Лучано Павароти, който умееше да е велик по един земен начин

magnifisonz.com / 

Лучано Павароти (12 октомври 1935 – 6 септември 2007) е италиански оперен певец, кавалер на Големия кръст – висш италиански орден за заслуги (Cavaliere di Gran Croce (OMRI)), който постига ненадмината слава и в популярната музика и в крайна сметка се превръща в един от най-успешните тенори на всички времена.

Той е един от „Тримата тенори“ и е добре известен с концертите си пред огромна публика и медийните си изяви. Една от заслугите на Павароти е и неговата благотворителна дейност – за деца; бежанци, пострадали от войни; акции на Червения кръст и др.

Павароти започва оперната си кариера на тенор през 1961 г. като Рудолфо в „Бохеми“ на Джакомо Пучини в Театро Вали, Реджо Емилия (Италия). След това младият певец пее в оперните театри в Белград, Амстердам, Анкара, Будапеща, Барселона, Виена и Лондон. В началото на професионалното си израстване почерпва ценен опит от сътрудничеството си с оперната прима на белкантото Джоан Съдърланд. Американския си дебют в Маями като Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ на Гаетано Доницети той прави отново благодарение на нея. Позицията си на водещ лиричен тенор утвърждава между 1966 и 1972 г. В този период той се представя в миланската Скала (Teatro alla Scala) и други важни европейски театри. През 1968 г. дебютира в Метрополитън опера в Ню Йорк, отново с „Бохеми“. На представлението на „Дъщерята на полка“ през 1972 г. в Метрополитън опера, Ню Йорк, пак с Джоан Съдърланд той получава титлата „Царят на горно до“ (The King of High C) след зашеметяващото си изпълнение на арията „Ah! Mes amis“, в чийто край написаните 8 горни до и 1, добавено по-късно, я правят „връх Еверест“ в теноровия репертоар. Добива световна известност заради блясъка и красотата на гласа си, особено в горния регистър. Най-големи успехи има в белкантовите произведения – трудните опери на Белини и Доницети, ранните опери на Верди, както и лиричния Пучини – „Бохеми“, „Тоска“, „Мадам Бътерфлай“.

Знаменитостта на Павароти извън операта идва с концерта му с Пласидо Доминго и Хосе Карерас, известни като „Тримата тенори“ за Мондиал 1990 в Рим – изпълнението му на арията „Nessun dorma!“ от „Турандот“ на Пучини му носи баснословен успех и чупи всички рекорди за продажби на класическа музика. След края на същото Световно първенство по футбол Павароти изнася самостоятелен концерт в Палатрусарди (Palatrussardi), Милано, който има значителен принос в неговата популярност над двамата му партньори. Участието му в реклами и поп концерти разширяват още повече неговата слава.

Освен с прекрасния си глас Павароти е известен и с физиката си – висок е почти 190 см и през по-голямата част от живота си тежи над 160 кг. В запазена марка се превръща образът, който се появявява на всички концерти – огромен човек (и певец) с брада със също така огромни фрак и бяла кърпа. С тези концерти се появява един нов вид спектакъл, в който публиката е съсредоточена в един-единствен изпълнител, открит, без грим и роля. На тях Павароти интерпретира преди всичко себе си. Според критиците не той пее Верди, Пучини или Доницети, а те са „на служба“ при него.

През 1960-те и началото на 1970-те години Павароти се съсредоточава в лиричния теноров репертоар. Неговият чист, кристален глас поразява публиката с лекотата и прецизността, с които обработва височините. За съжаление Павароти се стреми да изпее всичко написано за тенор. В края на 70-те години започва да изтезава гласа си в редица неподходящи роли. Пее дори във Вердиевия „Отело“ – кошмарът на най-великите драматични тенори. Многобройните му участия в концерти на открито го принуждават да се стреми към неприсъщи за един лиричен тенор сила и обем на звука. Всичко това постепенно разрушава гласа му. Когато през 1990 се появява на прочутия концерт в Рим за закриването на Световното първенство по футбол, Павароти блести като първостепенна медийна звезда, но не и като качествен вокалист.

