magnifisonz.com / 

Превод от френски: Мария Димитрова

1. Формалният ред

Човешкият индивид ще бъде мислен най-напред във формалната рамка на неговото участие в рода – в човешкия род. Той е част от цяло, което се подразделя на видове, достигайки до единица, неделима по-нататък – до последната логическа идентичност на индивида, който се намира сред емпиричните дадености. Индивидът може да бъде разпознат чрез определените означения на пространството и времето, където това единство е положено като «съществувание» в своята определеност. Според Аристотел, той „съществува сам по себе си“ отвъд идеалното или абстрактното съществуване на родовете.

         Индивидът е другият спрямо другите. Формална другост: единият не е другият, каквото и да е неговото съдържание. Всеки е друг по отношение на всеки. Всеки изключва всички други – и съществува отделно, и съществува за себе си. Чисто логическа негативност и реципрочност в комуналността на рода.

         Тази положена позитивност на съществуването и тази негативност на изключването, изглежда, се преоткриват и се усилват – или се обвиняват – в човешкото у човешкия индивид.

         Позитивността у отделния индивид е в упоритостта да бъде, която и е животът; човешкият индивид живее във волята да живее, т.е. в свободата, в своята свобода, която се утвърждава като егоизъм на Аз-а, където тъждествеността на човешкия индивид, отвън неразличима, точно се идентифицира като вътрешен свят и като такъв се преживява. Но човешкият индивид е също отрицателност в своята свобода, защото изключва свободите на другите, които пък ограничават неговата свобода. Другостта е на равнището на реципрочност на индивидите: евентуално войната на всички срещу всички.

 

2. Автономността на разумния индивид

 

         Но следвайки мъдростта на Западната традиция и на Западната мисъл, индивидите превъзмогват изключващата ги един спрямо друг сила на своя conatus essendi и на своята противопоставеност по отношение на другите в мира, който се установява чрез знанието и чиято истина се осигурява от Разума. Индивидите стават човешки индивиди благодарение на съзнанието. Те се различават един от друг в зависимост от рационалната истина, на която се подчиняват без принуда, без да се отказват от своята свобода. Единичната воля на индивида се издига до авто-номност на Аз-а, където nomos, всеобщият закон без да използва насилие кара Еgo-то да стане съзнателно и разумно Аз. Волята е практическият разум. Индивидите, чужди или различни помежду си, се уподобяват. Оттук-нататък се осъществява, или поне се търси, свободното обединяване на отделните личности около идеалните истини, т.е. около Закона. Индивидът се устремява към човешкия мир, тръгвайки от държавата, от институциите, от политиката. Дори от религиите, защото авторитетът им се налага чрез теологиите, т.е. чрез истината на Разума, чрез свободата на Аз-а. Разумът, който преодолява чуждостта на външната природа чрез науката и техниката, ръководи равното разпределение на благата. А оттук-нататък съзнанието, знанието, истината и мъдростта, в които съзнанието е вече възможността и вече любовта – оттук-нататък философията, в гръцкия смисъл на думата, като майка на цялата наука и на цялата политика – са станали самата духовност на човешкия индивид – човешкото у човека, личността в индивида, изворът на правата на човека и принципът на всяка легитимация. Духовност, която значи равенство на личностите в мира, в спокойствието на човешкия индивид, доколкото съществуването му за себе си – сигурността на човека – е удовлетворено в добруването и в свободата. Тишината на мира в неговата позитивност и в неговото равновесие: субстанционалността на субстанцията, осигурена за Аз-а.

         Равенството, към което държавата се стреми по протежение на историята, е формалното равенство на индивидите в рода, обещано от Разума, независимо от това, че те са различно надарени от Природата. Човешките индивиди в човешкия род съдят и подлежат на съдене, а така се съгласяват с необходимата обективност в упражняването на справедливостта, която евентуално възстановява мира. Схема, към която, за нас – европейците, така изначално се отнасят човешката участ и известните права на човека – принципът и критерият на всяко легитимиране. Отнасянето на човешките права към държавата и към логиката на общото и частното, т.е. към правата на човека, са без съмнение неизбежният порядък в очовечаването на индивида, на справедливостта и на спокойствието за него. Но това ли е първоначалният момент в процеса на очовечаването на индивида? Тази политическа участ, която го поставя отново и отново в спокойствието на частното съществуване, няма ли в паметта си друго изравняване на правата и някаква по-стара разновидност на мира? Именно това е моят проблем тук.

 

3. Нечистата съвест на европееца

 

         Но съвестта на европееца не е спокойна в този час от модерността, така естествен за Европа, защото е час на равносметките. Нечистата съвест в края на хилядолетията, възславящи Разума – триумфиращият Разум на познанието; но също нечистата съвест в края на хилядолетията на братоубийствени политически кръвопролитни борби, на империализъм, който е всеобщоприет, на човешко презрение и експлоатация, чак до този век – на две световни войни, на подтисничество, на геноциди, на холокоста, на тероризъм, на безработица, на непрестанна бедност на Третия свят, на безпощадните доктрини на расизма и на национал-социализма, та до върховния парадокс, където защитата на личността се преобърна в сталинизъм. Винаги ли разумът успява да убеди волята? Дали винаги желанията са практически разум, щом като остават неразкаяни в култура, където триумфиращият разум на науките одушевява самата история и не бива да допуска в нея никакъв паралогизъм? Европа има нечиста съвест и предизвиква съпротива, докато се поставя под въпрос нейното централно положение и превъзходството на нейната логика, докато се екзалтира – до върховете на своите университети – от мисли, които в друг случай биха минавали за примитивни, ако ли не за дивашки. Оспорване от самата Европа на собствената й привилегия да философства, която именно трябва да й осигурява нейното спокойствие! Не е ли заплашена Европа от социалната неудовлетворителност на самата своя истина, от науката, която в своя апогей застрашава човешкия индивид в неговото „съществуване като същество“, чиято проблематичност, положена още в Древна Гърция, събужда и прояснява философията на Европа?

         Но тогава необходимо е също да се пита дали тези елементи на нечистата съвест не са вече откровения и порицания за европейския тип хуманност, доколкото тя придава на човешкия индивид значение, което не е само елинско, колкото и елинското значение да е необходимо като послание в определено време. Има пукнатина в универсалността на теоретическия разум, който иска да пресъздаде целия универсум в самосъзнанието. Тази пукнатина се появява отрано в „Познай себе си!“, но тя свидетелства за призив, идващ от дух, в който любовта към мъдростта не изчерпва цялата власт на любовта, нито дори нейната изначална власт.

 

4. Не убивай!

 

         Тази нечиста съвест не изразява в действителност просто разочарованието, предизвикано от противоречието между определен проект на културата, удобен и успокояващ, и неудовлетвореността от „постигнатите резултати“. Скептицизмът или циничната диалектика напразно обвинява за цялата криза на културата леността да се мисли и страха да се умира. В безпокойството на хората от Европа има нещо друго, различно от леността и страха: има нещо като ужас да се убива. Има безпокойство относно легитимността на незаслужените страдания на някои вследствие на неизбежната логика на нещата, дори ако, що се отнася до изпитанията на някого, получават оправданието на философа. Има безпокойство относно легитимността на всичко това, което е привидно логично, т.е. относно легитимността на незаслужените страдания в простата перспектива на онова, което Хегел нарича „тъждество на еднаквото и нееднаквото“. Има тревога относно отговорността, която се пада на отделните индивиди, надживели предизвиканата от насилието смърт на жертвите. Като скрупул да оцелееш пред опасностите, които заплашват другите. Сякаш всеки, с чисти ръце и в своята предполагаема или определена невинност, трябва да отговаря за глада и за убийците? Страхът на всеки за себе си, страхът поради смъртността на всеки, не успява да потуши скандала, заключаващ се в безразличието към страданието на другите.

