magnifisonz.com / 

Античната философия е период от историята на философията, който обхваща около едно хилядолетие, от 6 век пр.н.е. до към края на 4 век. Когато се говори за антична философия, обикновено става дума за западно-християнската философска традиция, което не означава обаче, че източните философски школи не са съществували през Античността. Античната философия се счита за начало на философската наука въобще и затова се свързва най-вече със старогръцката философия.

Архимед

Предполага се, че е син на астронома Фидий. Получава образованието си в Александрия. По време на обсадата на Сиракуза Архимед проектира обсадните машини (огнехвъргачки), които унищожават значителна част от армията на римските нашественици. Когато Сиракуза накрая все пак пада, Архимед е убит от римски войник въпреки заповедите на римския генерал Марк Клавдий Маркел да не бъде докосван. Разпространената от гърците легенда разказва, че Архимед бил посечен, докато пишел някакво уравнение върху пясъка, като така искали да противопоставят своята възвишеност на римската некадърност. Възможно е обаче смъртта му да е дошла и като възмездие за щетите, които изобретенията му нанесли на римския флот.

Най-известният анекдот за Архимед разказва как той изобретява метод за определяне на обема на предмет с неправилна форма. Според живелия два века по-късно Витрувий, Хиерон II поръчал златна корона за дарение на някакъв храм и Архимед трябвало да определи дали златарят не е подменил част от материала със сребро. Той трябва да изпълни задачата без да повреди короната, поради което не може да я претопи в проста форма, за да изчисли нейната плътност.

Докато се къпе, Архимед забелязва, че нивото на водата в съда се повишава, когато той влиза в него, и разбира, че този ефект може да се използва за определяне на обема на короната. От гледна точка на този експеримент водата е с практически постоянен обем,  така че короната би изместила количество вода с нейния собствен обем. Разделяйки масата на короната на обема на изместената вода се получава нейната плътност. Тази плътност би била по-ниска от тази на златото, ако към него са добавени по-евтини и по-леки метали. Разбирайки това, Архимед побягва по улицата гол, толкова развълнуван от откритието си, че забравил да се облече, викайки „Еврика!“ (настарогръцки: ηὕρηκα, „открих го“). Опитът е проведен успешно и доказва, че в короната наистина е добавено сребро.

Разказът за златната корона не присъства в никой от известните трудове на Архимед. Освен това практическата приложимост на описания метод е съмнителна, поради необходимостта от изключителна точност при измерването на промените в нивото на водата. По-вероятно е Архимед да е използвал принципа, известен в хидростатиката като Закон на Архимед и описан в неговия трактат „За плаващите тела“. Според него тяло, потопено в течност, е подложено на плавателна сила, равна на теглото на изместената от него течност.

С помощта на този принцип е възможно да се сравни плътността на златната корона с тази на плътното злато, като короната се уравновеси на везни със златен образец, след което цялата система се потопи във вода. Ако короната е с по-ниска плътност от златото, тя ще измести повече вода, поради по-големия си обем, и така ще е подложена на по-голяма плавателна сила от златния образец. Тази разлика в плаваемостта би наклонила везните по посока на по-плътния предмет. Галилео Галилей смята, че е „възможно този метод да е същият, който използва Архимед, тъй като, освен че е много точен, той се основава на демонстрации, открити от самия Архимед“.

Архимедов топлинен лъч

Писателят от 2 век Лукиан от Самосата пише, че по време на обсадата на Сиракуза Архимед разрушава вражески кораби с огън. През 6 век Антимий от Трал нарича оръжието на Архимед „изгарящи стъкла“. Устройството, наричано също Архимедов топлинен лъч, е служело за фокусиране на слънчева светлина върху приближаващите кораби, като по този начин ги запалва.

Това предполагаемо оръжие още през Ренесанса се превръща в предмет на спорове около неговото реално съществуване. Рене Декарт го отхвърля като невъзможно, а съвременни изследователи се опитват да пресъздадат описаните ефекти, като използват само средствата, налични по времето на Архимед. Съществуват предположения, че голям брой добре полирани бронзови илимедни щитове, действащи като огледала, биха могли да бъдат използвани за фокусиране на слънчева светлина върху кораб, като използват принципа на параболичното огледало, както в слънчевата пещ.

През 1973 година гръцкият учен Йоанис Сакас прави експеримент с Архимедовия топлинен лъч във военноморската база в Скарамагас. Той използва 70 огледала с медно покритие и размер 1,5 на 1 m. Те са насочени към шперплатов макет на римски боен кораб, разположен на разстояние около 50 m. При точно фокусиране на огледалата корабът се запалва за няколко секунди. Той е покрит с катранена боя, която вероятно подпомага запалването.

През октомври 2005 година група студенти от Масачузетския технологичен институт провеждат експеримент със 127 квадратни огледала с размер 30 на 30 cm, фокусирани върху дървен макет на кораб на разстояние около 30 m. Върху част от кораба се появяват пламъци, но при безоблачно небе и след като корабът остава неподвижен около 10 минути.

Същата група повтаря експеримента за телевизионното предаване „Ловци на митове“ („MythBusters“), като използва за цел дървена рибарска лодка в Сан Франциско. Отново се стига до известно овъгляване и ограничено запалване. „Ловци на митове“ определят опита като неуспешен, заради продължителното време и идеалните метеорологични условия, необходими за запалването. Също така е посочено, че тъй като Сиракуза е обърната към морето на изток, римският флот трябва да напада сутринта за оптимално фокусиране на светлината. В същото време обикновени оръжия, като горящи стрели или изстрелвани с катапулт снаряди, биха могли много по-лесно да подпалят кораб на подобно малко разстояние.

Някои историци на математиката смятат Архимед за един от най-големите математици в историята наред с Нютон, Гаус и Ойлер. Неговите приноси са в геометрията, механиката и дори е считан за един от пионерите на математическия анализ. Системно прилага математиката в естествознанието и в техническите си открития и изобретения. До нас научните му приноси достигат в писмен вид най-вече благодарение на Ератостен, Конон и Досифей.

• Намира едно добро приближение на числото π (223/71 < π < 22/7, ≈3,1428);
• Изчислява повърхността на параболичен сегмент и обемите на различни математически тела;
• Изследва множество криви и спирали, една от които носи неговото име: архимедова спирала
• Дава определението за полуправилни многостени, наричани архимедови тела.
• Дава доказателство за неограничеността (отгоре) на редицата на естествените числа (още известно като аксиома на Архимед).

Сократ

Сократ  е древногръцки философ, един от най-важните символи на западната философска традиция. Чрез проучвания и задаване на въпроси, той създава нов клон на философията, която дотогава е ограничена от рамките на теориите за природата, отнасящи се до морала и моралното образование. Този нов „жанр“ във философската наука се нарича „етика“ (от гр: етос – характерното за отделния човек, това, което го различава от другите и му придава индивидуални черти). За Сократ моралното развитие било най-важната човешка задача. За него философията не е била само куп от учения и догми, а и начин на живот. Живеейки според своите философски принципи, Сократ не е имал време да живее „за себе си“, отказвал е да взима и пари за преподаването си.

Сократ е роден в Атина, в дема Алопеке. Баща му, Софрониск е бил скулптор, а майка му, Фенарета – акушерка. Като млад Сократ е имал близки отношения с философа Анаксагор, но философията му е повлияна от неговите разбирания само дотолкова, доколкото Сократ не отчита влиянието на боговете в човешкия живот, а смята, че човек е този, който прави живота си. Сократ се занимавал със скулптура в младостта си и бил поканен от Фидий да извае трите харити на Акропола, който по това време се изграждал отново след разрушението му. Това е времето на впечатляващ културен, интелектуален и политически подем на Атина, която изживява разцвета си под управлението на Перикъл, велик стратег и радетел за развитието на полиса. Сократ живее с чувството за принадлежност към Атина и атинския народ и прекарва живота си в постоянен контакт с полиса и народа в него. Жени се за Ксантипа, за която се говори, че била зла и проклета жена, но, имайки предвид факта, че Сократ нито е печелил пари (той никога не е взимал пари за разговорите си), нито е допринасял с нещо за материалното благополучие на семейството си, нищо чудно, че Ксантипа често му била сърдита! По времето на Сократ в Атина започват да се появяват софистите, така наречените „учители по философия“, за които няма абсолютна истина, всичко е субективно и всяко положение може да се докаже точно толкова успешно, колкото и противоположното му. Тази релативизация на истината не се е нравила на Сократ, който твърдо е вярвал в нейната безотносителност и опитите на софистите да обърнат всяка лъжа в истина и да изкривят всяка истина са били за него посегателство към моралната устойчивост на човека. Сократ имал чести спорове с тях (които в края на краищата завършват с неговата смърт), в които прилагал своето т.нар. „майевтично изкуство“. Майевтиката на Сократ е вид „акуширане при раждането на истината“. Спазвайки своята максима „Аз знам, че нищо не знам“, той задава въпроси, чийто отговори водят към нови въпроси и диалектически достига до положения, които не могат да бъдат отречени. По този начин той се стреми преди всичко да покаже на събеседника си не толкова истинността на своите твърдения (той, всъщност, не е изразявал никакви становища, нали нищо не знае), а по-скоро несъстоятелността на упоритото и лишено от основания настояване на позиция. Искал е да покаже, че истината може да се роди диалектически, обхождайки всички положения, които могат да водят или да не водят до нея. В края на живота си, Сократ е твърде огорчен от политическите събития и управлението на Атина, която е в ръцете на олигарсите след смъртта на Перикъл (който умира от чума) и Алкивиад (племенник на Перикъл, убит от заговорници в Тракия), но не спира да обикаля улиците на родния си полис и да разговаря със своите приятели и всеки, който срещне. Поради голямото влияние, което има над младежите и различията си с възгледите на управляващите Сократ е неудобна фигура, която може да урони престижа на властниците и затова срещу него те повдигат съдебен процес, на който го обвиняват, че развращава младежта и въвежда нови богове. Близостта му с младите хора се тълкува като развращение, а новите богове – това са преиначени интерпретации на сократовия „даймонион“, който по неговите думи винаги го възспира, когато е на път да сгреши. Този „даймонион“ на Сократ е неговата съвест, която го спира от неморални и погрешни постъпки. Самият Сократ винаги е твърдял, че този, който постъпва зле не знае какво е добро, тоест ако човек знае какво е добро, той ще постъпва добре. Сократ не успява да докаже невинността си на скалъпения процес и бива осъден на смърт чрез отравяне! Въпреки опитите на приятелите му да го накарат да избяга в друг полис (при това те уреждат бягството му!), той остава твърдо на позицията си, че ако направи това, той ще обезсмисли целия си живот, защото това би значело да се откаже от всичко, което е казвал, в което е вярвал като в безусловна истина.