Последното участие на Лучано Павароти на оперна сцена е в Метрополитън опера през 2004 г., а последното му появяване на сцена въобще е през 2006 г. на Зимните олимпийски игри 2006 в Торино, където отново, но за последен път, публиката го чува да извисява глас в „Nessun dorma!“ и го изпраща с оглушителни овации. На 6 септември (четвъртък) 2007 г. той умира в дома си в Модена от рак на панкреаса на 71-годишна възраст.

Ранни години и музикално обучение

Лучано Павароти е роден в покрайнините на Модена, Северна Италия, в семейството на Фернандо Павароти – хлебар и любител тенор и Аделе Вентури – работничка в местната тютюнева фабрика. Семейството живее скромно, но не мизерно. Понеже майка му не могла да го кърми, понеже тютюнът разваля кърмата, на Лучано е намерена дойка. Кърмят го с още едно бебе, което се казва Мирела Фрегни. По-късно тя ще махне г-то от фамилията си и ще се прочуе като знаменитото сопрано Мирела Френи, втората съпруга на наречения „Бас No1 на планетата“ Николай Гяуров и една от основните партньорки на млечния си брат. Често в интервюта тя, не без чувство за хумор, споделя: „Ясно е, че Лучано изгълтваше всичкото мляко.“

След завършването на гимназиалното си образование Павароти мисли с какво да се захване – математика, футбол или пеене. Математиката го привлича, но пък има и обещаващи резултати като играч в местния футболен отбор. Така или иначе семейството му не остава без спортист – сестра му, с 5 години по-малка от него, е учител по физическо възпитание в една класическа гимназия. А Павароти в крайна сметка избира най-рискованото поприще – оперната кариера. Сключва нещо като договор с родителите си – те ще го издържат до 30-тата му година и ако дотогава не постигне нищо в пеенето, ще си търси работа. На 19 юни 1955 г. на 19-годишна възраст пее „Ch’ella mi creda libro lontano“ от „Момичето на Златния запад“ (Пучини) на Ариго Пола – един от най-добрите музикални педагози, славен тенор през 40-те годин, и той го взема веднага. Павароти учи при Пола две години абсолютно безплатно. По-късно Пола заминава за Азия и изпраща Лучано, заедно с Френи и Леоне Маджера (неин първи съпруг и постоянен партньор в кариерата на Павароти) при своя колега Еторе Кампогалиани.

През 1955 г. Павароти прави първата си сериозна изява пред публика като солист на хор „Росини“ (Chorale Rossini), където пее и баща му. Хорът се явява на Международния музикален фестивал „Айстедфод“ в Ланголен, Уелс и печели Голямата награда – това е и първият голям успех на младия тенор.

След приключване на обучението започват изявите, но те са твърде незначителни и на Павароти се налага да работи, за да си докарва по нещо допълнително. Започва да преподава в началното училище, после продава застраховки. Тъй като е симпатичен и открит, застрахователният бизнес му върви, парите също са добри, но забелязва, че цялото бърборене уврежда гласа му и спира. Започва да пее по концерти и вече почти решава, че реализацията няма да дойде, когато в началото на 1961 се явява за втори път на оперния конкурс „Ахиле Пери“ (Achille Perry) и го печели. Включен е в операта-награда – „Бохеми“. Така на 26 април 1961 г. Павароти дебютира на оперната сцена като Рудолфо в театъра на Реджо Емилия под диригентството на Франческо Молинари-Прадели – едно от важните имена в операта. „Бохеми“ ще се превърне в операта-дебют, операта-успех и операта на живота на тенора. Записът му на тази опера от 1972 г. заедно с Мирела Френи и Николай Гяуров под палката на Херберт фон Караян според критиците е най-добрият запис на опера правен някога, а в ролята на Рудолфо Павароти е безусловният ненадминат. На генералната репетиция на операта-награда, след „Che gelida manina“ Молинари-Прадели спира оркестъра и казва на младото тенорче: „Младежо, ако утре вечер пеете така, това ще бъде Вашият триумф!“. По време на спектакъла публиката вижда, че определено се ражда нова звезда, а след него Лучано се сдобива и с първия си импресарио – Алесандро Зилиани, знаменит тенор през 30-те години.

Същата година Павароти се жени за Адуа Верони, за която е сгоден от пет години.

Кариера

1960 – 1970 година

Лучано Павароти започва оперната си кариера в малки италиански театри.

В самото начало дебютира във виенската Щатсопера отново като Рудолфо в „Бохеми“ на 23 февруари 1963 г. Същата година, пак във Виена пее Херцога на Мантуа в „Риголето“ и замества Джузепе ди Стефано в Ковънт Гардън, отново в „Бохеми“. Забелязан е от импресариото Джоан Ингпен, която го препоръчва на Ричард Бонинг – съпруг на Джоан Съдърланд. Съдърланд, висока 188 см винаги е имала един проблем – да намери подходящ партньор – като музикална и физическа височина. Новината, че е открит висок тенор, който „вади от джоба си горното до“ е отлична. От своя страна на Павароти не може да се случи по-добро от това да влезе в кръга Бонинг-Съдърланд. Тенорът е ангажиран за австралийското им турне през 1965 г. и двамата с примадоната имат 40 представления за повече от два месеца. Спектаклите им преминават при изключителен успех, а за Павароти това е последната стъпка от обучението му – техниката на Съдърланд е пословична и той я усвоява до съвършенство.

През 1964 г. Павароти е включен в състава на „Идоменей“ на Моцарт като Идаманте за Фестивала в Глиндеборн. Това е единствената опера на Моцарт в репертоара му, а много по-късно, през 1983 г., Метрополитън прави постановка специално за него, като в нея тенора вече пее партията на самия Идоменей. По-късно постановката е представена на Залцбургския фестивал.

Преди да заминат за Австралия Бонинг и Съдърланд имат представление в Маями на „Лучия ди Ламермур“ (Доницети). Търси се тенор за ролята на Едгардо и двамата предлагат Павароти. Така Лучано прави своя американски дебют с изключителен успех в Маями-Дейд Каунти през 1965 г.

Малко по-късно, на 28 април същата година, Павароти дебютира и в миланската Ла Скала. Операта отново е „Бохеми“, а причина за ангажирането му става самият Караян. Показва се стара, но знаменита постановка на Франко Дзефирели, в ролята на Мими е Мирела Френи, а успехът на тенора е абсолютен. Двойката Павароти-Френи като Рудолфо и Мими за критиците е нещо повече от виртуозно партньорство – твърди се, че това е съвършения екип за тази опера.

След австралийското турне Павароти се завръща в Ла Скала като Тебалдо за премиерата на „Капулети и Монтеки“ на Белини на 26 март 1966 г. Постановката е новост – ролята на Ромео, писана за мецо-сопран, се изпълнява от тенор – Джакомо Аргал, Жулиета е Рената Ското – вече голяма звезда, а диригент е младият тогава Клаудио Абадо.

На 2 юни същата година Павароти и Съдърланд пеят под палката на Бонинг на премиерата на „Дъщерята на полка“ на Доницети в Ковънт Гардън. След прочутата ария с 9 горни до от първо действие на Тонио публиката полудява. Тук Павароти изпява цели 10, окачествени като „брилянтни“ – 8-те написани, добавеното по-късно и едно – докато му свърши дъхът, за по-грандиозен завършек. Този спектакъл е записан и толкова успешно се продава, че звукозаписната компания DECCA все още не намалява цената му. Две години по-късно поставят операт и в Ла Скала, но на италиански, а партньорка на тенора е Мирела Френи. Успехът отново е зашеметяващ.На 20 ноември 1969 г. Павароти отново прави голям триумф в „Ломбардци“ на Верди с Рената Ското в Рим.

https://www.youtube.com/watch?v=rTFUM4Uh_6Y

Всички записи, които прави Павароти се превръщат в образци на вокалното майсторство. В труда си „Операта в CD и видео“ Джудичи пише, че в много от интепретацията на ролите той е един от най-важните изпълнители в звукозаписната история, а в три е безусловният ненадминат – Рудолфо от „Бохеми“ на Пучини, Неморино от „Любовен еликсир“ на Доницети и Рикардо от „Бал с маски“ на Верди.

Един ранните записи на Павароти включва рецитал на Доницети (изпълнението му на арията от „Дон Себастиян“ се счита за абсолютен връх в интерпретациите ѝ през годините) и Верди. Първата роля в опера, която записва е епизодична – в „Беатриче ди Тенда“ на Белини. От постановките на „Капулети и Монтеки“ с Арагал и „Ломбардци“ със Ското също са направени записи. Следва студиен запис на „Дъщерята на полка“ и „Реквием“ на Верди (1967), „Любовен елискир“, „Стабат Матер“ на Росини (1970), „Риголето“ (Верди), „Лучия ди Ламермур“ (1971). През 1972 г. Павароти като Калаф е част от звездния екип на диригента Зубин Мета за записа на „Турандот“ – Джоан Съдърланд в титулната роля, Монсерат Кабайе като Лиу и Николай Гяуров като Тимур. Това се счита за един от най-добрите записи на тази опера.

През 1968 г. Павароти среща Херберт Бреслин, който е негов импресарио за над 30 години и ще го превърне в най-успешният оперен изпълнител на всички времена.

Основният пробив на Павароти като звезда става на американска сцена – в Метрополитън на 17 февруари 1972 г. с „Дъщерята на полка“, отново със Съдърланд и Бонинг. Спектакълът е исторически – най-напред представлението спира след нейното изпълнение на арията на Мари, а след това го спира Павароти след арията на Тонио. Публиката отново полудява – тенора е извикан 17 пъти на бис и така става „Царят на горно до“.

Първия си самостоятелен концерт Павароти изнася в „Уилям Джуъл Колидж“ в Либърти, Мисури на 1 февруари 1973 г. това е само една репетиция за един по-голям рецитал – в Далас. Дошъл в Мисури от Сан Франциско, Лучано е настинал, нощта преди концерта се лекува с еврейската супа на съпругата на тенора Ричард Тъкър. На концерта през цялото време Павароти стиска една кърпа и бърше потта от температурата си. Рециталът преминава триумфално, а кърпата става постоянен другар и запазена марка на изпълнителя. По-късно в интервюта споделя, че до гениалното решение с бялата кърпа стига след като наблюдава как смешно размахват ръце тенорите по концерти. Пред огледалото той пробва най-различни пози и никоя от тях не му харесва и така стига до нея. Освен това стискайки я се концентрирал по-добре. Така тя му „станала приятелче“ (цитат на Павароти от ТВ интервю) и вече не можел без нея.

През 1977 г. се прави първото излъчване на опера на живо по телевизията. Постановката е на „Бохеми“, театъра е Метрополитън, а в главните роли са Ското и Павароти. След прякото предаване тенора разбира силата на на телевизията за увеличаването на популярността и започва все по-често да се появява в медиите. Печели множество награди „Грами“, записите му се издават в платинени и златни тиражи. От края на 70-те г. се отличават записите му на „Фаворитката“ на Доницети с Фиоренца Косото и „Пуритани“ на Белини с Джоан Съдърланд и Николай Гяуров (1975), и двата с Бонинг.

През 1976 г. Павароти дебютира на Фестивала в Залцбург в солов рецитал с Леоне Маджера на пианото. През 1978 г. участва във фестивала отново – пак с рецитал и като Италианския певец в „Кавалерът на розата“ на Щраус (записът, който прави на арията от тази опера засенчва всички нейни интерпретации правени дотогава), през 1983 г. участва с „Идоменей“ (Моцарт), а през 1958 и 1988 г. със солови рецитали.