         Не сме ли разбрали в нашето призвание на хора от Европа императива от Десетте божи заповеди „Не убивай!“ като нещо по-високо от „благата вест“ на самото познание, което подрежда нашите желания без принуда и ги ориентира към спокойствието? Зад реципрочната и формална другост на индивидите, участващи в рода, зад тяхната реципрочна негативност, зад приликите между индивидите, които произтичат от комуналността на рода и от надареността им с разум, се възвестява една друга другост. Сякаш в човешкото множество другият човек се вижда изведнъж и парадоксално в противоречие с логиката на рода като този, който ме интересува истински; сякаш единствен сред другите аз се смятам – точно аз – този, който, означен, е разбрал императива като изключителен адресат, като че ли той е отправен единствено към мен, към мен преди всички; сякаш отсега-нататък, избран и единствен, аз трябва да отговарям за смъртта, а следователно и за живота, на другите. Привилегия, която логиката на рода и на индивидите изглежда е заличила: „не убивай!“ – необикновена двусмисленост на индивидите и на рода. Необикновена двусмисленост на Аз-а: от една страна, самата точка, където съществуването и усилието да се види съществуването се свиват в Аза сам по себе си, в самотността, окръглена около себе си, изначална и самодостатъчна, и, от друга страна, същевременно точката, където са възможни странното изоставяне или отлагане на тази неотложност да съществуваш и където е възможна саможертвата в грижата за „работите“ на другите – другият ми се е доверил и ме „гледа“, сякаш е преди всичко лице. Но ето че другостта-на-индивида-в-рода се връща в своята формалност и в своята логична баналност, чрез която това отношение, т.е. ясната и отчетлива идея, едновременно върви от мен към другия и от другия към мен, безразлично в коя посока. Сякаш съзнанието тук е загубило своята симетричност в сравнение със съзнанието на другия.

 

5. Уникалното преди индивидуалното

 

         Трябва да се постави въпросът: изначалната семантична ситуация, в която човешкият индивид получава значение (или се облича в права), еквивалентна ли е на логическата схема „род-индивид“, където другостта остава реципрочна, когато се преминава от един индивид към друг и където понятието за човешки индивид се фиксира чрез обективация на безразлично кой индивид от рода – всеки, бидейки друг за другите? Или втората възможност на алтернативата: не е ли изначалният достъп до индивида като човешки индивид, без да се свежда до простата обективация на един индивид всред другите, характерен достъп, където този, който се приближава, самият участва в конкретността на срещата, без да може да се държи на дистанция, необходима за обективиращия поглед, без да може да се измъкне от отношението. Това „не може да се измъкне“, това отсъствие на безразличие спрямо различието и другостта на другия, тази необратимост, не е просто неуспех на една обективация, а точно правото, отдадено на различието на другия, който в това не-без-различие, не е нормална, реципрочна и недостатъчна другост на множеството индивиди в рода, а другостта на уникалното, което е извън целия род, уникалното, което превъзхожда рода. Тогава това е трансцендентността, която не е просто пропуск на именентността, а е несводимото превъзходство на социалността, което в близостта е самият мир. Не спокойствието на абсолютната сигурност и на не-агресивността, осигуряващи на всеки неговото място в битието, а спокойствието, което вече е самото това не-без-различие. Спокойствието, където чрез не-без-различието трябва да се разбере не неутралността на нещо любопитно, което не предизвиква чувствата ни, а да се разбере, че отговорността е „за-другите“. Отговорът е първият език. Отговорът е изначалната доброта, която омразата вече предполага в своето внимание. Отговорът е любовта без сладострастие, където правото на човека получава значение – правото да го обичат, т.е. достойнството на уникалното.

         Близостта на трансцендентността в човека, означаваща точно увеличаване на социалността въз основа на цялата самотност, в която пребивава познанието на индивидите, разпръснати в рода. Увеличаване на социалността в любовта. Не бихме произнесли лекомислено тази дума, с която често се злоупотребява. В етическия мир отношението върви към неасимилируемия, несравним друг, към нередуцируемия друг, към уникалния друг. Единствено уникалното е абсолютно друго. Но уникалността на уникалния е уникалността на обичания. Уникалността на уникалния получава смисъл в любовта. Не че уникалността на другостта се мисли като субективна илюзия на влюбените. Напротив, именно субективното е условието, което прави възможно уникалното в непреодолимата същност на битието и в различието по род на обективното. Чрез субективното този, който не само познава, но и обича, е тласкан – през строгостта на логическите форми и на неговите родове и индивиди – чак до уникалното. През глухата сила на упорството в съществуването – до едно „отвъд“. По-далече, отколкото с познатия индивид, ето на, с абсолютно другия – спокойствие и човешка близост. Спокойствието, което не съвпада с простото единство на различията, подчинено на синтеза, който ги обединява; спокойствието като отношение с другия в неговата абсолютна другост – признаване в индивида на уникалността на неговата личност. Любовта като логическо действие!

 

6. Справедливостта и уникалният

 

         Този анализ на междуличностната връзка, който целеше да покаже изначалното значение на правото на индивида да бъде друг в отношенията на близост и незаменимост, по никакъв начин не е незачитане на политиката. Няколко думи в заключение, с които да укажа как това изначално право самото води до либералната държава, до политическата справедливост, откъдето през множеството на участващите индивиди – до „разширяването“ на човешкия род; но също за да кажа как отнасянето към другия като към лице запазва етиката на тази държава.

         Човешкото разнообразие не позволява на Аза – да кажем на мен не ми позволява – да забравя третия, който ме изтръгва от близостта с другия: далеч от отговорността, предшестваща всяко съдене, далеч от предпоставената отговорност за ближния в неговата непосредственост на уникален и на несравним, далеч от изначалната социалност. Третият, другият, а не близкият, е също мой ближен. И той е също ближния на ближния. Какво те правят, тези уникални, какво вече са направили един за друг? За мен това е липсата на отговорност в първо лице (на отговорността, вменена ми спрямо единия и другия, спрямо моите ближни), която игнорира грешките на единия по отношение на другия, поради тази отговорност, предшестваща всяко съдене, поради близостта. Не става въпрос да се държи сметка за евентуалните нещастия, които съм изстрадал заради единия или заради другия, нито пък да се изобличава моето без-различие. Става въпрос да не се игнорира страданието на другия, което зависи от моята отговорност.

         Това е часът на справедливостта. Любовта към ближния и неговото изначално право да бъде уникален и несравним, за което аз трябва да отговарям, самата идва да апелира към Разума, способен да сравни несравнимите, за да се превърне в мъдрост на любовта. Екстравагантността на благородството на „заради-другите“, безкрайността му, се подвежда под обща мярка. Тук правото на уникалност – първичното право на човека – настоява за присъда и следователно за обективност, за обективация, за тематизация, за обединяване. Това право, е необходимо на институциите, които съдят и на политическия авторитет, който ги поддържа. Справедливостта изисква държавата и я основава. Разбира се, тук има необходимо свеждане на човешката уникалност до партикуларността на индивида, принадлежащ на човешкия род, до участта на гражданина. Тя е производна. Още повече, че в гражданската императивна мотивация е вписано самото право на другия човек – уникален и несравним.

         Но самата справедливост не бива да ни кара да забравяме извора на правото на другия човек и на уникалносттта му, която е скрита зад партикуларността и универсалността на човешкото. Справедливостта изоставя тази уникалност в политическата история, където е включена в детерминизма на силите, в основанията на държавата, на тоталитарните изкушения и достижения. Тя се вслушва в гласовете, които напомнят на съдиите и на хората на държавата за човешкото лице, което се скрива зад ролите на гражданина. Това са, може би, „пророческите гласове“.

         Разбира се, тази фраза е анахронизъм, който предизвиква насмешка! Но пророческите гласове вероятно означават също възможност за непредвидими добрини, на които все още е спсобен Аз-а в своята уникалност, предшестваща целия род или освобождаваща от всякакви родове. Пророческите гласове се чуват понякога във виковете, които, независимо от официалните институции, защитават „правата на човека“ и показват пукнатините в политиката; понякога се чуват в песните на поетите; понякога просто в пресата или на публичните места на либералните държави, където правото на изразяване има ранга на първата свобода и където справедливостта е непрестанна ревизия на справедливостта и очакване на по-добра справедливост.