magnifisonz.com /
Макс Фриш е швейцарски белетрист, есеист, драматург, журналист и архитект. Роден е в Цюрих в семейството на архитект-строител на 15 май 1911 г. Първоначално Макс Фриш изучава германистика, след идването на Хитлер на власт, Фриш се изпълва с неудовлетворение към хуманитарните дисциплини, прекъсва следването си и става журналист на свободна практика.
След това следва архитектура в Швейцарския политехнически институт, дипломира се и дълго време работи като квалифициран архитект. Въпреки радикалното му решение да изостави литературата, обаче, продължава да пише и публикува първия си значителен роман „Мъчни хора“ /1943 г./, поставена е първата му пиеса – реквием „Ето че те отново пеят“ (1945). По време на Втората световна война е мобилизиран в армията, където води дневник, публикуван през 1940. През 1998 г. на негово име е учредена литературна награда.
В романа „Хомо Фабер” Макс Фриш разчупва мита за „модерния човек”, който живее единствено с умопостроенията на своето съзнание и гледа на реалността като на поддаваща се на лесно математическо моделиране среда, понятна и удобна за рационален контрол. Според Фриш математизирането и технизирането на действителния свят създава „нова универсалност”, но тя спада към някакво призрачно царство на абстрактни сили и формални отношения и се оказва несъвместима с житейския опит на едно човешко съществуване, останало – въпреки всичко – в своите мъки и радости свързано с органичното битие. До това прозрение достига и Валтер Фабер, героят на романа, но след като е погубил собственото си дете и умира сред болките на раковото заболяване – символ на всеобхватната алиенация.
Тук баналната история – традиционен любовен триъгълник – е само повод за по-дълбоки размишления. Защото нещата стават сериозни, когато и тримата герои са изправени пред избор. Едната възможност е Санта Крус – морето, волният полет, приключенията и опасностите, а другата е замъкът – бракът, детето, уседналото съществуване.
Това е и тема на романа му “Ще се нарека Гантенбайн. Тук той полемизира с разпространените представи за изход от отчуждението и загубата на самоличността чрез непрекъснато бягство в нови ситуации, нови общувания, нови житейски роли. Темата за невъзможната алтернатива се появява в първата пиеса на макс Фриш – Санта Крус”.
В творчеството си писателят разглежда отчуждението на съвременния човек от света, от себеподобните и от самия себе си, загубата на индивидуалната самоличност и нравствени устои, като излага възгледите си на хуманист и моралист.
ЦИТАТИ :
- Когато ви се стори, че вече познавате другия, това всеки път означава край на любовта.
- Повечето любовни истории изобщо не трябва да се случват, според мен.
- Всеки човек, рано или късно измисля история за себе си, която счита за свой живот.
- Да пишеш означава да четеш самия себе си.
- Ревността е страх от конкуренцията.
- Времето не ни променя. Просто ни разкрива.
- Можеш да облечеш всичко в думи, освен собствения си живот.
- Нищо не е по-трудно от това да приемеш себе си.
- Къде започва лъжата? Там, където започваме да си даваме вид, че нямаме тайни. Да бъдеш честен означава да бъдеш самотен.
- Да убиеш човек или неговата душа – това може да стане по много начини, и никой полицай на света няма да разкрие престъплението. Понякога е достатъчна една дума, откровеност в точния момент, или даже усмивка. Покажете ми човек, който не може да бъде унищожен от усмивка или мълчание!”
- Изхитрихме се чрез технологиите да си създаваме свят, който не ни се налага да опознаваме
- Има различни начини да се убие човек, или поне душата му, и това убийство няма да открие нито една полиция на света.
- Тъкмо разочароващите истории, тези без истински край и следователно без истински смисъл, са много по-близки до живота
- Как може човек да докаже кой е в действителност? Аз не мога. Нима сам зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята действителност!
- Във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас.”
- Какво виждам, и какво – не, е въпрос на такт.
- Сънят е най-далечната страна, която съществува на света.
- “Колко дълго вярва едно дете?”
- Не мога да понасям когато ми подсказват какво би трябвало да чувствам – тогава се чувствам като слепец, макар че мога да разбера за какво става дума.”
- Ревността е реална болка от това, че съществото, което ни запълва, е едновременно извън нас.”
- Натъжи ме това, че двама човека, които седят един срещу друг, не са в състояние да се разберат.”
- „Много хора се познават, но малко от тях се приемат.”
- „Когато обичаш някого, му оставяш всички възможни вратички.”
- Любов без покрив над главата, без пристанище, ограничена в кратки часове на екстаз, е ясно на всички – рано или късно ще загине.
- Човек, който обвинява, може да намери отговор на всичко. Обвиненията са най-добрата защита срещу истината.
- Сякаш се сгромолясваш през огледало, когато се събудиш, нищо друго не помниш, сякаш се сгромолясваш през всички огледала, а сетне светът отново се сглобява, все едно нищо не се е случило. А и нищо не се е случило.
- Да пишеш означава да четеш самия себе си.
-
- Къде започва лъжата? Там, където започваме да си даваме вид, че нямаме тайни. Да бъдеш честен означава да бъдеш самотен.
- Изхитрихме се чрез технологиите да си създаваме свят, който не ни се налага да опознаваме.
- Знам, че не съм безследно изчезналият Щилер. А и никога не съм бил. Кълна се в това, макар и да не знам кой съм в същност…
- Из „Щилер“
- Има различни начини да се убие човек, или поне душата му, и това убийство няма да открие нито една полиция на света. Понякога е достатъчна само една дума, едно откровение в нужния момент! Достатъчна е дори една усмивка! Покажете ми човека, който не може да бъде унищожен с усмивка или с мълчание. Всички тези убийства, разбира се, се извършват бавно. Повечето хора живо се интересуват от истинските убийства, от явните, доказуемите убийства, понеже по правило ние не виждаме своите ежедневни убийства. А да се разкаже за едно вътрешно убийство е нужно време, много време!
- Из „Щилер“
- Аз не съм техният Щилер! Какво искат от мен! Аз съм един нещастен, нищожен, незначителен човек, който няма минало, въобще няма никакъв живот. Защо да ги лъжа? Нека ми оставят моята пустота, моята нищожност, моята действителност, защото бягството е невъзможно, а онова, което ми предлагат, е бягство – не свобода, а бягство в една роля. Защо не ме оставят на мира
- Из „Щилер“
- Тъкмо разочароващите истории, тези без истински край и следователно без истински смисъл, са много по-близки до живота.
- Из „Щилер“
- Как може човек да докаже кой е в действителност? Аз не мога. Нима сам зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята действителност!
- Из „Щилер“
- Във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас.
- Из „Щилер“