Пейо Яворов – Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи. Не искат и не обещават те…

magnifisonz.com /

Пейо Тотев Крачолов (13 януари 1878 – 29 октомври 1914), по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на XX век.

ОБИЧАМ ТЕ

Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден – и ето тъмнина е.

Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.

Обичам те, защото се усмихваш – кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба –
и себе и, и тебе да погубя…

************

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…

************

ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО

Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

––––––––––––––

НАПРАЗНО, МАЙКО
 
Напразно, майко, се боиш,
че скитане ме изхаби,
че ти си вече може би
от син забравена остала.
 
Напразно, майко, се боиш…
Та мога ли забравя аз
немилостивата оназ,
живот която ми е дала.
–––––––––––
БЕЗ ПЪТ
 
Не знам аз дали слънцето изгасна,
не зная дали ослепях: не знам
света ли е изгинал – и не зная
самси не съм ли оглушал.
 
Едвам,
в безмълвна тма, без видим път, без ясна
що-годе цел, отегнали нозе
дотегнало ме влачат.
 
Аз блуждая
без вяра негде да намеря
навън посока из удавен
в мъглите лес.
 
Вдървен от студ,
измъчен от безсмислен път и труд
за странното си бреме, изоставен
от себе си и Бога – и готов
на всичко, аз се лутам.
 
Аз вървя
самси на мисълта обезверена
под непросветното небе; самси
в живота обезсмислен, лес оглъхнал
без вятър и без лист.
 
Вървя
в безверие, о необезверена
любов, – защото спиш! – и тебе нося.
 
Вървя самси,
о звук непрозвучал и незаглъхнал,
любов, – защото спиш! – и тебе нося.
Ти бе – и си
злочеста и честита: аз те нося…
 
Вървя.
Глава безгрижно прислонила
на рамото ми; стегнала ръце
детински привично на мъжка шия;
под южни небеса в съня си млад
унесена: ти спиш.
И в тъмна сила
разтръгнал гръд, разкъсал и сърце,
облял те с кръв, сред мрътва самотия
все сам – на саможертвата нерад,
пристъпям аз.
Под кървавия мраз
понесъл те, разтръгнах си гърдите,
сърцето си разкъсах – со струите
на топла кръв дано те мога стопли.
Пристъпям аз
едвам, внимателно, без вопли
и да те не разбудя съм готов
на всичко…
Кръв, и топла кръв се лее
по тебе – и сънуваш, о любов,
че слънцето на китен май те грее…
 
Ти спиш.
Внимателно, с последна сила
пристъпям аз: и в тая тъмнота
не ще се спъна; – в тая глухота
не ще въздъхна.
Само, наближила,
смъртта повика ли самия мен
на вечен сън, за ужас и провала
теб може да разбуди.
Ослепен,
аз няма да я видя, – оглушен,
аз няма да я чуя: в мрак предстала
и шепотно зовяща.
Но тогаз
ще сетя твоя първи трепет аз,
о символ на живот! – и не, живота
не ще успей на ужаса в хомота
живот да те направи…
Че готов
на всичко, аз те нося – и крепи,
крепи ме любовта, любов!
Спи – спи!…
–––––––––––-
ИСТИНАТА
 
Вратата се разтвори, на прагът
застана моята любов.
Тя идеше, завършила световен път:
осмяха страстния й зов.
Извика тя:
„Любов – любов не найдох по света!“
И падна там. И спусна се нощта!
Разкъсах аз букет приветствени цветя –
и нощ обви
и нея, мрътвата, и мен.
Угасна хубавият на лъжата ден;
то беше истина, уви.
 
И като луд изхвръкнах аз навън:
„Безсилна е лъжата веч!“
И сякаш някакъв вълшебен сън,
развеян от вълшебна реч,
изчезна свет и светлина.
Вдън хаотичното небо
лъщеше кръвопламенно кълбо,
светило без лъчи, око на сатана.
„И кой ли, думах аз, кой миг ще улови,
да каже: тук е ден и тука нощ – ?
Издъхна любовта – лъжата е без мощ!“
И то бе истина, уви.
 
Но страдам аз, в страданието истина познах,
и сам Исус пред мене е на кръст!
„Защо, кажи, защо е моят страх,
не тури ли съмнението в раната ти пръст?
И ето истина – живот-несуета:
страдание, надежда, тма и бъдещ ден!“
Настръхна труп на кръста – изранен,
разраснал и ужасен; от уста
протекоха зловонни кърви. Облак се изви,
изчезна той, изчезнах аз…
И нямаше страдание тогаз.
Но то бе истината! Истина, уви.
Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *