Христо Фотев – Mорето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега

magnifisonz.com / 

Стефан Цанев определя Христо Фотев, като автор на „най-чистата поезия в българската литература“. Още с първите си книги Фотев е признат за поет явление, доказателство за това са наградите му за „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиментални посвещения“ и „Пристанище“. Сред шедьоврите на българската любовна лирика е Фотевото стихотворение „Колко си хубава!…“. Морето е централен философско-поетичен символ в лириката му.

МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА…
 
Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка – всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води…
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
 
–––––––––––-
ТОЯ ДЪЖД Е СЪС ТЯЛО НА МЬЖ…
Тоя дъжд е със тяло на мъж
и със воля на мъж –
тоя дъжд
е внезапния дъжд на Април.
Аз мълчах. Той дойде изведнъж,
своя облак докрай разрушил.
Падна той върху тъмната пръст.
Аз извиках от страх, но без глас.
Той изправи без глас своя ръст
до звездата, наречена – Марс.
И уверен, прерасен и цял
той понесе със царствен замах
своя светъл живот от кристал,
и от въздух –
от шепот
и смях.
Той се блъска във тъмната пръст,
но в жестоката негова страст
е заключен лъчистият ръст
на дълбоко засетия клас.
Той обгръща – и влиза жесток
на дърветата в тъмния свят,
там, където заспалия плод
е без мирис, без образ, без цвят.
И преследва, на всичко готов,
своя ритъм априлския дъжд
със дъждовната своя любов
на работник,
строител
и мъж.
Той живей – възхитително-лош
и жестоко-добър… Той е гол.
И изпълва той тъмната нощ
със живот – и щастлив алкохол.
Без да мисли за смърт, той живей.
Той се радва нашир и надлъж.
Той ликува докрай – и се смей.
 
И умира в нощта изведнъж.
 
 –––––––––––-
 
УБИВА МЕ ТАКАВА ПУСТОТА…
 
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.
 –––––––––––-
КОЛКО СИ ХУБАВА!…
 
На М.К.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.
 –––––––––––-
ТОЯ ВЛАК ЗА БУРГАС…
 
На Недялко Йорданов
Тоя влак за Бургас е тъй бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот – моя странен
и единствен словесен пейзаж.
Там съм целият аз – там забравям,
че съм кратък и лош – че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя – целия свят… Там в Бургас,
аз умирам от нежност и ярост.
(А се мислех за подвиг роден.)
Глас на гларус, о, писък на гларус –
възмутителен спомен за мен.
––––––––––––
ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ…
 
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не – понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам – и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.
 
И толкова далечно – като теб.
 –––––––––––-
 
ЖИВОТЪТ – НЕ СМЪРТТА…
 
в чест на Луиджи Пирандело
 
Животът – не смъртта – е ваше дело
в театъра – срещу лицето на смъртта.
Благодаря ви, дон Луиджи Пирандело,
О, принце, – за куража, смелостта.
До корена на лудостта – вината
и всичко – да пристъпите с една
единствена закрилница – луната,
сицилианската по пластика луна…
Да бъдете със нас при нашите грижи
с ръце от вяра, с устни от озон.
Благодаря ви, скъпи дон Луиджи,
от мен, от всички нас, поклон…
поклон…
 –––––––––––-
 
ДУШАТА МИ ТЯ СТРОГА Е…
 
Душата ми (тя строга е) не мога!
Не се научих до сега да мразя…
Но ти – която си ми дадена от Бога –
как мога аз да те спася! Да те
запазя!
В земята ти отново да се влюбя,
да те отгатвам и пропадам в
песен…
Възможно ли е пак да те загубя
аз – в тоя свят – до ужас
безсловесен?
 
 
 –––––––––––-
 
КОЙ ЩЕ НАСИТИ ДРЕБНАТА ТИ ЖАЖДА
 
Красива – вълноломно устремена
пред скока си със чайката – звучи
и пей – вселената – която ражда
аквамарина в нейните очи!
 
Кой ще насити древната ти жажда?
Земя? Не питай, но повярвай ти
в часа когато извора се ражда
и към море – потока полети!
––––––––––––––
НАЙ-ВАЖНОТО Е ДА СЕ ОСМЕЛИШ…
Най-важното е да се осмелиш.
Да превъмогнеш своя страх – да скочиш
в студения и кристаличен въздух.
В обятията на самия Март – да стъпиш
на тънкия му слънчев лъч и кратък
под снежния му купол (ту дъждовен,
ту снежен купол), ти да балансираш…
Да знаеш, че те помнят – че те гледат.
Със непрекъснат и издигнат поглед.
Те гледат твоя силует на малък
и весел акробат… И се страхуват
да не залитнеш. Те зелен те помнят.
Да си зелен под мартенския купол.
(Под снежния или дъждовен блясък.)
На Сириус – в студения прожектор.
Мой малък акробат, ти цял трепериш.
По тънкия си слънчев лъч как стъпваш.
Как се огъваш в бесния оркестър
на снежния или дъждовен вятър…
Какъв прекрасен цирк. И аз те гледам.
Как искам да рискувам. Да те следвам.
Да съм зелен, безумен, сърцевиден.
Усмихнат – да издигам твоя поглед,
ах, твоя тежък поглед до самия
кристален блясък – там –
на тоя дъжд.
Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *