magnifisonz.com /
Алис Ан Мънро (на английски: Alice Ann Munro) е канадска писателка. Тя е родена на 10 юли 1931 година в Уингам (днес част от Северен Хюрън) в семейството на селянин и учителка. Учи английски и журналистика в Университета на Западно Онтарио, но прекъсва обучението си, когато се омъжва през 1951 година. Живее в Западен Ванкувър, а от 1963 година – във Виктория. Започва да публикува разкази в началото на 50-те, като получава широка известност с първия си сборник разкази „Dance of the Happy Shades“ (1968).
През 2013 година Алис Мънро получава Нобелова награда за литература, определена като „майстор на съвременния разказ“
„Искам читателят да усети нещо поразително. Не какво се случва, а начинът, по който се случва”.
„В моето творчество често се занимавам с времето, прескачам напред и назад в него, и понякога начинът, по който го правя, не е много разбираем”.
„Никога не подценявайте подлостта в душите на хората… Дори когато те са мили. Особено, когато са мили”.
„Моментите на доброта и помирение си заслужават, дори да трябва да има раздяла, рано или късно”.
„Защо се изненадваме, че и други хора, освен нас, могат да изричат лъжи?”.
„Постоянното щастие е любопитството”.
„Животът щеше да бъде велик, ако не бяха хората”.
„Това е животът. Не можеш да го победиш”.
„Всяка година, докато си дете, ставаш различен човек”.
„Спомените са начинът, по който си повтаряме нашите истории. А на другите ги разказваме в малко по-различна версия”.
„Не мога да играя бридж. Не играя тенис. За всички тези неща, на които се учат хората, и аз им се възхищавам, не остана време. Това, за което остана време, е да гледам през прозореца”.
Нобеловата награда за литература през 2013 г. бе присъдена на осемдесет и шест годишната канадска писателка, смятана за „майсторката на съвременния разказ”. Тя пише на английски език и е първият жител на Канада, който печели тази най-престижна литературна награда и тринадесетата жена сред лауреатите на Нобеловата награда за литература. За първи път разказът като жанр е отличен от Шведската академия.
Въпреки успеха си и множеството престижни отличия, които е спечелила през последните четиридесет години, Алис Мънро си остава дискретна, по подобие на персонажите от своите разкази, които са предимно жени, като текстовете й никога не изтъкват тяхната физическа красота. Отзвук, може би, от пуританизма, наложил силен отпечатък в средата, в която тя израства. „Тя не е светски писател, рядко я виждаме на публични места”, заявява Дейвид Хомел, американски писател, преводач и литературен критик, установил се в Монреал. С други думи Алис Мънро, с целия си блясък, достойнство и елегантност, е пълната противоположност на Маргарет Атууд, другата голяма дама на канадската англоезична литература.
Алис Мънро е родена на 10 юли 1931 г. в Уингам, провинция Онтарио, така че познава съвсем отблизо селския начин на живот. Нейният баща има птицеферма, а майка й е учителка. Още отрано тя решава, че ще стане писател и никога не съжалява за своя избор. „Нямах никакъв друг талант, не съм интелектуалка и трудно се оправям като домакиня”, заявява тя след години. Нейният първи сборник с разкази „Размерите на сянката”, е публикуван през 1950 г.,още докато тя е студентка в университета в Западно Онтарио. Тъкмо в студентските си години тя среща Джеймс Мънро, омъжва се за него през 1951 г. и заминават заедно за Ванкувър. Имат четири дъщери. През 1963 г. се установяват във Виктория, където отварят книжарница Munro’s Books, която става известна в Канада и в Съединените Щати.
Скоро след това Алис Мънро печели специална награда за сборника си с разкази „Танцът на щастливите сенки”, издаден през 1968 г. Ще бъде отличена с множество други, в това число и чуждестранни награди. Мънро усъвършенства кратката форма и е една от малкото писатели, които дължат славата си не на романи, а на разкази. Определят я като майстор на психологичните описания, особено на женските персонажи в творбите й. „Искам само да разкажа една история, в старомодна форма – какво се случва на някого и това трябва да стане с малко прекъсване, малко обрати и лека отчужденост”, обяснява тя в интервю за „Цайт” през 2011 г. Разказите й, посветени на хората в канадските провинции Хурон или Онтарио, започват да се печатат от „Ню Йоркър” и „Атлантик Мънтли”. „Тя пише за жените и заради жените, но не диаболизира мъжете”, отбелязва Дейвид Хомел. Нейните сюжети и стилът й, както и безспорното й умение на разказвач, даже й носят прозвището „нашия Чехов”, което й дава американската писателка от руски произход Синтия Озик.
Първият й брак завършва с развод през 1972 г., след което тя се установява като „писател-резидент” в Университета в Западно Онтарио. През 1976 г. се омъжва повторно за Джералд Фремлин, географ, починал през месец април тази година. Един от нейните разкази е екранизиран през 2007 г. от Сара Поли. Филмът, с участието на Джули Кристи, който има две номинации за Оскар, носи името на оригиналния разказ – „Далеч от нея” (Away from Her).
През 2009 г. Мънро е отличена с престижната награда Букър (2009), преди да обяви, че е победила рака – болест, сразила една от нейните героини в разказ, публикуван през 2008 г. в „Ню Йоркър”. „Алис Мънро е известна като автор на разкази, но привнася толкова дълбочина, мъдрост и прецизност във всяка история, колкото и най-големите автори на романи”, се казва в мотивите на журито на Нобеловата награда. „Да четеш Алис Мънро, означава всеки път да научиш нещо ново, което не си знаел преди”. През 2012 г. Алис Мънро публикува сборника с разкази Dear Life, четиринадесети подред, той вероятно ще бъде и нейната последна публикувана книга – решение, което писателката публично обяви, следвайки примера на американския си събрат Филип Рот.
В България познаваме Алис Мънро от специализирани издания като „Съвременник”. Наградата е повод да се появи най-сетне и нейна книга в превод на български.