Когато ви се стори, че вече познавате другия, това всеки път означава край на любовта – Макс Фриш

magnifisonz.com / 

Макс Фриш е швейцарски белетрист, есеист, драматург, журналист и архитект. Роден е в Цюрих в семейството на архитект-строител на 15 май 1911 г. Първоначално Макс Фриш изучава германистика, след идването на Хитлер на власт, Фриш се изпълва с неудовлетворение към хуманитарните дисциплини, прекъсва следването си и става журналист на свободна практика.

След това   следва архитектура в Швейцарския политехнически институт, дипломира се и дълго време работи като квалифициран архитект. Въпреки радикалното му решение да изостави литературата, обаче, продължава да пише и публикува първия си значителен роман „Мъчни хора“ /1943 г./, поставена е първата му пиеса – реквием  „Ето че те отново пеят“ (1945). По време на Втората световна война е мобилизиран в армията, където води дневник, публикуван през 1940. През 1998 г. на негово име е учредена литературна награда.

В романа „Хомо Фабер” Макс Фриш разчупва мита за „модерния човек”, който живее единствено с умопостроенията на своето съзнание и гледа на реалността като на поддаваща се на лесно математическо моделиране среда, понятна и удобна за рационален контрол. Според Фриш математизирането и технизирането на действителния свят създава „нова универсалност”, но тя спада към някакво призрачно царство на абстрактни сили и формални отношения и се оказва несъвместима с житейския опит на едно човешко съществуване, останало – въпреки всичко – в своите мъки и радости свързано с органичното битие. До това прозрение достига и Валтер Фабер, героят на романа, но след като е погубил собственото си дете и умира сред болките на раковото заболяване – символ на всеобхватната алиенация.

Тук баналната история – традиционен любовен триъгълник – е само повод за по-дълбоки размишления. Защото нещата стават сериозни, когато и тримата герои са изправени пред избор. Едната възможност е Санта Крус – морето, волният полет, приключенията и опасностите, а другата е замъкът – бракът, детето, уседналото съществуване.

Това е и тема на романа му  “Ще се нарека Гантенбайн. Тук той полемизира с разпространените представи за изход от отчуждението и загубата на самоличността чрез непрекъснато бягство в нови ситуации, нови общувания, нови житейски роли. Темата за невъзможната алтернатива се появява в първата пиеса на макс Фриш – Санта Крус”.

В творчеството си писателят разглежда отчуждението на съвременния човек от света, от себеподобните и от самия себе си, загубата на индивидуалната самоличност и нравствени устои, като излага възгледите си на хуманист и моралист.

ЦИТАТИ :

  • Когато ви се стори, че вече познавате другия, това всеки път означава край на любовта.
  • Повечето любовни истории изобщо не трябва да се случват, според мен.
  • Всеки човек, рано или късно измисля история за себе си, която счита за свой живот.
  • Да пишеш означава да четеш самия себе си.
  • Ревността е страх от конкуренцията.
  • Времето не ни променя. Просто ни разкрива.
  • Можеш да облечеш всичко в думи, освен собствения си живот.
  • Нищо не е по-трудно от това да приемеш себе си.
  • Къде започва лъжата? Там, където започваме да си даваме вид, че нямаме тайни. Да бъдеш честен означава да бъдеш самотен.
  • Да убиеш човек или неговата душа – това може да стане по много начини, и никой  полицай на света няма да разкрие престъплението. Понякога е достатъчна една дума, откровеност в точния момент, или даже усмивка. Покажете ми човек, който не може да бъде унищожен от усмивка или мълчание!”
  • Изхитрихме се чрез технологиите да си създаваме свят, който не ни се налага да опознаваме
  • Има различни начини да се убие човек, или поне ду­шата му, и това убийство няма да открие нито една полиция на света.
  • Тъкмо разочароващите ис­тории, тези без истински край и следователно без истински смисъл, са много по-близки до живота
  • Как може човек да докаже кой е в действителност? Аз не мога. Нима сам зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята действителност!
  • Във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас.”
  • Какво виждам, и какво – не, е въпрос на такт.
  • Сънят е най-далечната страна, която съществува на света.
  • “Колко дълго вярва едно дете?”
  • Не мога да понасям когато ми подсказват какво би трябвало да чувствам – тогава се чувствам като слепец, макар че мога да разбера за какво става дума.”
  • Ревността е реална болка от това, че съществото, което ни запълва, е едновременно извън нас.”
  • Натъжи ме това, че двама човека, които седят един срещу друг, не са в състояние да се разберат.”
  • „Много хора се познават, но малко от тях се приемат.”
  • „Когато обичаш някого, му оставяш всички възможни вратички.”
  • Любов без покрив над главата, без пристанище, ограничена в кратки часове на екстаз, е ясно на всички – рано или късно ще загине.
  • Човек, който обвинява, може да намери отговор на всичко. Обвиненията са най-добрата защита срещу истината.
  • Сякаш се сгромолясваш през огледало, когато се събудиш, нищо друго не помниш, сякаш се сгромолясваш през всички огледала, а сетне светът отново се сглобява, все едно нищо не се е случило. А и нищо не се е случило.
  • Да пишеш означава да четеш самия себе си.
    • Къде започва лъжата? Там, където започваме да си даваме вид, че нямаме тайни. Да бъдеш честен означава да бъдеш самотен.
    • Изхитрихме се чрез технологиите да си създаваме свят, който не ни се налага да опознаваме.
    • Знам, че не съм безследно изчезналият Щи­лер. А и никога не съм бил. Кълна се в това, макар и да не знам кой съм в същност…
      Из „Щилер“
    • Има различни начини да се убие човек, или поне ду­шата му, и това убийство няма да открие нито една полиция на света. Понякога е достатъчна само една дума, едно откровение в нужния момент! Достатъчна е дори една усмивка! По­кажете ми човека, който не може да бъде унищожен с усмивка или с мълчание. Всички тези убийства, разбира се, се извършват бавно. Повечето хора живо се интересуват от истинските убийства, от явните, доказуемите убийства, понеже по правило ние не виждаме своите ежедневни убийства. А да се разкаже за едно вътрешно убийство е нужно време, много време!
      Из „Щилер“
    • Аз не съм техният Щилер! Какво искат от мен! Аз съм един нещастен, нищожен, незначителен човек, който няма ми­нало, въобще няма никакъв живот. Защо да ги лъжа? Нека ми оставят моята пустота, моята нищожност, моята действи­телност, защото бягството е невъзможно, а онова, което ми предлагат, е бягство – не свобода, а бягство в една роля. Защо не ме оставят на мира
      Из „Щилер“
    • Тъкмо разочароващите ис­тории, тези без истински край и следователно без истински смисъл, са много по-близки до живота.
      Из „Щилер“
    • Как може човек да докаже кой е в действителност? Аз не мога. Нима сам зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята действителност!
      Из „Щилер“
    • Във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас.
      Из „Щилер“
Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *