magnifisonz.com /
Биография и произведения на Цветан Стоянов – никое голямо познание не остава ненаказано
Цветан Стоянов е виден български интелектуалец, литературен историк, критик, философ, преводач, писател. Превежда и издава произведения на Шекспир, Суифт, Байрон, Шели, Колридж, Бърнс, Шарлот Бронте, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу, Джек Лондон, Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Киплинг, Стайнбек, Колдуел, Джон Брейн, Харпър Ли и мн. др.
Цветан Савов Стоянов е роден на 28 януари 1930 г. в София. Завършва гимназия в София през 1947 г. Завършва право в Софийския университет през 1952 г. и школата по журналистика през 1954 г. Печата за първи път през 1947 г. във в-к „Отечествен фронт“.В периода 1953–1955 работи в Българската телеграфна агенция (БТА). За една година (1955-1956) е литературен сътрудник във в-к „Земеделско знаме“.
През 1961 г. се ражда дъщеря му, поетесата Данила Стоянова. В периода 1961-1963 г. Цветан Стоянов е редактор в отдел „Критика“ на сп. „Септември“, а след това във в-к „Литературен фронт“ (1967-1969). От 1969 г. е научен сътрудник в Института за съвременни социални теории при Президиума на БАН. Член е на Съюза на българските писатели.
През 1970 г. Цветан Стоянов защитава дисертация на тема „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература от средата на XVIII в. до средата на XIX в.“.
Автор е на книгите „Невидимият салон“, „Културата като общение“, „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“, „Геният и неговият наставник“, „Непобеденият победен“, “Мъдростта на древните митове” (със Здравко Петров) и др. От статиите и есетата му се открояват „Невидимият салон“, „Броселиандровата гора“, „За хубавите разговори“, „Българско, наистина българско“, „Случаят Емили Дикинсън“, „По повод духа на мястото“, „Езикът на певеца“, „Поуките на житието“ и др.
Умира само на 41 г. вследствие поредица от лекарски грешки, започнали с операция от апендицит. Според критиката: „Невероятно каква трудоспособност трябва да е притежавал, за да напише и преведе всичко, което ни е оставил, и то да е с такова високо качество.“
За него Константин Павлов казва: „Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството — в едно от своите медицински превъплъщения — го убиха“. В спомените на поета той е битувал еднакво уютно и в чуждите държави, и в различните векове, а като човек Цветан Стоянов е бил мек и деликатен.
Писателят Тончо Жечев го смята за най-видния мислител на своето поколение. В предговора си към неговите „Съчинения в два тома” (1988) той пише: „След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.”
През 2001 г. НДК организира двугодишен Национален конкурс за есеистика „Цветан Стоянов“.
На софийската улица „Гогол“ № 6, родната къща на Цветан Стоянов, е поставена паметна плоча с надпис: „Общението свърши, но красотата… остава, Вселената е пълна с нея“, цитат от есето му „Броселиандовата гора“.
ЗА ХУБАВИТЕ РАЗГОВОРИ
Знам, че ще си навлека гнева на теоретиците и ще бъда упрекнат в пълно неразбиране на естетиката, но въпреки това се изкушавам да нарека хубавия разговор изкуство. Помислете си – не изисква ли той и опит, и вдъхновение, а може би и малко дарование; не разкрива ли свой ритъм, мелодия, композиция и колорит; не напомня ли нещо в него на това, което наричаме „творчески момент”; развоят му не донася ли някакво подобие на художествена наслада; най-после не представлява ли своеобразно познание на живота, пречупено през индивидуалността на неговите създатели! Наистина, в много други отношения хубавият разговор не може да се сравнява с основните родове изкуство, но затова пък той има пред тях едно голямо предимство, на пръв поглед незабелязвано и подценявано – създава се не от един, а най-малко от двама души.
