Димитър Талев – Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли

magnifisonz.com / 

Димитър Талев Петров Палисламов е изтъкнат български писател и журналист, автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.

Етичната култура на българина той открива в проявите на масов подем и героизъм, на библейски стоицизъм (нарисувани с резки щрихи, напластявания на боите във фактурата на епичното платно – „Гласовете ви чувам“), но етичната окриленост на духа съзира преди всичко във върховите моменти на самостоятелен избор и само­иденти­фикация на личността, когато участието в революцията се изживява като персонален аксиологичен акт и желана екзистенциална реализация. Ангажиран с широк време­пространствен обхват на събитийното изображение, авторът концентрира вниманието си и върху верижната обвързаност на поколенията от една фамилия, за да проследи унаследяването и еволюцията на родовото начало, духовното единение на генерациите и тяхната обособеност, психологическа отличителност и нови функции в протичащото историческо време.

Така, следвайки традиционното линейно-постъпателно сюжетофабулиране, където историята детерминира човешките характери и социалнопсихоогическа атмосфера, Т. сьздава и първата в нац. литература семейна хроника (сага), възведена до епична хроника на обществения живот. Единна образна, идейно-тематична и нравствено-философска система, тетралогията предлага съществени различни в поетиката и стилистиката на съставящите я романи. Камерното повествуване, прецизната композиция, колоритно-пластичното портретуване, старинната декоративна живопис и народното сладкодумие на „Железният светилник“ извеждат делничното човешко битие до внушителността на историческото битие на нацията в „Преспанските камбани“. където доминират многоперсонажният психологизъм и психологията на масовите умонастроения, многоаспектното разгръщане на персонажа в територията на разширени времепространствени пластове.

В „Илинден“ художествената фикция отстъпва място на „суровия факт“, на документалното и споменното свидетелство, на действителните истор. лица, романистът – на историографа-идеолог и политик, който иска да внуши директно „целата правда“ за времето, събитията, героите. В „Гласовете ви чувам“ Талев се насочва към моноперсонажно структуриране и концепиране на романовия текст, полага акценти върху антропоцентричната интерпретация на усложнената екзистенциална проблематика, извежда към размисъл за човешкото самопознание и познание в истор. прогрес, кьм прозрения за психологията, етиката и философията на историята. П

роменливо е наративното поведение на повествуващия „аз“, интензифициран е психологическият рисунък, нараства ролята на разнообразни по форма интроспекции и ретроспекции, а изображението се отличава с графична, черно-бяла експресивност.

“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!” 

“Човек не бива и не може да живее само за себе си.” 

“Никога ли не случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?” 

“Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.” 

“Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.” 

“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост,тя е като водата за огъня.” 

“Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество.” 

“А сега – сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка – не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.” 

“Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.” 

“Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински…” 

“Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.” 

“- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука – посочи той гърдите си, – Тука нещо се скъса. ” 

“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.“ 

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.”

*Цитатите са от известната тетралогия на големия български писател – “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден”, “Гласовете ви чувам”

„Гледай да не ставаш смешен и нема кой да ти се присмива.“

„Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.“

„Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неумолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?“

„Едни си отиват, други идват. Да не се затрива род и живот.“

„…колело, което се върти равномерно и безспирно, движи ли се, или стои все на едно място?“

„…човек, докато е по-млад, може да направи нещо за себе си…Иначе, като навикне да върви по един и същ път, колкото повеке време минава, толкова по-мъчно се отбива от него.“

„…само когато се появяваше някаква обща опасност, всички се сдружаваха да се бранят с общи сили.“

„Ние сме един широк залив от безбрежното славянско море…“

„Всеки народ е велик за себе си.“

„Всяко знание е богатство, но когато е знание лъжливо, то е отрова за душата.“

„Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра.“

„Но людете не са като камъните в планината или като дървесата в гората…“

„Народ сирак сме ние и като не можем сами да си свършим работа, никой нема да ни помогне.“

„Казано е, че со силна вера сичко ще постигнеш и планина ще преместиш от едно место на друго…“

„…народът е голяма сила, когато е задружен и сговорен.

„…общата полза е полза за всекиго поотделно.“

„Старите да не се бъркат много в работата на младите. Старите забравят, че са били млади.“

„Младите сами нареждаха работите си, пък и работите им, от друга страна, сами се нареждаха.“

„Но понякога човек взема думите на истината, за да покрие с тях една неистина.“

„Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.“

„И гледай така да стане, та да не става нужда да чупим вратата, за да влезем.“

„А който се отдели от народа, ще остане сам и никой нема да го слуша.“

„Срамно и обидно е да пренебрегнеш, макар и неволно, някого, да не го почетеш според както му се пада по роднинство и по име, по приятелство и по дружба.“

„И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат.“

„Без хляб и вода човек не може да живее, а без другото може да живее.“

„…като се работи с ум и разум, късметът не бега от човека.“

„…а което е казано вчера – утре може съвсем иначе да изглежда, утре може и съвсем да не се споменава.“

„…като се съберат мъж и жена, събират се век да векуват, за къща, за деца.“

„Мъжът, като е за жена, слабо нещо е, лесно се предава и обърква.“

„Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.“

„…такива са мъжете. Като тръгнат един срещу друг, могат да прегазят и каквото им е най-мило.“

„На жената не прилега да е много горделива, когато я тегли сърце към некого…“

„…нема по-голема сила от женската хубост.“

„…годежът е спогодба, устройва се от двете страни животът на двама млади люде.“

„Радостта крепи и лекува.“

„Човешкото сърце е винаги жадно за радост и веселби.“

„А народът – той е тук, на мястото си, и щом стане нужда…“

„Сичко лошо за човека иде от зли люде.“

„…то е човек да търси и да събира хубост, каквато нема нигде и никой не е виждал.“

„По-лесно е да вървиш по правия път, колкото и да е върл и стръмен…“

„…не е опасно да се открие човек между четири очи. Каквото и да стане, каквото и да се каже – всичко може да се отрече.“

„Мъката разяжда човека…“

„Като върша грехове аз, вършат ги е други, може и още по-големи от моите, и ето бог ни наказва.“

Facebook Comments