През 1977 г. Павароти е на корицата на списание „Тайм“ под заглавието „Браво, Павароти! Златният тенор на операта“ – популярност, неестествена за оперен изпълнител. Същата година след 14-годишно отсъствие се завръща на сцената на виенската Щатсопера като Манрико в „Трубадур“ на Верди под диригентството на фон Караян. През 1978 г. прави солов концерт „На живо от Линкълн център“.

1980 – 1990 година

В началото на 1980-те години Павароти, в сътрудничество с операта във Филаделфия, създава „Pavarotti International Voice Competition“. Наградата на победителят е да пее на една сцена с Павароти – голяма чест и шанс за всеки начинаещ артист. За отбелязването на 25-годишнината от оперния си дебют Павароти организира турне на победителите в Пекин. Представят „Бохеми“ с изключителен успех. В заключителния концерт в Голямата зала на народа Павароти пее пред 10 000 души и получава нестихващи овации след прочутите си 9 горни до. Победителите на петият конкурс през 1997 г. придружават Павароти във Филаделфия.

В средата на 1980-те тенорът се завръща на две от важните си сцени – Виена и Скала. Виена го вижда като Рудолфо в „Бохеми“ с Карлос Клайбер (Мирела Фени отново е с него), като Неморино в „Любовен еликсир“, като Радамес в „Аида“ с Лорен Маазел, като Рудолфо в „Луиза Милър“ и Густаво в „Бал с маски“ с Клаудио Абадо. През 1996 г. Павароти се представя за последен път в Щатсопера в „Андреа Шение“ на Умберто Джордано, почти 10 години след като я е записал в студио.През 1985 г. Павароти пее в „Аида“ в Ла Скала с Мария Киара в титулната роля, Гена Димитрова като Амнерис и Николай Гяуров като Рамфис. След изпълнението на началната ария „Celeste Aida“ е аплодиран в продължение на няколко минути. Направен аудио и видеозапис на спектакъла. През 1988 г. заедно с Френи и Гяуров пеят в „Бохеми“ в Сан Франциско за отбелязването на 100-годишнината от премиерата на операта, спектакъл също е записан на видео. През 1992 г. Скала за откриването на сезона представя Павароти в „Дон Карлос“ в нова продукция на Дзефирели под палката на Рикардо Мути. Тенорът се проваля в арията си в края на второ действие и накрая е освиркан от публиката. Следващите изпълнения са доста и едно от тях е записано на DVD.

През 1990 г. Павароти става супер звезда след изпълнението на арията от „Турандот“ на Пучини „Nessun dorma!“. Тогава BBC я избира за тема на Световното пъвенство по футбол 1990 и тя постига статута на поп хит и става нещо като „подпис“ за тенора. Следва особено успешен концерт на „Тримата тенори“, проведен в навечерието на финала на първенството в древните бани на император Каракала в Рим. Другите две оперни величия са Пласидо Доминго и Хосе Карерас, а диригент е Зубин Мета, който отнася много критики за това, че такава уважавана палка ще дирижира подобен коктейл от опера и популярни песни. Записът от това събитие става най-успешно продаваният класически албум на всички времена. Връхната точка е когато Павароти играе с „`O sole mio“ на Едуардо ди Капуа, а Доминго и Карерас, за радост на публиката, го имитират, но двамата заедно, сякаш един глас не е достатъчен да звучи както този на Павароти. През 90-те години Павароти има множество концерти на стадиони и паркове – обикновен театър или дори спортна зала не може да побере почитателите му. По-важни от тях са този в „Хайд Парк“ в Лондон, където, въпреки проливния дъжд, повече от 150 000 души (между които Принц Чарлз и Лейди Даяна) слушат италиански песни и оперни арии. Лондонският „Таймз“ пише: „Снощи дори птиците и плъховете слушаха Павароти“. Следва концертът в „Сентръл Парк“ в Ню Йорк през юни 1993 г., където публиката надхвърля 500 000 души, а милиони по целия свят гледат по телевизията. Очакванията за концерта са доста противоречиви – един от вестнците пише, че е изява на „Един застаряващ тенор“, но Павароти излиза, атакува голямата ария на Рудолф от „Луиза Милер“ (Верди) и „магията“ мистериозно се завръща. После е концертът на „Тримата тенори“ в Лос Анджелис през 1994 г., отново за Световното първенство по футбол, в Париж на Марсово поле пред Айфеовата кула през 1998 г., където ги гледат над 300 000 души и този в Йокохама за Мондиал 2002 г.

През 1995 г. певицата Лара Сен Пол (Лара Кариаджи) и съпругът ѝ – шоуменът Пиер Куинто Кариаджи – приятели на Павароти, които организират концерта му след края на Мондиал ’90 в миланската „Палатрусарди“, продуцират и излъчват по телевизията документалният филм „Най-доброто тепърва предстои“ (The Best Yet to Come). Това е подробен биографичен разказ за Павароти. В него тенора говори откровено за живота си.

Превръщането на Павароти от млад тенор във велик оперен певец и после в супер звезда не става без перипетии. Той си спечелва прякора „Кралят на отменените представления“, с което си разваля отношенията сняколко оперни театри. Скандалът избухва през 1989 г., когато певецът, в продължение на 8 години, отменя 26 от 41 спектакъла за „Лирик опера“ в Чикаго. Чикагският театър го обявява за „персона нон грата“ и той никога повече не пее на неговата сцена. Търканията му с Доминго в началото на 80-те години, с когото по-късно стават първи приятели, са пословични.

На 12 декември 1998 г. Павароти е първият и до днес единственият класически изпълнител, който се появява в телевизионното шоу „На живо в събота вечер“. Там пее „Adeste fideles“ заедно с Ванеса Уилямс. През 1995 г. пее с Боно от U2 „Мис Сараево“ – песен, написана специално за него. През 1999 г. пее с Мерседес Соса на голям концерт в „Бока Хуниорс арена ла Бомбониера“ в Буенос Айрес, Аржентина.

През 1998 г. на Павароти е присъдена поредната награда „Грами“ за „Легендарен изпълнител“. Тя се присъжда само при изключително специални случаи, като до 2007 г. тя е присъждана само 15 пъти от създаването ѝ през 1990 г.

21 век

През 2004 г. бившият менджър на Павароти – Херберт Бреслин, публикува книгата „Кралят и аз“ (The King & I), смятана от мнозина за подигравателна и компрометираща големият певец. Там Бреслин говори за него като за тенор, който не може да чете ноти, че е една разглезена звезда. Павароти няма музикално образование, въпреки, че всички го наричат „Маестро“ и познава нотите, но не се счита, че не е добър музикант. Наред с тези пикатерии Бреслин все пак признава величината на таланта му и общите им големи успехи. В интервю през 2005 г. с Джеръми Пакстън за BBC Павароти отхвърля твърденията около нотната си грамотност, но признава, че се затруднява с разчитането на партитурите.

Павароти получава много нагрди и почести, включително и „Kennedy Center Honours“ през 2001 г. има рекорди в „Книгата на Гинес“ между които един за най-много бисове(165) и един за най-продаван класически албум за концерта на „Тримата тенори“ през 1990 г. (последният дели с колегите си Пласидо Доминго и Хосе Карерас).

През 2003 г. издава първия си албум с песни, писани специално за него. Казва се „Ti Adoro“ („Обожавам те“) и съдържа популярни песни на италиански език, повечето от тях написани от Микеле Чентонци – един от главните помощници на тенора в „Павароти и приятели“. Павароти заявява, че това е сватбеният подарък за втората му съпруга Николета Мантовани, за която се жени на 13 декември 2003 г. Тя е негова бивша асистентка, по-млада е с около 30 години от него и двамата вче имат дъщеричка Аличе. До този брак се стига след мъчителен развод след 30-годишен брак с първата му съпруга, приключил през 1998 г.