Сократ умира, изпивайки чаша с отрова (цикута или бучиниш).

Той не е оставил никакво писмено творчество, предпочитал е живия разговор. За него имаме свидетелства само от негови съвременници и последователи: Платон в неговите „Диалози“, където Сократ е главния персонаж, Ксенофонт, Аристофан в комедията „Облаци“, където Сократ е осмян като типичен софист.

Аз знам, че нищо не знам (на старогръцки: ἓν οἶδα ὅτι οὐδὲν οἶδα; на латински: scio me nihil scire или scio me nescire) е крилата фраза, приписвана на Сократ.

Някои приписват мисълта на Демокрит. Тя има много перифрази. В течение на времето се превръща в популярна поговорка, извлечена от разказите на Платон за гръцкия философ Сократ. Тази поговорка е също така свързана със съвременния Питийски отговор „Сократ“ на въпроса „Кой е най-мъдрият човек в Гърция?“.

Аристотел

Аристотел е древногръцки философ, един от най-големите гении на древното време, роден в Стагира, умрял в евбейския град Халкида.

Син на Никомах, лекаря на македонския цар, Аристотел става наставник и приятел на Александър Македонски. След като слуша 20 години уроците на Платон, той основава в Атина прочутата Ликейска школа.

Аристотел е сред малкото личности в историята, изследвали почти всяка тема, достъпна за своята епоха. В науката той изучава анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията той пише за естетика, етика, икономика, метафизика, политика, психология, риторика, теология и управление. Занимава се още с образование, чуждоземни обичаи, литература и поезия. Съчиненията му са на практика енциклопедия на древногръцкото познание.

Аристотел е създателят на логиката. В своето съчинение Първа аналитика той развива първата теория за формално-валидното умозаключение. По-нататък в традицията логическите му ръкописи са били обединени в т.нар. ‘Органон’, като редом с Първа аналитика от особена важност за развитието на логиката са били Категории (кратко съчинение, което е било схващано като Аристотеловото учение за понятието) и За тълкуването (кратко съчинение, което е било схващано като Аристотеловото учение за съждението).

Автор е на съчиненията „История на животните“, „Риторика“, „Политика“, „Метеорология“, „Никомахова етика“ и „За душата“, както и много други.

Луций Аней Сенека

Луций Аней Сенека (на латински: Lvcius Annaeus Seneca) е римски философ и писател.Един от най-видните римски мислители и безспорно най-значимия представител на т.нар. нова стоа, т.е. на римския стоицизъм. Сенека произхожда от богат аристократически род – баща му, Сенека стари, е ретор и принадлежи към съсловието на конниците.

Сенека е роден през 4 г. пр.н.е. в град Кордуба (дн. Кордова), Испания, която тогава е римска провинция.

Сенека учи в Рим, където баща му се преселва и основава школа по реторика. Учител на Сенека е Атал, привърженик на стоическата философия, който прилага етруските вярвания към гръцкия дух.

Сенека става адвокат и спечелва голяма слава. Същевременно посвещава значително време на занимания с философия и литература. По времето на Калигула влиза в Сената. През 41 г. поради симпатии към републиканските идеи е заподозрян от Месалина, съпруга на Клавдий, в антидържавен заговор и е въдворен на остров Корсика, където престоява до 48 г. През 49 г. благодарение на Агрипина, новата съпруга на Клавдий, се завръща в Рим. Става възпитател на нейния син Нерон.

Издига се в йерархията на обществения живот и през 57 г. става консул. След охладняване на отношенията между Нерон и философа, Сенека се оттегля от двореца и продължава своите литературни занимания, но през 65 г. е заподозрян в участие в заговор против император (Нерон) и е осъден на смърт. Сенека се самоубива като прерязва вените си.

Сенека е автор на философски и други произведения.

Голям майстор на формата – блестящ стилист – Сенека въздейства с елегантност на литературните форми и като добър познавач на античността. Главното му и най-известно съчинение е „Нравствени писма до Луцилий“ съдържащо 124 писма, образец на римския епистоларен жанр. В него са отразени етико-философските идеи на мислителя, преживял немалко от превратностите на своето време. Писмата са адресирани до приятеля му Луцилий, който от епикурейството преминава към позициите на стоицизма. На проблемите на етиката са посветени още „За гнева“ , „За милосърдието“ , „За щастливия живот“, „За благодеянията“, „За снизхождението“ . Автор е на натурфилософското произведение „Естествено-научни въпроси“, където продължава богатата традиция на стоиците по въпросите за природата.

Автор е на девет трагедий – „Медея“ , „Едип“ , „Агамемнон“ и др., сюжетите на които са почерпани от творбите на Есхил, Софокъл и Еврипид. В сатирата „Отиквяването на Клавдий“ обрисува иронично образа на бившия император.

Натурфилософските идеи на Сенека утвърждават пантеизма.

Основното понятие в етиката на Сенека е понятието добродетел, схващано като обща цел на всички индивиди, независимо от техния произход или съсловна принадлежност. Върху осъществяването на добродетелния живот не играят такива фактори като слава, обществено положение и други подобни. Решаващото условие за създаването на моралния човек е разумът, който трябва да господства над чувствата, страстите, нагоните и навиците. Рационализма на Сенека е отрицание на хедонизма, цинизма и грубо материалистичната и вулгарна представа за живота.

Платон

Платон  е знаменит древногръцки философ, който е ученик на Сократ и учител на Аристотел. Основател е на Атинската академия.

Платон, за когото се смята, че е филодориец, дълго преподава в Академията, но също така пише по много философски въпроси.

Платон е роден ок. 427 г. пр.н.е.на о. Егина, южно от Атика.Произхожда от царско-жреческия род на Кодридите и на големия атински законодател Солон.Първите му стъпки във философията се осъществяват под влиянието на Хераклитовото учение.От последователя на Хераклит- Кратил, той се запознава с диалектиката.Решаващ фактор за формирането му като философ представлява учението на Сократ.През 407 г.пр.Хр. Платон постъпва в кръжока на прочутия атински диалектик и в продължение на 8 години слуша неговите беседи.След смъртта на Сократ в продължение на 12 години той пътешества из редица области на тогавашния цивилизован свят. Пребивава известно време в Мегара, където работи Евклид. Застоява се по-дълго време в Египет, където се запознава с кастовото устройство на египетското общество, с жреческата организация и научните постижения на тази страна.Ползотворен се оказва и престоят му в Южна Италия, където се запознава с питагорейското учение и се опива да повлияе върху политнческия живот в Сиракуза.Този опит се оказва неуспешен.През 387 Платон се завръща в Атина и основава Академията. След това той предприема още две пътешествия до Сицилия, завършили също безуспешно. Остава до края на живота си в Атина, отдаден изцяло на работата на Академията и проблемите на философията и науката.

Неговите идеи достигат до нас чрез записаните философски и драматични произведения, които се пазят в ръкописи, възстановени и редактирани много пъти (както и преведени) от началото на хуманизма. Наследството на Платон се състои най-вече от диалози, епиграми и писма. Всички известни диалози на Платон са се запазили до наши дни, но обикновено днешните издания на неговите произведения се състоят от диалози, смятани от повечето учени за неочаквани (напр. Алкивиад, Клитофон) или привидно правдоподобни (напр. Демодок или Вторият Алкивиад).

Известният лунен кратер Платон е кръстен така в негова чест.

