magnifisonz.com / 

Димитър Павлов Воев (21 май 1965 г. – 5 септември 1992 г.) е български поет, композитор, вокалист и музикант (баскитарист), най-известен като основател на култовата българска група „Нова генерация“ от течението дарк уейв, създадена през 1987 г. и съществувала в различни състави до смъртта му през 1992 г.

Димитър Воев :

„Нова генерация“ е моята група. С нея се забавлявам на тъмно. Пресъздавам лиричния мистицизъм на сърцето си и създавам неочаквани ситуации, които постепенно изграждат облика на нашия стил.

Но това е без особено значение. Смисълът е в играта. А по-точно в творчеството. Самият процес на създаване събужда дремещите чувства и ги кара отново да потанцуват пред самите нас. Ние ги следваме неотстъпно и така изживяваме тяхното имагинерно съдържание с вкус на реалност.

Понякога нещата не вървят така добре. На нас всичко ни омръзва и загубваме искрата. Тези спадове може би са заканомерност, но лично мен ме изнервят и ме поставят в неудобното положение на инертност.

Досега винаги сме ги преодолявали, дори с цената на някои персонални промени. За никой напуснал не ми е мъчно и това ме кара да съм лек в чувствата си.

По радиото и телевизията почти не ни пускат. Страхуват се от нашата искреност. Защото тя изгаря и те кара да се чувстваш неудобно. Когато не си чист.

Казват, че нашите песни са мрачни, защото на тях им е мрачно в главите от затворения кръг на глупостта и суетата, в който се намират.

Те ми приличат на малки човечета, които се страхуват от господарите си. Само че в случая господари няма и остава само страхът. А когато понякога го преодолеят, се натъкват на собствената си посредственост. Която в повечето случаи се оказва непреодолима бариера.

Това е всичко. Иначе на бас китара се свири лесно. Слагаш си ръцете – едната на грифа, другата на струните и: там, там, там. А и струните са само четири…

30.09.1987

Ловец на сърца

Бързо изкачих стъпалата.
Спрях се и видях сам вратата,
която твоя ключ пред мен заключи.
Трябва да си тръгна в този случай.
Преждата сега навиват каменни ръце.
Аз надежда ще посея в празното поле,
за да мога някой друг път теб да уловя.
Аз завинаги ще съм ловецът на сърца.
Във Вечната любов аз не вярвам.
Вярвам или не, за нея проповядвам.
Истински сърца ще потърся
за да уловя с гордостта си.
Ловният сезон започва.
Искам аз да съм готов
в твоето сърце да вкопча
моята стрела любов.

Ангели

През синтетичната любов дойде
едно момиче със рекламен крак.
Видях в отворените и до болка колене
живота, в който аз не бях.

Как си ти, обхванат от стени?
Във теб боли,
ти нямаш, нямаш, нямаш път.

Във операта диригент съм аз
и дирижирам симфоничен страх,
а от цигулките във ляво капе кръв,
разделям се завинаги със тях.

Ангели летят във траур бял,
снегът вали
над този глупав свят заспал.

Роман

Всяка вечер книгата отварям,
това е моят любим роман,
в който героят го обезглавяват,
когато разбрали, че не иска да е сам.
Няма религия, няма вяра,
която да иска от теб
сам да се затвориш в гола стая
и да се превърнеш във портрет.
Какво ме засягат, питам ви всички,
тези преминали стари войни,
не искам нищо за тях да зная,
животът е днес, а не в минали дни.

“Копеле” всяко дете се нарича,
щом е родено на този свят.
Не ме интересуват ваш’те измислици,
детето е истинско и без брак.

Безнадеждност, моя любима

Сянката, която хвърля,
има форма на жена.
Силуетът й е бронзов,
мит в египетска ръка.
Тя се казва Безнадеждност,
но има вид на фотомодел.
Еротична до метежност,
истинска като море.
Тя стъпва, тя стъпва,
тя стъпва пред мене само,
тя плаче, тя плаче,
тя плаче нощем с мен.

С вид на френска пеперуда
тя разсича моя ден
и запалила колата
ме превръща в нож пленен.
Но не мога да я съдя,
пратиха ми я в нощта,
в която аз със детски крясък
влезнах във света-игра.
Ти се казваш Безнадеждност,
скъпа, стой при мен сега,
влез под кожата ми с нежност,
татуиран с теб ще умра.

Прилепът

Кафяви изроди играят
със чувствата ми кегелбан.
Пилат напомпан шепне, шепне
съдбата, която вече знам.

Във спомена ще ти остана
с албанския кафяв костюм,
навел изтърканото таке –
усмихнат призрачен албум.

Обесете се в неделя,
това е най-добре.
Никой няма да ви гледа –
всеки себе си чете.

Приятелите от хартия
изрязваш с ножичката сам
и най-накрая забелязваш,
че мене май ме няма там.

Луната-хладно жълта,
окултно свети пак за нас.
Гласът ми казва „Добър Вечер,
Вашият Прилеп съм аз!“

https://www.youtube.com/watch?v=liSevmvF_no

https://www.youtube.com/watch?v=TlJecRRBoig

https://www.youtube.com/watch?v=VWMuPC1JerI

https://www.youube.com/watch?v=qr72tSjbEBw