Този негов „обществен характер” възнаграждава творците му с радост, която липсва и в най-великолепните прояви на отделния, самотен дух – радостта на съзвучието. Малко неща са по-приятни от усещането, че човекът до вас ви разбира напълно, че душите ви като двама влюбени се прегръщат и побеждават разстоянията и преградите помежду си. Хубавият разговор е истински концерт. Той изисква пълна съгласуваност независимо от това, дали в него участват равностойни инструменти, или основната фраза на единия само се поддържа от съпровода на другия. Отначало тоновете прозвучават малко плахо и нерешително, но постепенно взаимната симпатия и патосът на сближаването все по-сигурно размахват диригентската си пръчица. Вие с щастливо учудване забелязвате, че мислите ви, тръгнали поотделно, вече вървят в обща посока, настигат се и се отминават, после пак се догонват и със смях си стискат ръцете, удивени и опиянени от постоянната си близост. Не е нужно вече да довършвате изреченията си – половин дума е достатъчна, за да ви разбере събеседникът ви, защото същата мисъл едновременно е съзрявала и у него самия, и стига само лекият тласък, само полъхът на гласа ви, за да се откъсне нейният плод. Вашите намеци и алегории, вашите несвързани и противоречиви изрази, които при друг случай биха изглеждали словесни ребуси и за най-проницателните слушатели, сега той проумява с яснотата на човек, получил откровение. В думите, между думите, зад думите – неговите и вашите – идеите вече не пълзят с онази ленива сдържаност на обикновения говор – те сега бликат, пеят, те танцуват! – и този им танц само външно изглежда, че се прекъсва от честите, наситени с безмълвни гласове паузи – всъщност и тогава разговорът през тишината продължава, още по-вглъбен и проникновен.
Един най-скрит и неуловим за чуждото ухо напев го съпътства, дошъл може би от звъна на самите слова, а може би от собственото напрежение на изпънатия като струна вътрешен слух. И всичко това заедно с цялата обстановка, която във вашите сетива е променила и цветовете си, и оркестрацията си, и атмосферата си, за да се пригоди като подходящ фон – заедно с осветлението, сенките, шумоленето на дрехите, блясъка на очите, докосването на пръстите, усмивките, мекотата на изражението, се слива в цялостно съкровено преживяване, създадено от вас самите в тръпките и на въображението, и на добрия вкус, и на мъдростта, и немислимо без тази хармония на различните характери и светочувствувания, когато изпод пластовете на отликите вие с възторга на сполучливи златотърсачи сами извличате и дестилирате ценния метал – първичното родство на душите си, така че всичко, което си кажете, да прозвъни с пълна и неотменна еднозвучност – като ритмите на сонет…
Хубавите разговори!… Колко често ние сме наклонни да ги омаловажаваме, обръщайки се към най-близките си с „Ела да си побъбрим вкъщи!” или „Ще влезем ли да пием по чашка и да си кажем две думи!”: фалшиви покани, произнесени с такъв небрежен тон, като че се отнася само да прекараме времето по този начин, вместо да играем табла или да се разхождаме по главната улица! А може би те, тези разговори, да струват повече от стотици часове, в които сме си въобразявали, че вършим нещо полезно! Може би са придавали свежест на цялото ни съществование, защото са носили са носили увереността, че ни разбират и съчувстват. Може би са между най-сполучливите творби на живота ни, съсредоточили в няколко часа смисъла и съдържанието на цели години – и не един човек, огледал назад изминатия си път, ще ги нареди заедно с най-скъпите придобивки, съзрял в тях ценности, недооценени дотогава!
