудил, което ще прекъсне почивката на организма.

Тълкуване на сънищата се използва в психоанализата, защото се смята, че сънищата възникващи по време на психоаналитични процес и тяхното тълкуване ще осветли работата на психоаналитика с пациента, т.е ще подпомогне тяхната работа за разрешаване на поставените от клиента проблеми.

––––––-

Значение на цветове според Фройд

Според наблюденията на Зигмунд Фройд числата и цветовете, които сънуваме, могат ясно да посочат подсъзнателните ни мисли и желания, ако бъдат изтълкувани.

Червено – символизира агресия, страст и опасност. Тъй като е с цвета на кръвта, червеното може да е символ и на живота;

Оранжево – ако този цвят се повява в съня ви, означава, че от известно време не се чувствате добре и имате нужда от повече позитивизъм в живота ви;

Жълто – символ е на интелигентността. Ако се появява в съня ви, означава, че се преструвате и имате нужда да изразите истинската си същност;

Зелено – по принцип символизира природата, но ако се появява в съня ви, свидетелства, че сте в застой и имате нужда от личностно развитите

Сиво – това е цветът на депресията. Появявайки се в съня, този цвят показва, че сте загубили посоката си. Означава, че се чувствате загубен и не знаете накъде да поемете;

Синьо – ако видите в съня си друг човек, облечен в сини дрехи, означава, че подсъзнателно смятате, че си приличате. А по принцип синият цвят в съня показва, че трябва да поставите някакви основи в живота си, за които да разчитате на интуицията;

Лилаво – символизира мистерията. Лилавите неща в съня са неща, за които не знаете почти нищо и имате силно желание да ги изследвате;

Черно – черното в съня най-често се свърза са смърт, но това не означава непременно, че смъртта е физическа. Може да е загуба на нещо, на което много сме държали. Черното се свързва с голяма мъка и страдание, през които трябва да преминем;

Кафяво – кафявото е цветът на земята символизира дисциплината;

Бяло – символизира невинността, радостта и мира;

Златисто – този цвят в съня ви показва, че имате подсъзнателна нужда от промяна;

Сребърно – този цвят в съня ви маркират неща, на които много държите;

Значение на числата :

1 – символ на единството, но и на самотата;

2- символ на конфликт, но в някои случай може да говори за обвързване;

3 – символизира завършеност. Може да означава също и че сте третата страна между хора, които са в конфликт;

4 – символизира цялостта. Може да означава, че напълно сте завършили психическото си развитие или развитие по друг важен въпрос;

5 – символ на промяната. Често е знак, че започвате нещо от начало;

6 – може да символизира конфликт, но и завършеност на нещо, тъй като е сбор от тройки;

7 – показва, че е време да промените нещо около себе си. Може да е знак и за конфликт около вас;

8 – символизира безкрайността и един вечно повтарящ се цикъл;

9 – означава, че сте готови да приключите с нещо в живота си;

0 – същото значение като 1;

Ако в съня ви се появяват трицифрени или четирицифрени числа, съберете ги, докато получите едноцифрено и погледнете значението му.