magnifisonz.com / 

Айзък Азимов (рождено име – Исаак Озимов) е американски писател на фантастични и научно-популярни творби и биохимик от руско-еврейски произход.

Азимов написва или редактира над 500 тома, а общият брой на написаните от него писма и пощенски картички е оценен на около 90 000. Негови творби има в девет от десетте категории в Десетичната система на Дюи – всички без „Философия“. Азимов е смятан за един от майсторите в жанра научна фантастика и заедно с Робърт Хайнлайн и Артър Кларк е считан за един от „големите трима“ писатели-фантасти на времето си.

Вероятно най-известната творба на Азимов е поредицата за „Фондацията“; неговите други главни поредици са тези за Галактическата империя и за роботите, които по-късно също обвързва с Фондацията.

Азимов е дългогодишен, но неохотен член на Менса; описва ги като „интелектуално войнствени“. Повече удоволствие му доставя да бъде президент на Американската асоциация на хуманистите.

На негово име е наречен астероидът 5020 Азимов, две различни награди „Айзък Азимов“ и списанието „Asimov’s Science Fiction“.

Трите закона на роботиката в научната фантастика са три правила, измислени от Айзък Азимов, на които всеки позитронен робот в неговите разкази трябва да се подчинява. За първи път те се споменават в разказа „Runaround“ от 1942 г.

Законите:

1. Роботът не може да причини вреда на човек или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.
2. Роботът е длъжен да се подчинява на човека, ако това не противоречи на Първия закон.
3. Роботът е длъжен да се грижи за собствената си безопасност, ако това не противоречи на Първия и Втория закон.
4. По-късно формулиран от робот Закон 0: Един робот не трябва да причинява вреда на човечеството или чрез бездействие да причини вреда на човечеството. Съответно към останалите закони се добавя и „ако това не противоречи на Нулевия закон.

Цитати и биография :

• Ако гладна мечка те измъкне от челюстите на вълк, нямаш причина да си ѝ благодарен.
• Ако докторът ми каже, че ми остават още 6 месеца живот, няма да започна да си скубя косите. Просто ще започна да пиша малко по-бързо на машината.
• Ако искаш да провериш дали водата е завряла, не го прави с пръст.
• Ако си увиснал на въже над пропаст, не се мъчи да хванеш монетата, изпаднала от джоба ти.
• Ако течението те води натам, където искаш да отидеш, не се съпротивлявай.
• Ако трябва да извадиш зъб, да го вадиш бавно не е проява на нежност.
• Ако учтивото искане се окаже безуспешно, просто вземи онова, което ти трябва.
• Бедата при победата е, че човек може да се окаже от страната на победените.
• Бог обича всички нас, но от никого не е във възторг.
• В живота, за разлика от шаха, играта продължава и след мата.
• Винаги сме сигурни, че току-що взетото решение е погрешно.
• Дали се опитвам да намеря Бог? Той е по-умен от мен — нека опита сам да ме намери.
• Добрите акробати не си гледат ноктите по средата на скока.
• Животът е приятен. Смъртта е спокойна. Само преходът е неприятен.
• За да се получи човек, са необходими няколко мига удоволствие, но за кон са нужни пари.
• Колкото повече време ти трябва, за да стигнеш донякъде, толкова по-тъпо ти се струва това някъде.
• Малкото може да бъде красиво. Орелът може да бъде гладен понякога, но канарчето никога.
• Най-голямата трудност възниква при тръгването. Нарича се „пригответе се“.
• Насилието е последното убежище на некомпетентния.

• Никога не е построявана стена, която да казва „Добре дошъл, страннико“.
• Нито едно пътешествие не е опасно за онзи, който маха от брега.
• Няма такава напитка „чиста вода“, като се вземе предвид, че изчистващият фактор е алкохолът.
• Пешката е най-важната фигура на шахматната дъска… за другите пешки.
• По-важно е да познаваш самото нещо, отколкото името му.
• Приятно е да си на главното място на масата, дори ако с тебе има още един човек, с когото трябва да си разделите паница зелева супа.
• Първо правило на диетиката: ако ви е вкусно, значи е вредно за вас.
• Пътят може да бъде удоволствие, но само ако накрая достигнеш целта.
• Сигурното за нещо, което се разбира и без думи, е че някой трябва да го каже.
• Този, който е необходим, трябва да се научи да понася ласкателства.
• Тялото знае от какво се нуждае. Затова някои неща са вкусни.
• Щом веднъж слънцето залезе, става тъмно. Не се оставяй това да те изненада.
• Самокритиката, е слабо наказание за некомпетентността.
• Най-тъжният аспект на живота днес, е че науката събира знание по-бързо отколкото обществото събира мъдрост.
• Не позволявай на това, което смяташ за морално, да ти попречи да вършиш това, което е правилно.

• Пиша по същата причина, поради която дишам, защото ако не го правя, ще умра.

• Искрено вярвам, че самообучението е единствената форма на обучение, която съществува.

Айзък Азимов Isaac Asimov
Азимов през 1965 г.
Роден	2 януари 1920 г. Петровичи, Русия
Починал	6 април 1992 г. (на 72 г.) Ню Йорк, САЩ
Професия	професор по биохимия, новелист, писател на къси разкази, историк, хуморист
Националност	САЩ
Активен период	1939 – 1992

 

Азимов е роден между 4 октомври 1919 и 2 януари 1920 година (точната дата не е известна, но за бюрократични цели се приема датата 2 януари 1920 г.) в Петровичи, малко селище в Смоленска област, тогавашната Руска съветска федеративна социалистическа република, днешна Беларус, населено предимно с евреи, в семейството на Анна Рахил Бертрам-Азимов и Йехуд Азимов, еврейски мелничари. Те емигрират в Съединените щати, когато той е на три години. Тъй като родителите му говорят с него само на идиш и английски език, той никога не научава руски. Израствайки в Бруклин, Ню Йорк, Азимов се научава да чете на пет години. Родителите му притежават малка бакалница и от всеки в семейството се очаква да работи в нея. Там се продават и списания за научна фантастика и той започва да ги чете. В резултат на това започва да пише свои собствени разкази на около единадесет години и след няколко години започва да ги продава на пълп-списанията.

Айзък Азимов завършва Колумбийския университет през 1939 г. и получава там докторска степен по биохимия през 1948 г. В промеждутъка той прекарва три години през Втората световна война във въздушната експериментална станция на Филаделфийската флотска корабостроителница. След края на войната е набран в Армията на САЩ, отслужвайки малко по-малко от девет месеца, преди да бъде освободен с почести. По време на кратката си военна кариера се издига до ранга на ефрейтор благодарение на машинописните си умения и едва избягва участие в атомните опити на атола Бикини през 1946 г.

След завършването на докторантурата си Азимов се премества в Бостънския университет, с който остава свързан оттогава нататък. От 1958 г. постът му вече не е свързан с преподаване, тъй като той вече е пълноценен писател, но някои особености в американската академична система позволяват да остане на него.

На 26 юли 1942 г. се жени за Гертруд Блъгърман, с която имат двама сина – Дейвид, роден през 1951 г., и Робин, роден през 1955 г. След раздялата с Гертруд през 1970 г. Азимов се развежда през 1973 г. и се жени за Джанет О. Джепсън (Джанет Азимов) по-късно през същата година.

Азимов е клаустрофил – харесват му малки, затворени пространства. В първия том на своята автобиография той си припомня желание от детството да има будка за списания в Нюйоркското метро, в която би могъл да се затвори и да слуша тътена на минаващите влакове, докато чете. Азимов има страх от летене и използва самолет само два пъти през живота си – веднъж по време на работата си във Флотската въздухоизпитателна станция, и веднъж при връщането си вкъщи от военната база на Оаху през 1946 г. Рядко пътува на по-голямо разстояние, донякъде заради антипатията си към самолети, която затруднява извършването на далечни пътувания. Тази негова фобия вдъхновява няколко от художествените му произведения, като детективските разкази за Уендъл Ърт и романите за Илайджа Бейли. В по-късните си години Азимов открива, че му харесва пътуването с круизни кораби и на няколко пъти става част от „забавленията“ по време на круиза, изнасяйки научни беседи на кораби като Куийн Елизабет 2.

Физическата му сръчност е много лоша. Никога не се научава да плува или да кара велосипед, но все пак успява да се научи да кара кола, след като се премества в Бостън, Масачузетс. В книгата си „Азимов отново се смее“ (Asimov Laughs Again) той описва бостънското шофиране като „анархия на колела“.

Широките интереси на Азимов включват участието му в организации, посветени на оперетите на Гилбърт и Съливан и детективските истории за Ниро Улф на Рекс Стаут. Той е виден член на „Бейкър Стрийт Ирегюлърс“, водещото общество за Шерлок Холмс. От 1985 г. до смъртта си през 1992 г. той е президент на Американската асоциация на хуманистите, като е наследен на този пост от своя приятел и колега-писател Кърт Вонегът. Азимов е и близък приятел на създателя на „Стар Трек“ Джийн Родънбъри и е включен в надписите на „Стар Трек: Филмът“ заради съветите, които дава по време на снимките, потвърждавайки пред „Парамаунт Пикчърс“, че идеите на Родънбъри са валидна научнофантастична екстраполация.

Азимов умира на 6 април 1992 г. Надживян е от втората си жена, Джанет, и децата си от първия брак. Десет години след смъртта му редактираната от Джанет Азимов автобиография „Беше добър живот“ (It’s Been a Good Life) разкрива, че смъртта му е причинена от СПИН; той се заразява с HIV при кръвопреливане по време на операция за сърдечен байпас  Точната причина за смъртта е сърдечна и бъбречна недостатъчност като усложнения от СПИН. Джанет Азимов пише в епилога към „Беше добър живот“, че Азимов е искал да оповести това, но лекарите му го убеждават да замълчи, предупреждавайки го, че предразсъдъците около СПИН ще засегнат близките му. Семейството на Азимов обмисля разкриването на неговото заразяване, но споровете, изригнали щом Артър Аш обявява, че той е хванал СПИН, ги убеждават в противното. Десет години по-късно, когато лекарите на Азимов вече са умрели, Джанет и Робин се съгласяват да оповестят историята.

Кариерата на Азимов може да се раздели на няколко периода. Ранната му кариера, в която научната фантастика преобладава, започва с разкази през 1939 г. и романи през 1950 г. Този период продължава до около 1958 г. и завършва с издаването на „Голото слънце“. Започва да публикува нехудожествена литература през 1952 г., ставайки съавтор на колежански учебник, озаглавен „Биохимия и метаболизъм на човека“. След изстрелването на Спутник-1 от Съветския съюз през 1957 г. количеството написана от него нехудожествена литература се увеличава, особено това на научно-популярни книги и като следствие, през следващия четвърт век той написва само четири фантастични творби. Втората половина на кариерата му като писател-фантаст започва през 1982 г. с публикуването на „Острието на Фондацията“. Оттогава до смъртта си Азимов публикува няколко продължения и прелюдии към вече съществуващите си произведения, свързвайки ги по начин, който не е предвиждал в началото.

Самият Азимов вярва, че най-трайните му приноси ще бъдат неговите „Три закона на роботиката“ и поредицата за Фондацията (описва това във „Ваш, Айзък Азимов“). Освен това, Оксфордският речник на английския език приписва на неговата фантастика въвеждането на думите „позитронен“ (positronic, изцяло измислена технология), „психоистория“ (psychohistory, често използвана в значение, различно от това на Азимов) и „роботика“ (robotics) в английския език. Азимов измисля термина „роботика“ без да подозира, че това е нова дума; по това време той вярва, че това е естественият аналог на механика, хидравлика и т. н. (Самата дума робот е изведена от чешката дума за „принудителен/робски труд“, robotovat, robota и е използвана за пръв път от драматурга Карел Чапек.) За разлика от другите два неологизма, думата „роботика“ продължава да се използва от специалисти и неспециалисти с първоначалното значение, дадено й от Азимов – наука за роботите.

Научна фантастика

Азимов започва да допринася с разкази към списанията за научна фантастика през 1939 г. – тогава излиза първият му публикуван разказ, „Изоставени край Веста“ (Marooned Off Vesta), написан, когато е на 18 години. Две години и половина по-късно той публикува 32-рия си разказ, „Падането на нощта“ (Nightfall, 1941 г.), описан като „един от най-известните научнофантастични разкази на всички времена“.^[4] През 1968 година организацията на Американските писатели фантасти гласува за „Падането на нощта“ като „най-добрия научнофантастичен разказ, писан някога“. Във сборника си „Падането на нощта и други разкази“, Азимов пише:

„

Написването на „Падането на нощта“ беше вододел в професионалната ми кариера… Внезапно ме взеха на сериозно и света на научната фантастика разбра, че съществувам. Всъщност, с течение на годините стана ясно, че съм написал „класика“.

“

„Падането на нощта“ е архетипен пример за социална научна фантастика, термин, измислен от Азимов за да опише нова тенденция от 1940-те, поведена от автори като Азимов и Робърт Хайнлайн встрани от джаджите и космическата опера, към размишления за човешкото съществуване.

През 1942 година Азимов започва своите истории за Фондацията (по-късно събрани в трилогията за Фондацията: „Фондацията“, 1951 г., „Фондация и Империя“, 1952 г. и „Втората Фондация“, 1953 г.), разказващи за рухването и възраждането на огромна междузвездна империя в една вселена в бъдещето. Взети заедно, те са най-известното му научнофантастично произведение, заедно с поредицата за роботите. Много години по-късно той продължава поредицата с „Острието на Фондацията“ (1982 г.) и „Фондация и Земя“ (1986 г.) и се връща към събитията отпреди описаните в първоначалната трилогия с „Прелюдия към Фондацията“ (1988 г.) и „Битката за Фондацията“ (1992 г.). Поредицата включва неговата измислена наука – „психоистория“, чрез която може да бъде предвиждано бъдещото развитие на историята за големи популации.

Неговите разкази за роботи, много от които са събрани в „Аз, роботът“ (1950 г.), са започнати приблизително по същото време. Те предлагат набор от етични правила за роботи и интелигентни машини, което в голяма степен повлиява други писатели и мислители в тяхното разглеждане на въпроса. По един от тези разкази, „Двестагодишният човек“, е направен филм с участието на Робин Уилямс.

Скорошният филм „Аз, роботът“ (в който играе Уил Смит) се основава на сценария, озаглавен Hardwired и написан от Джеф Винтар – идеите на Азимов са включени по-късно, след като киностудията придобива правата за заглавието „Аз, роботът“. Филмът не е свързан със сценария, написан по сборника от Харлън Елисън, който търси сътрудничеството на самия Азимов, за да създаде версия, съхраняваща духа на оригинала. Твърди се, че според Азимов сценарият на Елисън би довел до „първия истински зрял, сложен, заслужаващ си научнофантастичен филм, правен някога.“ След като надеждите да се появи във филмова форма увяхват, сценарият на Елисън е публикуван като книга през 1994 г.