Сигурно ще се намерят мнозина да възразят, че приповдигнатия тон на тия размисли звучи пресилено: „Каквото и да е – ще кажат те, – но и най-сърдечните, и най-човечните, и най-изящните разговори са мимолетни. Те са метеори, които пламват и угасват веднага. Няколко души ще създадат и ще усетят сами хубостта на един разговор, но заедно с последните им думи ще изчезне и тя. Нека те да са гледали на него като на художествено произведение, нека са вложили в звуците му най-доброто от себе си, нека са изтръпвали от радостното докосване на мислите си, тъй като скулпторът изтръпва, когато види в статуята си въплъщението на своя копнеж – добре! Но затова пък минутният и еднократен чар на преживяното малко по-късно ще се разсее завинаги. Той няма да остане, тъй както остава една поема, една симфония, една гравюра – като застинал и вечно възгарящ порив на духа, съхранил първоначалния си огън и за твореца си, и за всички други. Не, достъпен само веднъж, само на преките си създатели, и най-хубавият разговор ще се загуби или дори да се задържи, няма да бъде повече от спомен за миналото наслаждение. Затова той може да се поставя наред с големите ценности. Той е епизод.”
Всичко това е много вярно, и все пак не е вярно докрай. Даже да приемем, че разговорното очарование е действително преходно, оттук още не следва един толкова пренебрежителен извод. Би могло да се поспори дали всяка ценност необходимо предполага трайността и дали в мигновения блясък на метеора няма красота, която, макар и да отстъпва пред сиянието на неподвижните звезди, поне не заслужава презрение – или ако се отиде още по-далече, дали не е тъкмо тази моментна обреченост, тази неповторимост на обаянието при разговора от неизвестна гледна точка негово достойнство. Но и това не е нужно, защото и самото твърдение, че хубавите разговори са мимолетни, не отговаря на истината. Вярно е, че веднъж отминали, те не могат да се възпроизвеждат, но това съвсем не значи, че не оставят следи.
Думите им могат да се забравят, но лъхът им не изчезва. Ако наистина са хубави разговори, те вече като добри и мъдри духове се заселват вътре в нас самите – тяхното присъствие тайно продължава, и то не само сред спомените, а и при всяка наша стъпка. Ние може би не се и сещаме за тях, а те тайно са ръководили и ръководят не една решителна постъпка. Разговорът на бащата с момчето, когато то, достигнало прага на мъжествеността, го чувства вече като приятел и двамата се откриват за първи път с едно ново разбиране, едновременно стреснати и разнежени от този ненадеен поврат; разговорът на верните другари, които дългото съвместно пътуване е направило неразделни и най-после, зърнали целта, остават неразделни и в постигането й; разговорът на бойците, сплели страхове и очаквания в общата сляпа участ на един окоп, над чието задушно небе се готви да се разрази огнен ураган; разговорът на мъжа и жената между две експлозии на любовта им, толкова изразителен, че те не могат да скрият нищо помежду си, защото нежността им като река завлича и разтапя сърцата, а ласките, в кротостта и простотата си, се сливат със самите думи; разговорът на потиснатите и измъчваните, над които тегне призракът на някоя зловеща тирания и за които е опасно даже да мечтаят заедно – и все пак от всяка тяхна сричка струи надежда; разговорът на бурната, задъхана от смях компания, която е въодушевена до такава степен от внезапното си единство, че иска да изчерпи докрай неподозираните му възможности, затова неуморно реве за още веселие – за повече веселие – за невъобразимо веселие; разговорът на случайно запозналите се във влака или гостната, открили, че макар по много въпроси да стоят на два полюса, все пак са членове на едно и също, неизвестно на тях самите тайно братство, тъй като разсъжденията им, дори в котраста си, са в еднаква гама – и ето че даже без да си знаят добре имената, вече се готови да си правят изповеди, любопитни в същото време дали от тази среща ще разцъфти едно ново, трайно приятелство, или ще се забравят още на другия ден; разговорът с чужденеца, случайно кръстосал за час-два пътя си с вашия, когото разбирате така добре, без да знаете езика – без думи, даже с погледи – и с когото бихте желали да бъдете безкрайно мил и внимателен не от лицемерие или условна учтивост, а просто поради внезапното разкритие, че различията и далечината между вас са само измама на окото и че победи ли се тя, вие излизате стари и близки познати – те, всички тези разговори, и десетки други като тях не само носят дълбокото удовлетворение на истинския допир с хората, не само показват, изваяна от думите, прелестта на собствените мисли и чувства, чиято стойност понякога не се и предполага, но и много пъти, като живи същества, застанали с години до нас самите, се намесват в живота ни, възпитават и помагат – чупят бариери, сочат пътеки, лекуват рани…
И тяхното значение не се изчерпва единствено с вътрешната красота и полза, които са донесли на тоя или оня, с невидимото им местенце в микрокосмоса на отделната личност. Колко често, откак има човек и човешка история, те са се пренасяли извън този микрокосмос, ставали са огромна обществена сила! По цялата планета днес припламват като хиляди и далечни огньове хубави разговори. Те заглушават и кънтежа на фабричните машини, и виелиците на неизброднита равнини, и тътена на булевардите, и воя на зверовете край негърските колиби. Разговори, които все повече и повече привличат слуха; някъде волни, другаде тайни; разговори, които включват контакта между милионите и ги правят участници в най-грандиозната и вълнуваща беседа; разговори за доброто, правдата и щастието на всички озлочестени, онеправдани и нещастни. Те са може би най-хубавите разговори – не блестящи упражнения на езика и мисълта, не и скрити, малокръвни удоволствия на двама или трима посветени – а разговори-оръжия, където всяка дума е изстрел, където се громят не приятелските бастиони, където редица след редица излизат на атака.
Хубавите разговори са част от всички велики дела. Те са и техни предтечи, и техни спътници, и техни потомци, макар че историята почти никога не ги споменава. Но ако някой би могъл да се вслуша в хилядогласния им шепот, да проследи тънките и безкрайно преплетени нишки, които се събират в тях и изхождат от тях, той би разбрал много по-добре от другите подбудите, същината и развоя на големите събития. Той би видял, че в тези безпретенциозни и дребни в мащаба на цялото творения на най-неизвестни и иначе нетворчески личности, в това изкуство на обикновените до голяма степен се оглежда и едновременно се създава – непреднамерено, без съзнание за крайните последици, но винаги с определена насока и с усет за темпото на епохата – неизбежната съдба на общността. Защото разговорите винаги вървят неразлъчно от постъпките – и чрез тяхното взаимопроникване милионите разговарящи, чиито думи и изрази се отнасят на пръв поглед до техните отделни съществования, чертаят и контурите на необятните исторически платна.
Нищо никога не е било създадено без хубав разговор – нито съграждането на Партенона, нито събарянето на Бастилията. Дори Робинзон, когато е уреждал живота си на безлюдния остров, се е мъчел, нещастният, да се раздвоява и да беседва сам със себе си, за да може работата му да върви. Много неща обуславят едно творческо зачеване – било то материално или духовно – и трудно може да се отдели измежду тях причината на причините, – но все пак не на последно място са случаите, когато зародишът се е оплодил в трепета на някое предишно общение с близък човек, с приятел, със съмишленик, в топлината на минали срещи и разговори, заглъхнали вече пред входа на паметта, но дълбоко навътре в коридорите й, все още звънтящи като ехо. И постройките, понесли вековна красота на плещите си, и изобретенията, които съчетават логиката и хрумването в такъв съюз, че изглеждат на простия разум абсурдни, и безгрижните песни, и вечните книги, и вдъхновените речи, и могъщите учения – крият в дъното си отпечатъците на хубавите разговори. И даже нещо повече – ако разширим понятието, ако го вземем вече в преносния му смисъл, ние можем спокойно да кажем, че всъщност те, най-великите създания на човека, са хубави разговори, тъй като творците им са искали чрез тях красноречиво да говорят на стотици хиляди събеседници, на цели народи – че в тях, възхитено от близостта и съзвучието си, беседва цялото човечество. Добре е, че има хубави разговори. Те откриват една голяма и светла истина: че хората се търсят не само поради необходимост или интерес, но защото сърцевината на природата им ги кара да жадуват за близост.
Когато ви пресрещне с мрежите си чувството за самота и отчужденост – всеки има такива минути, – когато разни философи-вехтошари се мъчат да ви убедят, че човеците приличали на загубени в пустинята оазиси, между които няма връзка – спомнете си вчерашната среща с приятеля ви и двата часа смях и сърдечни приказки, спомнете си за всички такива срещи, за всички смехове и сърдечни приказки. Не са ли те като нежни докосвания на спътници, тръгнали заедно и ободрени от близостта си? Нека ги търсим, нека намираме в тях и нашата красота, и красотата на другите, и настоящето, и бъдещето – нека докрай им се наслаждаваме – на хубавите разговори! Ние трябва да искаме те да стават все повече и повече, ние трябва да се стремим – тъй както художникът би желал да направи от всяка картина шедьовър – всички разговори да бъдат хубави!…
1959 г.
- Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая? Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!…
-
- „Шаячена интелигенция“, Цветан Стоянов, в-к “Учителско дело”, 7 декември 1988 г.
- Общението свърши, но красотата… остава, Вселената е пълна с нея.
-
- „Броселиандовата гора“, Цветан Стоянов, 1973.
За него
- “ Той е може би единственият истински европеец в интелектуална София”.
-
- Георги Марков – писател, 1971.
- „Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството — в едно от своите медицински превъплъщения — го убиха“.
-
- Константин Павлов – поет, 1971.
- „В нашата литература, критика и естетика Цветан Стоянов въведе като тема, но съвсем осмислено, съзнателно един от най-актуалните проблеми на съвременната цивилизация – проблема за отчуждението на личността, за отчужденото човешко съзнание. До него тази тема не че не присъстваше в произведения на най-големите ни класици – още от Захари Стоянов, Вазов, Михайловски насам, да не говорим за символистите и за писателите след тях до наши дни. Но ако до 60-те години темата за алиенацията и борбата на човека за преодоляването й, изразвяващите ги идеи и мотиви беше интуитивно предчувствие, то именно от Цветан Стоянов започва трескавата разработка на целия комплекс от проблематиката на отчуждението, тъй характерен за постиженията на човешкия дух въобще особено през настоящото столетие. Цветан Стоянов се зае целенасочено да осмисли на българска почва обхвата от ценности на изкуството и по-точно на литературата, свързан с този проблем. Той видя развитието на литературата и макар и не в същата мяра – на философията, естетиката и критиката, – в европейски мащаб, а амбицията му беше да изследва световната литература, да обгърне най-големите произведения, най-същественото от творческите постижения на човека от първото, по негово мнение, произведение на буржоазната цивилизация – “Робинзон Крузо” на Даниел Дефо – до последните, днешни търсения на човека на изкуството, и то все във връзка с фундаменталната тема на живота му – отчуждението.
-
- „Кратко за Цветан Стоянов“, Савчо Савчев – редактор, 1985.
- „След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.“
-
- „Културата като общение“, Тончо Жечев, предговор към Цветан Стоянов, “Съчинения в два тома”, 1988.
- „Невероятно каква трудоспособност трябва да е притежавал, за да напише и преведе всичко, което ни е оставил, и то да е с такова високо качество.“
-
- „Пети национален конкурс за есеистика “Цветан Стоянов”“, Литературата Днес, 16 ноември 2008 г.
Излезе, че това познанство е почнало твърде рано и аз не го помнех – бил е състудент на сестра ми, юрист по образование. А всъщност бе какво ли не – в началото журналист, после преводач от английски и руски, представил на българския читател нашумелите по цял свят писатели, известни с прозвището Сърдитите млади хора, но и значителни поети, още по-после е есеист, задълбочен изследовател, защити дисертация, а наред с това е и автор на криминални и хумористични романи, особено в години на безработица.
Очертах донякъде професионалния му профил. А имаше висока и стабилна фигура, която се забелязваше не само в духовната зона, но и физически. Естествен, открит. Смехът му бе заразителен.
Нашата близост започна от редакцията на сп. „Септември“ през 1963 г., но скоро там станаха по личното нареждане на Тодор Живков големи уволнения – отстраниха главния редактор Христо Радевски, заместник-главния Никола Фурнаджиев, а също Цветан, Тончо (Жечев) и Антоанета Войникова. Редовно се виждахме в събота в кръчмата „Видинска среща“ и после отивахме да играем карти, но едновременно и да си приказваме за литература. Това не ни пречеше на играта.
Бивало е да идем на каре (Цветан, Тончо, Кръстьо Куюмджиев и аз) у тях, в бащиния му дом на ул. „Гогол“. Кабинетът му бе малък, но уютен и изискан. В съседната стая живееха родителите му, които ни посрещаха сърдечно. Не са кои да е. Майка му е завършила българска филология и е била активна деятелка на женско дружество заедно с Лидия Шишманова, след септември 1944 г. завършва и право, за да помага за издръжката на семейството, а баща му непосредствено след края на Първата световна война създава издателство за учебна литература „Златолира“, но започва и издаването на знаменитото сп. „Златорог“, докато после го поеме „Хемус“. Татко Сава, както му казваше той, бе висок, достолепен, побелял старец. Бракът на двамата бил късен.
При едно такова гостуване за карти у тях веднъж направихме пауза, че ни бе омръзнало. Той ни попита дали бихме искали да чуем откъс от преведена поема през последните дни. Бе „Старият моряк“ от Колридж. Не зная английски, за да преценя точността, обаче на български стихът звучеше увличащо.
Цветан няколко пъти ни е казвал, че често се залавя да превежда стихове без ангажимент, никой не му ги е поръчвал и така си стоят в чекмеджетата. Просто потребност. Не са мнозина българските интелектуалци, които правят подобна гимнастика на уменията си.
Така се стигна до едно посещение у дома. Бяха двамата с Антоанета Войникова, съпругата му. В някаква пауза на разговора той попита дали ни се слушат стихове от Емили Дикинсън, с които се бил заловил напоследък. Ние отвърнахме с ентусиазъм и той извади свитък листове.
Зачете. После ни разказа нейната странна история. Тази велика американска поетеса е починала в пълна неизвестност. На младини издала стихчета в книжле, но никой не й обърнал внимание. И тя се затворила в кухнята. Там в едно чекмедже пъхала новите стихове и така ги намерили след като си отишла.
А само след няколко години става знаменита не само в САЩ, но и по света.
– А у нас още не я знаят – добави Цветан. – Това ме подтикна да я превеждам.
– Я ми ги дай на мен, ще ги дам за набор – рече Блага. Тогава тя бе редактор в отдела за преводна поезия на издателство „Народна култура“.
– Още са сурови – рече Цветан и добави: – Ако искаш, ще напиша и предговор, за да я представя.
Тогава дойде моят ред:
– Моля те да ми дадеш предговора първо на мен за сп. „Литературна мисъл“.
– Готово!
– Давам ти месец срок за доработка – рече Блага.
Така през 1971 г. излезе томчето със стихове, а преди това и предговорът, отпечатан в „Литературна мисъл“.
Тук съм длъжен да се върна назад и да изброя поне част от неговите преводи, за да се усети размахът на неговия неимоверен труд: стихове (някои със съпреводач) от Шели, Расул Гамзатов (заедно с Блага), Олга Бергхолц, Уитман, Байрон; проза – Суифт, Дикенс, Уайлд, Стайнбек, Колдуел, Джек Лондон, Джон Брейн, Харпър Ли, Киплинг, но също и драми – Шекспир, Бърнард Шоу…
Работеше неистово, като да знаеше колко малко години са му отпуснати.Кръстьо го сравни с багер.
Неговото теоретично и обобщаващо мислене се изразяваше в есета, които докосваха парещи проблеми от миналото и от съвременността. И се правеше, че бяга от актуалността, а всяка негова работа носеше подтекст. През 1966 или 1967 г. нашите роли бяха разменени: аз редактор в „Септември“, а той сътрудник. Даде ми във Видинска среща есе – обемист ръкопис от около 40 страници на уж съвсем отвлечена тема – спор между Конфуций и Лао Дзъ в Китай преди столетия. А то си бе пълно с намеци за нашенските работи.
Прочетоха приятелите и ми казаха, че трябва да се напъна и да го вкарам в книжка на списанието. Предавам го на главния редактор Камен Калчев с особена препоръка и той го вкарва за обсъждане в редколегията, където аз не присъствам като дребосък. Заместник-главната редакторка Лиляна Стефанова направила скандал, но въпреки това есето излезе и направи силно впечатление.
Виждате колко пъти се връщам назад, за да се отдалеча от мъчителния край.
Започна Цветан в събота все по-често да ни споменава за своя нова творба, върху която работи. Думата творба сигурно сега го обижда, не влизаше в неговата уста, много високопарно би звучала, а той бе ироник. Занимаваше го проблемът за манипулацията. Който е живял по времето на социализма, веднага ще схване, че това е същностна и ужасяваща реалност. Отново го прехвърлил в далечни времена, уж далеч от съвременността – отношенията между Достоевски и Победоносцев. Но за разлика от други ръкописи, които ни носеше за мнение, този път – само намеци.
Заглавието, както по-късно узнахме, е било „Геният и неговият наставник“. Но който трябва, е узнал. Когато привършва ръкописа, получава криза от апендисит. И от операцията в „Пирогов“ не се завърна. Ако мислите, че човек на 41 година така лесно умира, и то от възпаление на апендикса, лъжете се. Или че той е бил в някакво тежко психическо напрежение или състояние.
През юни 1971 г. с Блага се канехме традиционно да пътуваме до станцията на писателите в местността Кабакум между Златни пясъци и курорта Св. Константин (тогава Дружба) с децата и се събрахме с приятелите по изключение не във „Видинска среща“, а в клуба на журналистите на ул. „Граф Игнатиев“ 4, защото бе вечер. Сладко сърдечно общение с часове и след полунощ си тръгнахме по „Граф Игнатиев“. Ще дойдат да ни изпратят до нашата „Паренсов“. Но тротоарът тесен и се образува колона. Тончо, Кръстьо и съпругите вървят напред, а по случайност ние с Цветан останахме назад. И тогава чух нещо, което му потресе:
– Родителите ми са стари, няма да мога да понеса техния край.
Бях шашнат от тази изповед, но както става обичайно, на другия ден я забравих. Пред входа на нашия дом всички бяха весели, пожелаваха ни хубаво прекарване край морето, а Цветан промълви малко тъжно:
– Ще се видим чак наесен.
Сега от записки на Блага в архива намирам, че той е позвънял по телефона у дома и е повторил същата фраза с някакъв намек. Постоянна и любима негова тема в разговорите ни бе проблемът за възкресението.
Разположихме се ние с децата близо до плажа и се наслаждавахме на море и безгрижие. Докато в началото на юли не ни позвъни по телефона Тончо, за да ни каже, че Цветан е зле и се намира в „Пирогов“. Естествено, че сме шашардисани. Но това не бе нищо. На трети юли 1971 г. той ни извести, че си е отишъл.
Потрес не потрес, решихме, че не можем да не го изпратим. Оставихме на следния ден децата на приятели и взехме самолета до София. Сега съм длъжен да напомня някои факти, а не догадки. През 1967 г. Цветан издаде повестта „Над твоя дом спокойствие“. Тя е резултат от негово посещение в Лондон, където се е срещал със свой приятел, отдавна избягал от социализма. Тогава лесно не се издаваше паспорт за пътуване в капиталистическа страна. Срещнал се бе и с Джери Марков в Лондон доста по-късно. След това бяха посещения в други такива страни, където бе нужен на високите партийни делегации, за да им превежда с неговото познание на езици и тяхното пълно невежество и простотия.
Но когато през 1969 г. го назначиха в Института за съвременни социални теории (филиал на Държавна сигурност под името на БАН, за да ги приемат шараните от Запада), нас с Блага нещо ни жегна. Това така не става. Явно доверен човек. Но той изглежда се опитваше да ги надхитри.
И така дойде кризата от апендисит и внезапният край. Аз съм лекарски син и на мен тази легенда не ми минава. Наказаха го за хитруване, а при тях прошка няма. Нищо че си Цветан Стоянов.
И друго странно събитие. Месеци след кончината на Цветан отивам в редакцията на сп. ”Септември” на пл. ”Славейков”, за да се видя с бившите ми колеги, и на вратата на апартамент по-долу виждам некролог за д-р Стоянов, лекар от ”Пирогов”, съвсем не възрастен човек… Той приел Цветан, но поставил невярна диагноза – преплитане на червата. След това бил изпратен на рентген. Лекарят казал, че не е преплитане на червата, а спукан апендисит и трябва да бъде опериран незабавно. Изпратили стенещия Цветан в стая, изминали часове и започнало отравянето на кръвта. Така го погубиха…
Години след като си отиде, възложиха от едно издателство на съпругата му Антоанета Войникова и на мен да съставим и редактираме два тома от негови творби. Оказа се, че почти половината не са излизали в книги. Нови работи за публиката всъщност.
Заглавията и разпределнието на текстовете ни подсказаха самите негови търсения: том първи – „Културата като общение“, том втори – „Отчуждението“. Работихме доста седмици всеки ден у тях, но стъкмихме томовете. Дойде ред да се правят корици. Антоанета обяснява на художника Кънчо Кънев, че от Цветан няма снимки, освен като бебе. И отведнъж се сеща, че аз съм снимал компанията ни за карти. Откопирах от филма и така станаха кориците.
В послеслова към книгата „Геният и неговият наставник“, издадена посмъртно през 1978 г., Антоанета споделя:
“…Така чете той и тези две вечери. Само че този път бяхме двамата, без приятели. Поначало около тази своя книга той прояви необичайна сдържаност. Разговорчивият, общителен Цветан, който щедро и с охота разказваше за всички свои планове и впечатления, който споделяше всякакви хрумвания и идеи (понякога даже на шега казваше, че ще обяви седмична разпродажба на идеи и теми), за тази своя работа почти никому не говореше или говореше съвсем пестеливо. Само веднъж съм го виждала в сравнително по-разточителен разговор около тази тема пред повече хора – на една вечеря в дома на Блага Димитрова и Йордан Василев, където бяха още Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров, Снежина Панова и където той неочаквано заговори за нея“.
Сега иде най-трудната и най-тежката част от моя разказ. Антоанета имаше момиченце от първия си брак с художника Николай Буков. Че Цветан го прие като свое дете, е малко да се каже – Данилка го прие за татко, взе неговото име. Това добре, но съвсем млада се сдоби с болестта на Хочкин, рак на кръвта.
Какво ли не стори Антоанета, за да я спаси… Намесиха се също Блага и Любо Левчев. Опитаха да уредят някакси пари за лечение в Париж, но това не бе лесно. Блага даде адреси на свои познати в Париж и поне с това им помогна. Стояха двете с Антоанета там, но резултатът бе превод на книга от сестрата на Петьо Увалиев, видната изкуствоведка Дора Валие и невероятни стихове. И стиховете, и превода детето не можа да види в книга, излязоха, след като си отиде…
Пиша с такава извънредна обич за нея, защото ми е кръщелница по поръка на Баба Ванга. Отиде си на 23 годинки. А дълбочината на стиховете й е като на мъдра жена.
Заедно са с Цветан в Централни гробища в близост до католическите и до гроба на моето семейство. Ще си бъдем в съседство.
От ФБ, публикация на г-н Йордан Василев