magnifisonz.com /
Наред с Уилям Фокнър, Тенеси Уилямс и, разбира се, Труман Капоти, Харпър Ли е сред най-ярките представители на великите литературни традиции на американския Юг.
Цитати и биографични данни :
Хората не обичат да имат около себе си някой, който знае повече от тях. Това ги наскърбява.
Атикус беше казал, че е учтиво да говориш с хората за това, от което те се интересуват, а не за това, от което се интересуваш ти.
Никога не можеш да разбереш един човек, докато не видиш нещата от неговата гледна точка – докато не влезеш в кожата му и не се разходиш в нея.
Просто има такъв тип хора, които – които са толкова заети да се тревожат за бъдещия свят, че така и не се научават да живеят в този.
Преди да мога да живея с други хора, трябва да живея със себе си.
Повечето хора са добри, Скаут, когато най-после ги видиш…
Когато детето те пита нещо, отговори му, за бога. И не прави от това театър. Децата са деца, но по-бързо от възрастните забелязват увъртанията и само се объркват.
Храброст е, когато знаеш, че си победен още преди да започнеш, но въпреки това започваш и се държиш докрай. Рядко побеждаваш, но понякога се случва.
Нещата винаги са по-добри на сутринта.
Според мен има само един вид хора. Хора.
В първия роман на Ли (Да убиеш присмехулник) става въпрос за съдебен процес срещу чернокож работник, обвинен в изнасилването на бяла жена, видян през очите на три деца, а действието се развива през 30-те години в американския Юг, родното гнездо на Нел Харпър Ли.
Когато статистиката говори, и боговете мълчат. До този момент в целия свят са продадени около 30 милиона копия от „Да убиеш присмехулник“, като търсенето не намалява с времето, а напротив – дори в последните години се продават по около 750 хиляди на година.
На 14 юли 2015 г. беше световната премиера на книгата Go Set a Watchman. Така дългоочакваният втори роман на легендарната американска писателка Харпър Ли е рекламиран като продължение на класиката „Да убиеш присмехулник“, издадена преди цели 55 години
„Новата“ книга всъщност не е нова, а е написана в началото на 70-те, но тогавашният издател на Ли я намерил за неособено интересна и след като я пренаписала няколко пъти, самата авторка също изгубила интерес към нея. Дори не знаела, че ръкописът е запазен.
Според официалната информация той е намерен от Тоня Картър, дългогодишна сътрудничка, приятелка и адвокат на Харпър Ли. В него се разказва за вече порасналата Скаут, главната героиня на „Да убиеш присмехулник“, която се завръща от Ню Йорк в родния си град
В края на живота си Харпър Ли вече е напълно глуха и с 95% слепота, лявата й страна е парализирана, а паметта й… На практика писателката вече е загубила паметта си. Ето защо над „голямото завръщане“ на авторката на „Да убиеш присмехулник“ продължаваше да виси голяма въпросителна : дали възрастната и напълно безпомощна жена въобще е способна да вземе самостоятелно решение, или амбициозната Тоня Картър и още по-амбициозните (а може би думата е друга) издатели са й… „помогнали“.
Дали ако беше с ума си, Харпър Ли, която в продължение на 55 г. не издаде нито една нова книга и живя в медийно отшелничество, щеше да се реши на подобна стъпка в края на живота си? Да не забравяме, че през 2013 г. списание Vanity Fair публикува огромно разследване за съдебния процес, който Алис Ли, сестрата на писателката, води с дългогодишния й литературен агент Самюъл Пинкъс заради опита му да измами Харпър Ли и да отмъкне авторските права върху знаменитата й книга.
Още тогава в делото, в което са намесени и наследниците на Джон Стайнбек, също пострадали от Пинкъс, едно от основните обвинения, повдигнати към агента, е, че Харпър Ли не е в състояние да взима самостоятелни решения. Интересно как така осем години по-късно това се е променило?
Междувременно през 2011 г. на 101-годишна възраст Алис Ли, единственият й близък човек и вероятно единственият на този свят, на когото му пука за интересите на Харпър Ли, си отива от този свят.
Наистина ли Харпър Ли сама е дала зелена светлина за романа? Над живота и творчеството на писателката винаги са тегнели въпроси без отговор. Един от най-старите и все още тиражирани слухове е дали наистина тя е авторът на „Да убиеш присмехулник“, или нейният приятел от детинство Труман Капоти се е изявил като „ghostwriter“ („писател в сянка“), тоест – написал е книгата и поради някаква причина е подарил авторството на милата си Нел.
Освен че израстват заедно в малкото градче Монровил, щата Алабама, двамата с Капоти са изключително близки до смъртта на писателя през 1984 г. Всеизвестен факт е, че именно той е прототипът на Дил от „Да убиеш присмехулник“, както и че Харпър Ли е работила рамо до рамо с него при разследванията му за романа му „Хладнокръвно“.
Между другото, в свое интервю сестрата на Харпър Ли споделя, че Капоти бил изключително засегнат от факта, че приятелката му печели „Пулицър“, а самият той – не. И за всеки, който е чел и „Да убиеш присмехулник“, и творбите на Капоти, е ясно, че подобни съмнения не би могло да има, тъй като става въпрос за различни писателски стилове. Основната причина да продължава тази дискусия се крие в необяснимия факт, че след гръмкия световен успех на първата си книга Харпър Ли замлъква и на практика се скрива от света.
Самата писателка никога не дава задоволително обяснение защо се случва така, но истината е, че в подобно доброволно отшелничество, при това горе-долу по същото време, се оттегля и Джеръм Дейвид Селинджър, който също не издава друга книга след шедьовъра си „Спасителят в ръжта“.
Някои изказвания на Харпър Ли обаче осветяват, макар и косвено, какви може да са причините за отказа й да продължи да издава книги. Като например репликата й, че години наред наблюдава отблизо как славата превръща любимия й приятел Труман Капоти, този „джобен Мерлин“ (така го нарича Харпър Ли, сравнявайки го с магьосника Мерлин), във вечно пиян и дрогиран клоун.
Може би славата е кръст, който Харпър Ли просто не може, пък и не иска да носи. Смята, че за писател, превърнал се в знаменитост, е невъзможно да остане просто слушател, просто наблюдател, невъзможно е да остане на заден план, а това според нея е основополагащо за занаята умение.
Нужна е скромност, убедена е Харпър Ли. Макар да е на 34, когато „Да убиеш присмехулник“ излиза на бял свят, тя понася болезнено връхлетялата я популярност, наградите, поканите за партита, хилядите журналисти, които искат интервюта от нея. Всъщност много бързо губи доверие в журналистите и репортерите, които я цитират неточно или манипулативно. От 1961 г., когато е последното й интервю, тя има стандартен и безкомпромисен отговор на всеки, дошъл да й иска интервю: „Не просто не, а по дяволите – не!“.
От 1961 г., когато й е последното интервю, тя има стандартен и безкомпромисен отговор на всеки, дошъл да й иска интервю: „Не просто не, а по дяволите – не!“
Веднъж обаче се излъгва и отговаря на един въпрос. Питат я дали е вярно, че не издава втора книга, защото не иска да се състезава със самата себе си. „Глупости! – отвръща тя. – Просто не искам отново да минавам през цялата тази публичност за нищо на света, за никаква сума.“
Интересното е, че въпреки че целият свят е убеден, че Харпър Ли се е скрила от него, съседите й в Монровил разказват, че тя съвсем не живеела като отшелник. Макар да прекарва на практика целия си живот в къщата на сестра си в родното им градче в Алабама, задължително всяка година живее за по няколко месеца в Ню Йорк, където има апартамент. Никога не лети със самолет.
Предпочита приятели да я закарат до Бирмингам (за цели четири часа!), откъдето взима влак и пътува цяло денонощие до Манхатън. Познатите й твърдят, че Харпър Ли от Монровил нямала нищо общо с Харпър Ли от Ню Йорк. „Нюйоркчанката“ обикаляла баровете, ресторантите, галериите, театрите и музеите, пиела скоч като мъж (при положение, че в родния си град била известна като пълен въздържател), играела в казината и ръсела пиперливи шеги.
Според някои източници обаче Харпър Ли пиела скоч като мъж не само в Манхатън, но и в Монровил, само дето си пиела сама. Дори се твърди, че имала дългогодишни проблеми с алкохола.
Животът й се стича така, че винаги други хора определят съдбата й. Когато напуска родния си град и заминава за Ню Йорк да става писателка, тя се настанява в дома на мило семейство, приятели на Труман Капоти. Харпър започва работа на гише за резервации на самолетни билети, а в свободното си време пише, но сякаш за себе си, и нито веднъж не предлага ръкописите си за отпечатване.
До онази Коледа, когато върху коледното дръвче в дома на милото, пък и доста богато семейство, при което живее, намира плик с надпис: „За Нел“. Вътре вижда бележка: „Имаш точно една година, в която няма нужда да работиш и можеш да пишеш каквото искаш. Весела Коледа!“ Ето така Харпър Ли става писателка.
Тя написва няколко разказа и след хиляди увещания от страна на приятелите й отива в издателството на Джей Би Липинкот, където я посреща литературният агент Морис Крейн. Той харесва разказите й и я убеждава да напише роман.
В продължение на два месеца тя всяка седмица му изпраща ръкописите си, а той ги редактира. Според слуховете Крейн е бил не само агент на Харпър Ли, но също така с времето става неин приятел, критик, бизнес съветник и… любовник. Само че бил женен и нямал никакво намерение да се развежда с жена си.
Труман Капоти пише на свой приятел, че се притеснява за „своята Нел“, която е нещастно влюбена в човек, за когото не може да се омъжи. Някои биографи на писателката твърдят, че този човек е Крейн.
През 1971 г. Крейн умира, а Харпър Ли дълго не може да се съвземе след смъртта му. Убедена е, че никога няма да намери друг като него и впоследствие се оказва права, защото всичките й агенти след Крейн са просто търговци, пласьори, които мислят само за хонорара си. Дали ако не беше Морис Крейн, „Да убиеш присмехулник“ въобще щеше да види бял свят? А ако не беше милото богато семейство, дало й „творчески отпуск“? Може би просто
Харпър Ли никога не ни е натрапвала егото си на творец и светът на суетата не може да разбере това. Скромността за него очевидно е порок.
Харпър Ли никога не се омъжва и няма деца. Голямото развлечение в последните „съзнателни“ години от живота й е хазартът. Охраната на луксозния дом за възрастни хора, в който живее след смъртта на сестра си, свидетелства, че всяка вечер писателката „паркира“ инвалидната си количка пред игралните автомати във фоайето на сградата, а до нея винаги стоят усмихнати и винаги готови да й помогнат двама души – скандалният й агент Сам Пинкъс, преди да бъде уволнен и съден за опит за измама, а след това – скъпата й приятелка Тоня Картър, която сам-сама намерила ръкописа на втория й роман и сключила договор за издаването му, като преди това без проблем получила съгласието на писателката.
Как точно са помагали на Харпър Ли първо Пинкъс, после Картър, докато тя се развлича с игралните автомати? Пазели са й парите най-вероятно.
За нея остава само една утеха, най-голямата обаче – че през последните 55 години е живяла точно така, както е искала.