Бащата на Платон се казва Аристон, а майка му — Периктиона. Глаукон, един от далечните роднини на Платон, е бил много известен атинянски благородник. Истинското име на Платон е Аристокъл. Тъй като „платон“ означава „широк“, вероятно прякорът се отнася или до физическата външност, или до стилът/позиция в борбата. Платон е учител на Аристотел и на Теофраст.

Платон става ученик на Сократ в своите младежки години.

Почива ок. 347 г. пр.н.е. по време на сватбено празненство в Атина.

 

Питагор

Питагор  е древно-гръцки математик и философ, създател на религиозно-философската школа на питагорейците.

Биографията на Питагор трудно може да се отдели от легендите, които го представят като полубог и чудотворец, посветен във всички тайни на гърците и варварите. Херодот го е наричал „най-великия от елинските мъдреци“. Основните източници за живота и учението на Питагор са стигналите до нас работи: на Ямблих (242 – 306 г.), на Порфирий (234 – 305 г.) и на Диоген Лаертски (200 – 250 г.). Тези автори се основават на по-ранни автори, сред които трябва да отбележим ученика на Аристотел , Аристоксен (370 – 300 г. пр. н.е.). Фактически най-ранните източници за Питагор са писани 200 години след смъртта му и се основават на работи на учениците му, които не винаги са безпристрастни.

Той е роден и живял на остров Самос. Негов баща е финикийският търговец от гр. Тир – Мнесарх, човек с благороден произход и добро образование. Майка му е Питаис от гръцкия о-в Самос. Като младеж се обучава при мемфиските жреци в Египет във финикийските храмове в Тир и Бибъл, може би и във Вавилон. Там усвоява много от научните и религиозните постижения на източните култури (включително т. нар. питагорова теорема), които въвежда в гръцката наука, философия и религия. Бягайки от самоския тиранин Поликрат, Питагор се преселва в Кротон, Южна Италия около 531 г.пр.н.е., където намира много привърженици. Привличала ги е не само неговото философско учение, което той убедително излагал, а и препоръчвания от него начин на живот с елементи на аскетизъм и строг морал. Питагор проповядва нравствено облагородяване на необразованите и пълно подчинение на съсловието на мъдрите и знаещите хора. Учениците му образуват братство на посветените и обожествяват своя учител. Тази школа просъществува в Кротон до края на VI в.пр.н.е., когато противници на питагорейците принуждават учения да се пресели в друга гръцка колония – Метапонт. Там умира Питагор.

Питагор е имал жена и две деца. Според някой източници, Питагор е бил победител по юмручен бокс в състезания в Олимпия.

Заслуга на питагорейците е учението за количествените закономерности в развитието на света, което помага за развитието на математическите, физическите, астрономическите и географските знания. Питагор приема числото за основа на нещата, поради което се насочва към изучаването на количествената страна на света. Изучавайки числата, питагорейците изследват числовите отношения и ги намират във всички области на човешката дейност. С числа и пропорции те описват душата на човека и се стремят да управляват процеса на прераждането на душите към някакво висше божествено състояние. За тях „тялото е временна тъмница за душата“.

Питагор основава религиозно-философска школа. Достъпът до тази общност е бил много труден и идеите се разглеждали в тесен кръг, макар че жените не са били изключвани. Постъпващите в тази школа дават обет за мълчание и спазват множество забрани относно храненето и хигиената, за да постигнат нравствено и физическо пречистване с помощта на тайното учение за прераждането на душата. Според Питагор вечната душа се преселва от небето в човешкото тяло или в тяло на животно и претърпява редица прераждания, докато не се усъвършенства толкова, че да заслужи правото да се върне на небето.

Питагорейската школа има основно значение за развитието на математиката, астрономията и други науки през следващите векове. На нейните представители дължим откриването на ирационалните числа, както и на други основни за геометрията факти. Античните автори от нашата ера – Диоген Лаертски, Плутарх и др., приписват на Питагор известната теорема, че сборът от квадратите на катетите в правоъгълен триъгълник е равен на квадрата от хипотенузата. Съвременните историци предполагат, че Питагор не е доказал теоремата, а вероятно е предал на гърците това знание, известно във Вавилон хиляда години преди Питагор (съгласно вавилонските глинени таблички със записи на математически уравнения).

Питагор и учениците му от Питагорейската школа въвеждат термина „философия“ като любов към мъдростта и копнеж за постигане на истината. В областта на теорията на музиката изказват мнение, че музикалните свойства и отношения могат да се изразяват с математиката.

Вероятно Питагор първи е предположил, че Земята е кълбо. Първи разбрал, че всъщност Зорницата и Вечерницата са едно и също небесно светило – планетата Венера.

