
Свети Франческо от Азиски е един от най-знаменитите християнски светци; може би най-привлекателния и, безусловно, най-популярния сред неокатолиците и, което е най-удивителното, дори сред атеистите.
В продължение на 800 години образът на свети Франциск е бил притегателен за хора с най-различни възгледи: църковни йерарси и мислители, крале и революционери; в него виждали родоначалника на субективизма и индивидуализма, предвестника на Рененсанса, реформатора, социалиста, първото хипи, бореца за опазване на околната среда и романтичния герой. И това при условие, че в живота на самия Франциск Азиски не е имало нищо съществено, освен точното следване на християнския идеал и подражанието на Христос.
Казват, че именно свети Франческо привнесъл духа на ренесанса в мрачното аскетично християнство на ранното средновековие. Това не е съвсем вярно: радостта от благодарността към Твореца, радостта от Възкресението по начало са присъствали в християнството. И в източното – при Климент Александрийски, Йоан Златоуст, и в западното – например при свети Бенедикт. Франциск Азиски не е измислил нищо, което да се явява откритие за християнството, въпреки това без него християнството никога не би станало толкова привлекателно за милиони вярващи, каквото е то днес.
Франциск (Франческо) Бернардоне се родил през 1181(или 1182) година в Азиси, в семейството на търговец на тъкани и изкарал своето юношество безгрижно и весело. На 24 годишна възраст в църквата гласът на свети Дамиан чул гласа на Христос, призоваващ го към служение, поне така разказват съставителите на неговото житие. Юношата напуснал семейството и започнал да живее в бедност, да се грижи да прокажените и да възстановява разрушени църкви. На 24 февруари 1209 година, на меса в деня на свети Матей, му било дадено откровението, че неговото призвание е буквално да следва Евангелието – и самотният отшелник станал странстващ проповедник. Появили се спътници. Той им дал устава на евангелския живот, одобрен през 1210 година от Папа Инокентий III. Така в средновековна Европа възникнал още един монашески орден. Свети Франциск проповядвал, правил чудеса подобно на много други християнски светци и умрял, страдайки от вече започналото забравяне на неговите завети.
В какво все пак е неговата необикновеност и какво донесло на доброволния бедняк от Азиси такава слава? Може да спомним, че свети Франциск положил началото на действеното монашество – мисионерството; че францисканската духовност изпълнила със съдържание искуството на ранното италианско Възраждане и преди всичко на Джото; че неговият „Химн на Слънцето” станал първото стихотворение на италиански език, дал тласък за развитието на поезията на националните езици и вдъхновило великия Данте. Но, може би главното, което направило личността на свети Франциск толкова притегателна – това е онази удивителна атмосфера на любов, доброта и простота, която той успявал да създаде около себе си и която така ясно е предадена от неговите съвременници в запазилите се животоописания. Особено най-знаменитото от тях – „Цветчетата на свети Франциск Азиский”.
За времето, мястото и силата на молитвата на свети Франциск
Странникът на земята, угодникът Божий Франциск, се възнасял духом на небето и обитавал с ангелите, отделен от тях само с плътта. Цялата му душа се стремила към Христа, на когото той се посветил изцяло: духом и тялом. Ние ще се постараем да предадем на потомството за назидание неговите молитвени подвизи, които видяхме със собствените си очи, доколкото ни беше дадено.
Святият мир, изпълващ с мъдрост неговото сърце, никога не го напускал. Когато посещенията на миряните или някакви други дела го отвличали, той, поскоро прекъсвайки отколкото завършвайки ги, бързал да се върне към своя тайник на душата. Безвкусен изглеждал светът за този, които се хранел с небесната сладост, а божествените очарования го направили гнуслив към грубото човешко веселие. Той винаги търсил уединено място, за да съчетае душата и тялото в молитва. Когато Господ го посещавал сред другите, той се криел в своя плащ също като в килия. Когато нямал и плащ, той се закривал с ръкава на туниката, за да не открие тайна пред другите. Той умеел винаги да се скрие някак си от присъстващите, така че дори на тесен кораб, сред човешка тълпа, незримо се молил. Той изграждал храма в своето сърце. Самозабравата, проникновеното съзерцание на Бога правили излишни въздишките, възгласите и прочее външни прояви.
Така постъпвал на оживените места. Но молейки се в горите и пустините, той не сдържал въздишките, оросявал земята със сълзи, удрял се в гърдите и често беседвал със своя Господ. Там отговарял на Съдията, молил Отеца, разговарял с Приятеля, радвал се с Жениха. От дълбочината на сърцето възнасял той жертва на Бога, обилна и искрена. Често се молел с неподвижни устни и потънал изцяло в себе си, обръщал душа към Всевишния. Той така се потапял в молитвата, че бил не просто молещ се човек, а жива молитва. Каква сладост изпитвал в това време? Това знаел единствено той, а ние можем само да се изумяваме. Да се знае е дадено само на посветените, а на другите – не е дадено. Проникновени били словата и неговата външност, пламтяло сърце му, цялата душа се разтапяла, обитавайки на небето в небесните селения.
Блаженият отец никога не пропускал поради небрежност откровенията свише, но незабавно ги възприемал и се наслаждавал на тяхната сладост, ако това било угодно Богу. Понякога той чувствал приближаването на благодатта, когато вършел някаква работа или се подготвял за път, и продължавал, без да прекъсва работата, да вкусва тази най-сладка манна. На път, вървейки след приятели, той внезапно спирал, когато вдъхновението слизало върху него и възприемал със сърцето си Божията милост.