magnifisonz.com /
Фридрих Готлиб Клопщок (на немски: Friedrich Gottlieb Klopstock) е немски поет и драматург, живял в епохата между литературния барок и класицизма.
| Фридрих Готлиб Клопщок Friedrich Gottlieb Klopstock |
|
|---|---|
Портрет от Йохан Каспар Фюсли (1750)
|
|
| Роден | 2 юли 1724 г.
Кведлингбург, Германия
|
| Починал | 14 март 1803 г.
Хамбург, Германия
|
| Професия | поет и драматург |
Клопщок е роден в Кведлинбург в семейството на юрист, като последно от седемнадесет деца. Получава образование в духа на християнския пиетизъм. Изучава теология в Йена и Лайпциг и още като студент сътрудничи на списание „Бремер Байтреге“, където публикува първите три песни на събудилата широк интерес епическа поема „Месия“, написана в класически хекзаметър.
Винетка към „Месия“ на Клопщок
За две години Клопщок става домашен учител в Лангензалца, влюбва се безутешно и създава най-хубавите си ранни оди за недостижимата любима, които предизвикват буря от възторг. Поетът предприема пътешествие вШвейцария и следващите му оди имат за тема религията, любовта, приятелството, родината и изживяването на природата. Двадесет и седем годишен Клопщок получава пожизнена стипендия от датския крал Фридрих V и няколко години живее в Копенхаген. Тогава се оженва, но съпругата му скоро умира и през следващите тридесет години поетът я възпява в своите елегии, една от най-хубавите сред които е „Лятна нощ“ (1764). През последните десетилетия от своя живот Клопщок завършва поемата си „Месия“ (1773), съдържаща 22,000 стиха, установява се в Хамбург и задълго е честван като най-велик поет на Германия.
Портрет на Клопщок, гравюра от 1760 г.
Фридрих Готлиб Клопщок е смятан за родоначалник на сантименталната поезия и на немския ирационализъм, а също за баща на идеята за немска национална държава. Поетът приветства Френската революция, нарича я „най-благородното дело на столетието“, но после се отвращава от нейните жестоки последици. В поезията си той се отрича от всекидневния език и яркото му словотворчество създава непознати дотогава образи и ритми, като въз основата на антични образци доразвива немското стихосложение.
Клопщок е предшественик на литературното направление „Бурни устреми“, а творбите му са упражнили голямо влияние върху цяло поколение немски поети, сред които Йохан Волфганг Гьоте, а в по-ново време Стефан Георге и Райнер Мария Рилке.
СТИХОВЕ :
Открих я в пролетните сенки;
С гердан от рози я обкичих;
Тя нищо не усети, спеше.
Погледнах я; животът ми
С тоз поглед в нейния се влюби:
Почувствах го, не го съзнах.
Все пак зашепнах ѝ без глас,
Герданът ми от рози шумна:
И тя пробуди се от сън.
Погледна ме; животът ѝ
С тоз поглед в моя се залюби,
И в миг край нас настъпи рай.
1753
Младежът
Гледаше май мълчалив увенчаните
Леко развени къдрици в сребристия ручей;
Венецът му там руменееше сякаш сред изгрев,
Той се оглеждаше и се усмихваше нежно.
Яростно спусна се в миг ураган от планинския хребет!
Ясенът, борът, дъбът се прекършиха,
А със скалите се срути и кленът
От смутния лик на върха.
Но май спокойно задряма край ручея,
Нека бушува гърмящата буря!
Унесено спеше, обвеян от цвят,
И се събуди ведно с Хесперида.
Днес ти не чувстваш все още бедата,
Животът се смее пред теб като Грация.
Ставай и въоръжавай се с мъдрост,
Защото, младежо, цветът прецъфтява!
1764
Ранните гробове
Добре дошъл, о, месец сребролик,
Красив и нежен спътник на нощта!
Отиваш си? Не бързай, остани, приятелю на мисълта ми!
Вижте, той остава, облаците отминават.
Пробудата на май е само
Още по-красива, като лятна нощ,
Щом росата, ясна като светлина, от къдрите му капе,
И заруменял, по хълма се изкачва.
Ах, вие, благородници, обрастват вече
Надгробните ви плочи с тежък мъх!
О, как бях щастлив, когато още можех с вас
Да гледам как денят поруменява, как блести нощта.
1764
Лятна нощ
Когато блясъкът на месеца се стича
Над горите, а ухания се смесват
С мирисите от липите
И лъхат в нощната прохлада;
Тогава като сенки ме връхлитат мисли
За гроба на любимата и виждам само
В гората здрача, не долавям
Аромата на цъфтежа.
А някога, о, мъртви, сладостта бе обща!
Как ни обвяваше уханната прохлада,
Как те красеше месецът,
О, прелестна природо!
1764
Наздравица за мъртвите другари
Нека мълчаливите ви кости, и каквото друго бяхте,
А не гнили мощи, да дочуят този свят копнеж
Сред недрата на Земята
И в полята на Елизиума!
Да живеем мъдри като вас и предани на спомена
За вашата смърт, но да бъдем весели;
Сякаш всички вие пак сте тук
С най-честитите другари!
1764
Смъртта
О, гледка на сияйна нощ, на звездно войнство,
Как възвисяваш ти! Как възхищаваш, съзерцание
На прелестния свят! Създател Бог!
О, как възвишен си, Създател Бог!
Как чувстващият радва се от погледа към звездното ти войнство,
Как незначителен е, ала кой е Бог, каква прашинка, ала кой е Бог,
Той, неговият Бог! О, с мен бъди, усещане
За възхищение, когато ще умра и аз!
Защо така те плаши, Смърт, осмисленият сън?
О, не засенчвай повече насладата от радостта небесна!
Аз ще потъна в прах, това е божия сеитба! С какво ще побоиш
Безсмъртния, измамна Смърт?
О, с всички заедно надолу, мое тяло, към разтление!
В долината му потъват всички паднали
Още от житейското Начало! С всички заедно надолу, моя прах,
Към войнството, заспало вечен сън!
1766
Моята горичкаНа граф и графиня Холк
Сянката ви дълго вече ме разхлажда, дъбове
На милата горичка! Аз не съм вкопал
Корените на високите върхари, вие избуяхте
Преди мен, станете,
Млади гранки, толкоз снажни, изправете още по-високо
Някой ден глава и протегнете, щом денят преваля,
По-далечни сенки. Зеленейте, оцелявайте; не ви
Завиждам, дъбове!
Желая покрай вас да насадя другари,
Плачещи върби, та някой ден, когато слънцето се
Скланя, в хладината ви, облъхнати от вечерния
Вятър, техните листа
Да се раздвижат леко, та любимият да каже
На момичето си: Те не плачат, те шептят,
Музика мълвят; как би описал Праотецът
Красивата върба!
А когато в бурята дъбът тук няма да шумти,
И вече няма да повява шепот от върбата,
Ще останат песните, които от сърцето идат
И в сърцата се преливат.
1778
Победителят
Увенчайте челòто ми, лаври победни: Сражавах се
Мъжки. С всяко отхвърляне и опошляване
На онова, което въздига човека,
Което го прави Човек!
Пред мене излязоха; ах, горестта и погнусата
Ме връхлетяха, с ярост ужасна!
Блаженство! Аз победих, не станах
Човекомразец.
Жестока бе битката, и нескончаема, заради мирните дни
На живота! Сразен бе врагът; тъй угасна за мен
Всяка радост! Светът се превърна
В глуха пустиня! Денят стана нощ!
1795