Питагор не е писал трактати. От устните наставления за необразованите не могат да се съставят трактати, а неговото тайно учение за избрани не допускало изложение в книга. Приписват му книгите: „За възпитанието“, „За държавата“ и „За природата“, но никой от авторите през първите 200 години след смъртта на Питагор, включително Платон, Аристотел и техните последователи, не привежда цитати от трудове на Питагор и не посочва такива трудове. Вероятно негови ученици са писали трудове, защото има сведения, че Платон е купувал и ползвал Питагорейски съчинения.

Диоген Синопски

Диоген Синопски, наречен Циника, е роден в град Синоп (в днешна Турция) през 412 г.пр.н.е. и е умрял през 323 г.пр.н.е. в Коринт. Според Диоген Лаертски датата на смъртта му съвпада със смъртта на Александър Македонски във Вавилон (според други източници денят на раждането му съвпада със смъртта на Сократ).

Биография

Бащата на Диоген, Икей, сараф по професия, е бил затворен или изпратен в изгнание заради финансови престъпления и младият Диоген е бил принуден да сподели неговата съдба. Той отива в Атина заедно с прислужника си на име Маней, но скоро бива изоставен от него. С характерния си хумор Диоген заявава “Ако Маней може да живее без Диоген, защо Диоген да не може без Маней?”

Привлечен от аскетическите учения на Антистен, Диоген става негов ученик, и въпреки жестокостта, с която е посрещнат, скоро задминава своя учител по репутация и постижения. За разлика от другите жители на Атина той презирал светските удоволствия и смятал суетата и желанието за изкачване в социалната йерархия за празни усилия.

Историите, разказвани за Диоген, много точно илюстрират характера му. Той привиквал с резките промени на времето като живеел в делва, принадлежаща на храма на Кибела и разбил единствената си чаша, когато видял едно момче да пие от шепите си. Друг любопитен момент настъпил, когато атиняни го запитали как да се отърсят от изкушенията на плътта. Диоген просто започнал да мастурбира, а когато го порицали за това, той отвърнал: “Ех, ако можех да задоволя и глада си като си търкам корема …”.

Друга негова странност била обикалянето на агората посред бял ден с факла в ръка и на питанията на съгражданите си какво прави той отговорил “Търся честен човек”.

По време на пътуване до Егина Диоген бил заловен от пирати и продаден като роб на остров Крит на заможен търговец на име Зенадий. Когато го попитали какъв занаят умее, философът отговорил “Единственото нещо, което мога да правя, е да уча хората, и искам да бъда продаден на човек, който има нужда от господар.” Диоген изживял остатъка от живота си като наставник на двамата синове на Зенадий.

Една от най-популярните истории за него е срещата му с Александър Македонски. Когато великият пълководец се спрял пред философа и го попитал дали може да му услужи, Диоген отвърнал “Би ли се дръпнал? Правиш ми сянка.” Тогава Александър Македонски възкликнал “Ако не бях Александър, бих искал да съм Диоген”. Друга легенда гласи, че Александър заварил Диоген на централния площад, ровейки се в купчина човешки кости. Когато го попитал какво прави, Диоген отвърнал “Опитвам се да различа костите на баща ти от тези на роба.”

Когато Платон описал човека като двуного без пера, Диоген оскубал перушината на един петел и го завел в школата му. След този инцидент Платон се видял принуден да добави определението “и с плоски стъпала”.

По случай смъртта на Диоген жителите на Коринт му издигнали паметник, който представлявал мраморно куче, символ, който циниците по този повод си избрали (от „????“ – „куче“).

Няма запазени писмени източници за живота и идеите на Диоген, защото няколкото книги, написани от него, са били изгубени през вековете. Единствените ни познания за философа се коренят най-вече в анекдотите, описващи неговия характер.

За Диоген щастието се крие в независимостта – по-точно в тоталната независимост. Той постига това като се стреми да разчита в минимална степен на околните обстоятелства – спи под открито небе при най-лошото време и яде каквото успее да намери. От друга страна, той не е против физическите удоволствия (случаят с мастурбирането): когато го обвинили, че излиза от един публичен дом, той отговорил, че трябва по-скоро да го обвиняват че е влязал там. Освен това много обичал да се грее на слънце (както го заварил Александър Македонски според легендата).

Според Диоген всички изкуствени “преимущества” на цивилизацията са несъвместими с щастието и моралът възпира завръщането към природната простота. Аскетизмът ми е бил толкова голям, че философите от стоическата школа го обявават за “sophos“, перфектният човек. Според неговите думи, “хората са усложнили всички елементарни божи дарове”.