На 13 март 2004 г. дава последното си предтавление в Метрополитън като Каварадоси в „Тоска“. След спектакъла получава дълги и бурни овации. На 1 декември 2004 г., на 69-годишна възраст, Павароти започва прощалното си турне. С него решава да посети всички места, на които е пял в 40-годишната си кариера, като включва и някои нови. Последното му пълно концертно изпълнение е в края на двумесечния „Австралия тур“ в Тайван през декември 2005 г.

През март 2005 г. на Лучано Павароти е направена операция на два гръбнчани прешлена.

На 10 февруари 2006 г. Павароти пее „Nessun dorma!“ от „Турандот“ на Зимните олимпийски игри в Торино. Това е последното му появяване пред публика. В последният акт на церемонията по откриването им, изпълнението на Павароти е най-аплодираното. По-късно се разбира, че е записал арията по-рано и е пял на плейбек, това е потвърдено и от диригентът Леоне Маджера. Според публката и организаторите фактът е без особено значение по няколко причини – защото Павароти нееднократно доказва, че може да пее; защото на 71-годишна възраст почти никой не може да изпее тази ария на живо без проблеми с подобно качество, особено на минусови температури; и защото за всички е достатъчно, че тяхната звезда е там. Самият Павароти в началото отказва да участва при подобни температури, но Олимпийския комитет го убеждава именно с условието да запише арията предварително.

Смърт

По време на прощалното си турне на Павароти е поставена диагноза рак на панкреаса – през юли 2006 г. Тенорът се подлага на сериозна операция и планира след оздравяването да завърши турнето си. В четвъртък на 6 септември 2007 г. той умира в дома си в Модена от болестта, на 71-годишна възраст. Часове след смъртта му, мениджърът му Тери Робсън прави електронно изявление по медиите: „Маестрото води дълга и тежка битка с рака, който накрая отне живота му. Позитивността му, която бележи и творчеството му, не го напусна до последния стадий на болестта.“

Според някои твърдения, преди да умре певецът е получил тайнствено опрощение (Penance) и помазване на болните от Римокатолическата църква.

Погребението на Павароти се състои в Катедралата в Модена. Романо Проди, Никола Саркози и Кофи Анан са само част от множеството присъстващи държавни мъже и обществени фигури от най-високо равнище. В чест на големия тенор има денмострация на т.нар. „Трицветни стрели“ (италиански – Frecce Tricoliori) – Италианските военновъздушни сили, те оставят след себе си червено-зелено-бели ивици дим – чест, оказвана само на погребенията най-висшестоящи в държавата или в църквата особи. След триумфално 10-километрово шествие минаващо през центъра на Модена, ковчеггът на Павароти е отнесен до Монтале Ранджоне – село, част от Кастелуново Ранджоне, и погребан в семейната гробница. Церемонията изцяло се предава пряко по CNN, а Мирела Френи коментира прякото предаване по RAI. На Виенската Щаатсопера и Фестивалният център в Залцбург са спуснати черни знамена, а операта в Сан Франциско, където Павароти прави повечето си дебюти, слага траурното знаме и на завесата си. Почит отдават всички важни оперни театри по целият свят – миланската Скала, Кралската опера „Ковънт Гардън“ в Лондон, Метрополитън опера в Ню Йорк. Италианският футболен гигант „Ювентус“, на които Павароти е фен цял живот, е представен на погребението и публикува на Интернетстраницата си прощално писмо „Чао, Лучано“ с черно-бяло сърце – асоциация с цветовете на екипа им. Концерт в чест на тенора правят известни изпълнители, които са били негови ученици на 14 февруари 2008 г. в „Айвъри Фишер Хол“ в Ню Йорк.

Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *