 |
| д-р Джамшид Техрани |
Още от детските си години научаваме приказката за Червената шапчица. Покрай нея се запознаваме и с имената на “авторът” ѝ Шарл Перо и по-късните ѝ редактори – братята Грим. Когато през 1697 година излиза книгата “Приказките на моята майка. или Истории и приказки от старо време с морални наставления” в нея Шарл Перо включва добре известните ни днес истории за Спящата красавица, Синята брада, Котаръкът в чизми и Пепеляшка. Но това са само литературни обработки на народни приказки, които под перото на Перо се превръщат в масово разказвани истории “за деца” (или изобщо не за деца). Сборникът с истории жъне фантастичен за времето си успех и благодарение на Шарл Перо приказката се превръща в популярен литературен жанр.
В различните страни историята за момичето, тръгнало да навести баба си, се разказва по различен начин. На някои места момичето е заменено с момче (в Иран например, където малките момичета е недопустимо да ходят сами където и да било), а пък в Югоизточна Азия вълкът се превръща в тигър. Но същността на приказката остава една и съща навсякъде. Британският антрополог Дж.Дж. Техрани е решил да установи, откъде точно е “родом” Червената шапчица. За целта прилага филогенетичния метод, с чиято помощ обикновено се реконструират връзките между живи организми.
Ученият анализира 58 варианта на историята от най-различни краища на света. Сравнението извършва по 72 признака, сред които са външен вид, пол на героите, начините, по които лошите мамят добрите и т.н. Според класификатора на сюжетите на народните приказки на Аарне-Томспсън-Утър*, Червената шапчица попада сред историите, в които героят е надарен със свръхестествени сили (в същата категория попадат и Пепеляшка и Синята брада) и се класифицира от тип ATU-333.
В заключенията си Техрани пише, че около I век от новата ера тази история се “ражда” от друга популярна приказка – за вълка и седемте козлета (ATU-123), и това се случва някъде в Близкия Изток. Достигайки до източна Азия и Африка, приказката се смесва с местните фолклорни варианти на историята за вълка и козлетата и така придобива собствените си уникални черти.
В Европа приказката също се префасонира в зависимост от регионите. Например, в северна Италия в кошницата си героинята носи прясна риба, в Швейцария – буца сирене, а гърнето с масло и пресните кифли се появяват във френския вариант. Възрастта на героинята също се променя. На места тя е малко момиченце, а на други е зряла девойка и според редица изследователи-фолклористи, в срещата ѝ с вълка еротичният подтекст е повече от видим.
По времето, когато Шарл Перо пише своя вариант на приказката “червената шапка” всъщност е качулка на пелерина и затова оригиналното заглавие на приказката е “Le Petit Chaperon Rouge”. В превод това звучи като “Малкият червен капюшон”, а на много от илюстрациите дори и от началото на ХХ век героинята е рисувана с червена пелерина с качулка (капюшон).
В анализите си авторът на изследването сравнява работата си с възстановените палеонтологични летописи. “Народните приказки, подобно на биологичните видове, се развиват, сдобиват се с различни вариации, спрямо предходната форма, от която се раждат. Всяко следващо поколение разказвачи внася в сюжета нещо свое. Този процес много прилича на възстановяването на еволюционните вериги. Палеонтологичната история, както и фолклорната, не е еднородна, затова и може да се използват нейните методи за реконструкция на миналото”, обосновава изборът си на метод за изследване Техрани.
Според неговите данни, различните варианти на конкретната приказка се групират в три големи клъстъра – далекоизточен, африкански и европейски. В основата на трите е залегнал общ “прародител”, който вече за съжаление не може да бъде идентифициран. В подкрепа на теорията си, ученият цитира примера с това, че вариантът на Червената шапчица, предложен от братя Грим, произлиза от записания от Шарл Перо “източник”. Но основният резултат от изследването си Техрани вижда в доказването на възможността филогенетичният метод да се изпозлва за лингвистични изследвания. Авторът пише, че културната и биологичната еволюция имат много общо и това е твърдение, изказано още от Ричард Докинз, който въведе в употреба понятието “мем” като единица за културна информация, по аналогия с генома.
Техрани използва понятието “филомеметика”, предложено преди две години от изследователите Хоу и Уиндрам за филогенетичен анализ на произведения, в основата на които са залегнали сюжети, популярни сред различни народи.
Това не е първото (няма и да е последното) изследване, посветено на произхода на популярния сюжет за Червената шапчица. Едни смятат, че авторството по право се пада на Шарл Перо, други пък цитират стихотворение още от XI век, в което се говори за свещеник, разказващ историята на момиченце с червено наметало, което среща вълк в гората. Някои предполагат, че сюжетът идва в Европа от Китай по Пътя на коприната. Техрани обаче защитава тезата, че всичко е точно обратно – приказката е пренесена от Европа в Далечния изток.
Любопитното е, че познатият на всяко дете диалог между Червената шапчица и вълка, се появява относително наскоро:
– Бабо, защо са ти такива големи очите?
– За да те виждам по-добре, детето ми.
– А защо са ти такива големи ушите?
– За да те чувам по-добре, детето ми.
В източникът от XI век това липсва, но го има в китайската версия на историята, чието първо упоменаване се отнася за почти същото време, по което се появява и френската версия на Шарл Перо.
Ако се погледне сюжетът на “Вълка и седемте козлета” – предшественика на историята за Червената шапчица, то съвсем ясно се вижда, че главният герой в целия сюжет е вълкът. Темата за хищника е метафорична, казва Техрани. Но в различните култури това е олицетворение на едно и също – предупреждение да се пазим от излишната доверчивост.