Диоген е първият човек, заявил “Аз съм гражданин на света (cosmos)”, създавайки по този начин понятието космополизъм.

Демокрит

Демокрит е древногръцки философ, последовател на Левкип и систематизатор на атомизма. Неговите философски принципи във физиката са съществуването на атома и празното пространство, както и движението на атомите, на което се основава възникването на света и познанието. Има около 60 съчинения, които се занимават с физика, математика,астрономия, етика, музика. Запазени са фрагментарно.

Демокрит е роден в Абдера, Тракия. Годината на раждане е 460 пр.н.е. Apollodorus, който е вероятно по-надежден от Thrasyllus, според който е роден десет години по – рано. Баща му бил много богат. Демокрит похарчил наследството си, за да утоли жаждата си за знание. Той пътувал до Азия, дори стигнал Индия и Етиопия. Живял е в Египет 5 години. Той сам казва, че никой друг не е пътувал, не е виждал толкова страни и не е срещал толкова учени от самия него. Също така хвали познанията на египетските математици. След като се връща в родната си страна, той започва да се занимава с физика. Пътува из Гърция, за да обогати знанието за страната си. Той познава много гръцки философи и ги споменава в текстовете си, и понеже е богат, купува текстовете им. Леуципус, откривателя на атомизма, оказва най-голямо влияние над него. Той може да се е познавал със Сократ, но Палтон не го споменава, а Аристотел казва, че е пред-сократов. Демокрит умира на 90 години , около 370 г. пр. н. е., но някой пишат, че е живял до 104 г.

 

Хипотеза за атома

Теорията на Демокрит и Левкип постановя, че всичко се състои от „атоми“, които са физически, но не и геометрично неделими. Между атомите се намира празно пространство. Те са неразрушими, винаги са били и винаги ще бъдат в движение. Има безкраен брой атоми и видове атоми, които се различават по форма и размер.

За масата на атома, Демокрит казва :

„Колкото повече степента на неделимост е по-голяма, толкова по-тежък става атомът.“
Левкип е считан за първият, който развива теорията за атомизма, макар Исак Нютон по-скоро приписва на финикиец Мочус (когото той смята за библейския Моисей). Станфордската енциклопедия по философия отбелязва:“Този теологично мотивиран възглед обаче не изглежда да е подкрепен от много исторически доказателства. „Но неговото твърдение за теглото на атомите се оспорва.

Демокрит, заедно с Левкип и Епикур,предложил най-ранните виждания за формите и възможностите за свързване на атомите. Те се обосновават с това, че солидността на материала съответства на формата на свързаните атоми. По този начин, железните атоми са твърди и силни с куки, които ги затварят в една плътност; водните атоми са гладки и хлъзгави ; солните атоми, заради техния вкус, са остри. А въздушните атоми са леки и се въртят, и проникват във всички други материали. Използвайки аналогии от нашите сетивни познания, той дал една снимка или изображение на един атом, който се различава от тяхната форма, техния размер, както и подреждането на техните части. Освен това, връзките били обяснени от съществени звена, в които единичните атоми са били снабдени с нещо прикачено към тях : някои с куки, други с топчета и гнезда.

Атомът на Демокрит е инертно твърдо тяло( с изключение на някои части от неговия обем ), който взаимодействат механично с други атоми. За разлика от тях, съвременните квантови механични атоми взаимодействат чрез електрически и магнитни силови полета и са далеч от инертността. Теорията на атомизма изглежда да е в съответствие с тази на съвременната наука, отколкото всяка друга теория на древността. Въпреки това, приликата с модерните концепции на науката може да са объркващи, когато се опитва да се разбере от къде идва хипотезата. Очевидно е, че класическите атомисти никога не биха имали солидна емпирична основа за нашите съвременни концепции за атомите и молекулите.

Въпреки това, Лукреций описва атомизма в Естеството на нещата и дава много ясни и убедителни емпирични аргументи за оригиналната теория за атома. Той отбелязва, че всеки материал е предмет на необратим упадък. С течение на времето, дори и твърдите скали бавно се деформират от капки вода. Нещата имат тенденция да се смесват: смесваш вода с пръст и получаваш кал, която иначе няма да се образува от само себе си. Ние виждаме в природата и технологиите, че са налице механизми, които да пресъздават „чисти“ материали като вода, въздух, и метали. Изводът е, че много свойства на материалите трябва да произлизат от нещо вътрешно, което никога няма да се разложи – нещо, което ще съхранява вечно същите присъщи, неделими свойства.

Основният въпрос е: защо всичко в света все още не се е разложило, и как точно може едни и същи материали, растения, животни да бъдат пресъздадени отново и отново? Едно очевидно решение да се обясни- как неделими свойства могат да бъдат предадени по начин, непознат за човешките сетива, е да допускам съществуването на “ атоми „.

Тези класически “ атоми “ са по-близо до нашата съвременна концепция за “ молекулата „, отколкото за атомите на съвременната наука. Другата голяма основа на класическия атомизъм е, че трябва да има много свободно пространство между тези “ атоми „ – празното пространство. Лукреций дава разумни аргументи, че празнотата е абсолютно необходима, за да се обясни как газовете и течностите могат да променят формата си, докато метали могат да бъдат в различни форми, без да се променят основните свойства на материала.

Хипотеза за празното пространство

Атомистичната хипотеза за празното пространство беше отговор на парадокса на Парменид и Зенон, основателите на метафизичната логика, който проявяват трудност да посочат аргументи в полза на идеята, че не може да няма никакво движение. Те приели, че всяко движение ще се нуждае от празно пространство, която е нищо, но нищото не може да съществува. Позицията на Парменид е“ Казвате, че е празнота – следователно е нищо, затова и празнота няма. Затова там не е празнотата. „

Позицията на Парменид е потвърдена от наблюдението, че когато изглежда, че няма нищо – има въздух и всъщност дори, когато там има нещо например светлинни вълни.

Атомистите се съгласиха, че движението изисква празнота, но не обърнаха внимание на аргумента на Парменид на основание, че движението е наблюдаван факт. Ето защо те твърдят, че би трябвало да има празно пространство. Тази идея е оцеляла в рафинирана версия към теорията на Нютон за абсолютното пространство, която отговаря на логическите изисквания реалността да бъде не – битието. Теория за относителността на Айнщайн поражда нов отговор на Парменид и Зенон, с прозрението, че пространството само по себе си е относително и не може да бъде отделено от време като част от общо изкривено пространство.

Епистемология

Според Демокрит познаването на истината е трудно, тъй като възприемането чрез сетивата е субективно. По същия начин произхождат различни впечатления за всеки индивид, така чрез сетивните впечатления ние не можем да съдим истината. Можем само да интерпретираме сетивните данни чрез интелекта и да се възползваме от истината, защото истината е на дъното.

Има два вида на познание, които той нарича „легитимна“ (gnesie: естествена), а другата „копеле“. Познанието „копеле“ се занимава с възприемането чрез сетивата, затова е недостатъчно и субективно. Причината е, че сетивното възприятие се дължи на еманацията на атомите от обектите на сетивата. Когато тези различни форми на атомите дойдат при нас, те стимулират сетивата ни в зависимост от тяхната форма, и нашите сетивни впечатления произлизат от тези стимулации.

Вторият вид е известен като „законният“. Той може да се постигне чрез интелекта, с други думи, всички сетивни данни от познанието „копеле“ трябва да бъдат разработени чрез разсъждение. По този начин човек може да се измъкне от фалшивото възприятие на познанието „копеле“ и да разбере истината чрез индуктивно разсъждение. След като се вземат предвид сетивни впечатления може да разгледате причините за явленията, да направите заключения за законите, които управляват явленията и да откриете причинно-следствената връзка, с която те са свързани. Това е процес на мисълта от частното към цялото или от очевидното към неочевидното (индуктивно разсъждение). Това е един пример, който показва защо Демокрит се счита за ранен научен мислител. Процесът напомня на това, че науката събира своите заключения.

Демокрит беше свикнал да казва, че „той предпочита да открие причинно-следствената връзка, отколкото да се превърне в цар на Персия“.

Етика и политика

Етиката и политиката на Демокрит идват при нас най-вече под формата на максими. Като такива, енциклопедията на Станфорд по философия е стигнала до там да заяви, че: „въпреки големия брой на етичните поговорки, е трудно да се изгради последователна обяснение за етичните възгледи на Демокрит и отбелязва, че е има трудност на реши кои фрагменти са наистина негови.

Той казва, че “ Равенството е навсякъде възвишено „, но то не е достатъчно всеобхватно, за да включи жени или роби в това отношение. По-добре е бедност по време на демокрация, отколкото просперитет при тирания, по същия начин се предпочита свободата пред робството. Тези, които са на власт трябва да отпускат заеми на бедните и да им помогнат и да ги подкрепят. Когато парите се използват смислено, това води до щедрост и милосърдие, а парите, които са използвани безрасъдно водят до общ разход за цялото общество. Демокрит казва, че докато печеленето на пари не е безполезно, използването на неправомерни действия вече е “ най-лошото от всички неща. “ Той оценява много повече богатството, отколкото независимостта.