Жан Бодрияр е френски културен теоретик, социолог, философ, политически коментатор и фотограф. Неговата работа често се асоциира с постмодернизма и постструктурализма.
Жан Бодрияр – Пластична хирургия за другия
С Новото време навлизаме в епоха на производство на Другия. Вече става дума не за убиване, изяждане или съблазняване на Другия, за изправяне пред него, състезаване с него, за любов или омраза към Другия. Става въпрос преди всичко за производство на Другия. Другият е вече обект не на страст, а на производство. Може би защото Другият, в радикалната си другост или нередуцируемата си странност, е станал опасен или непоносим. И затова се налага да прогоним като зъл дух съблазнителността му. Или може би – съвсем просто – другостта и отношенията-между-двама постепенно изчезват, с възхода на индивидуалните ценности и разрушаването на символните. Във всеки случай другостта липсва, и след като не можем да усещаме другостта като съдба, се налага да бъде произведено другото като различно. И тази задача стои пред тялото точно толкова, колкото пред пола или социалните отношения. За да се изплъзнем от света като съдба, от тялото като съдба, от пола (или другия пол) като съдба, е изобретено производството на другото като различно. Това е, което се случва с разликата между половете. Всеки пол придобива свои анатомични и физиологични характеристики, свое желание, с всички неизбежни събития, които следват от това, включително идеология на пола и желанието, утопия за една разлика между половете, основана върху закона и природата. Нищо такова не би имало никакъв смисъл при съблазняването, където става въпрос не за желание, а за игра [jeu] с желанието, и където не става въпрос за равенство между различни полове, нито за отчужденост на единия пол от другия – защото подобна игра предполага пълна взаимо-действеност между партньорите, равно-действеност-един-спрямо-друг (не разлика и отчуждаване – а другост и съучастничество). Съблазняването е не по-малко хистерично, тъй като никой пол не проектира сексуалността си върху другия. Дистанциите са установени. И другостта е запазена непокътната. Ето действителното условие на тази велика илюзия, на играта с желанието.
Обратно, резултат на романтическата смяна на посоката, при смяната на ХVIII с ХIХ в., е задействането на една мъжка хистерия, и с нея – на промяна в парадигмите на пола (която отново трябва да бъде вписана в по-общия и универсален контекст на промяна в парадигмите на другост).
През тази хистерична фаза до известна степен женствеността на мъжете е онова, което се проектира върху жените и което ги оформя като идеални фигури на приликата [ressemblance]. При романтичната любов вече не става дума за спечелване на сърцето на жената, нито за съблазняването й. По-скоро става въпрос за създаването й отвътре [de l’interieur], за измислянето, за изобретяването й, или като една реализирана утопия (идеализираната жена) – или като “femme fatale”, звездата (още една хистерична и свръхестествена метафора). В това се състои цялата работа на романтическия Ерос: тъкмо той е изобретилият такава идеална хармония, такова любовно сливане, в почти кръвосмесителна форма, между две същества-близнаци (жената като проективно възкресяване на същото – и жената, която придобива свръхестествения си образ само като идеал на същото) – творение, отсега нататък предназначено за любов, предназначено да бъде обичано, което означава да се каже – предназначено за патоса на идеалната прилика [ressemblance] между същества и полове, за патетичното объркване, което замества другостта-на-двамата-при-съблазняването. Цялата еротична машина променя насоката и смисъла си, защото еротичното привличане, което преди е идело от другостта, от странността на Другия, сега се измества откъм страната на Същото, откъм страната на сходството и приликата. Авто-еротизъм? Кръвосмешение? Не, по-скоро хипостазис на Същото. На същото, което гледа другото, което влага и отчуждава себе сив другото. Но другото никога не е нещо повече от онази ефимерна форма на разлика, която ме доближава към мен самия [me rapproche de moi]. Отново това е причината сексуалността – заедно с романтическата любов и всичките й днешни странични продукти – да се доближава до смъртта: така е, защото сексуалността все повече се доближава до кръвосмешението, както и до собствената си съдба, дори когато е банална (защото вече не става въпрос за митическо или трагично кръвосмешение; при модерния еротизъм имаме работа с извратена форма на кръвосмешение – на проектирането на същото в образа на другия, което е същото, както смесването и разлагането на всички образи).
Накрая, изобретяването на женствеността е, което прави жените повърхностни, едно изобретяване на разлика, която не е нищо друго освен изкривено съвкупление със собствения двойник. В крайна сметка, всяка среща с другостта е направена невъзможна (между другото, би било интересно да се знае дали изобщо някога е имало хистерично съответствие на този феномен от женска страна при конструирането на мъжки и фалически митологии. Феминизмът в действителност е пример на хистеризация на мъжкото от жените, хистерична проекция на тяхната мъжественост, която точно следва хистеричното проектиране на мъжката женственост – от страна на мъжете – в митичния образ на жената).
Но в това принудително полагане в различното все още остава несиметричност.
И затова казвах, парадоксално, че мъжете се различават от жените повече, отколкото в действителност жените от мъжете. Това означава, че – в контекста на разликата между половете – мъжете са предимно различни, докато у жените има остатък от радикална другост, радикална женска другост, която предхожда деградиралото мъжко различие.
Накратко, в този процес на екстраполиране на Същото при произвеждането на другото, в това хистерично изобретяване на полово другия като близнак (ако въпросът за близначеството е толкова актуален, то е, защото отразява самия метод на либидиналното клониране), има напредващо асимилиране на половете, което върви от разлика към по-малко разлика и оттам към видимо разместване и неразличимост на половете – което, в крайна сметка, превръща сексуалната функция в нещо напълно безполезно. В процеса на клониране ще бъдат възпроизвеждани безполезни сексуални същества. Те са безполезни, защото сексуалността вече не е необходима за възпроизводството им.
Изглежда действителната жена да изчезва в това хистерично изобретяване на женствеността (но тя разполага с много други начини да му се съпротивлява), в това изобретяване на разликата между половете, което поначало прави мъжката страна привилегирован полюс – и посредством което всички идеологически и феминистски борби ще бъдат осъдени да възстановяват или същата тази привилегия, или същата непреодоляна разлика. Но същевременно и т.нар. мъжко желание става – в резултат на същото изобретение – напълно проблематично, защото вече не може да проектира в друго собствения си образ и поради това не може да стане чисто спекулативно/огледално. Всички безсмислици за фалоса и сексуалната привилегия на мъжествеността също трябва да бъдат преразгледани. Има някаква свръхестествена справедливост в този процес на полово не-различаване – справедливост, неумолимо тласкаща двата пола към кулминационната точка на пълната неразличимост, в която губят своята специфичност и другост. Това е ерата на транссексуализма, където всички свързани с Разликата между половете битки продължават, далеч след като всеки действителен пол или всеки тип действителна другост са изчезнали.
Всеки индивид (мъж или жена) възобновява това (успешно?) срастване на проектираната-от-мъжа-хистерия с женствеността върху собственото си тяло. Идентифициране със и присвояване на тялото, като че то е проекция на себе си, на едно себе си, което вече не може да бъде видяно нито като другост, нито като съдба. В чертите на лицето, в пола, в болестта, в смъртта идентичността постоянно “става друга”. Нищо не може да се направи срещу това: то е съдба. Но тъкмо то е, което на всяка цена трябва да бъде прочистено, прогонено като зъл дух чрез идентифициране с тялото, чрез индивидуално присвояване на тялото, на желанието ви, на вида ви, на образа ви: пластична хирургия навсякъде. Ако тялото вече не е място на другост, отношение-между-двама, но е по-скоро мястото, в което е локализирана идентичността – тогава трябва да превъзмогнем недоволството си от него, да се примирим с него, трябва да го поправим, усъвършенстваме, да го направим идеален обект. Всеки употребява тялото си, както мъжът употребява жената в проективния модус на идентифициране, описан по-горе. Тялото е фетишизирано и употребявано като фетиш в отчаян опит да идентифицираме себе си. Тялото става обект на аутистичен култ и на почти кръвосмесително манипулиране. И приликата на тялото с модела му е, което сега става източник на еротизъм и на “бяло” (подправено, девствено, неутрално) самосъблазняване, до степен, в която тази прилика виртуално изключва Другия (и е най-добрият начин да се изключи съблазняване, което би произлизало от другаде).
Много други неща съдействат при произвеждането на Другия, при това хистерично и спекулативно производство: като расизма например, с развоя му през модерността и съвременните му изблици. Логически расизмът би трябвало да намалява, благодарение на прогреса на Просвещението. Но колкото повече знаем, че генетичната теория на расите е необоснована, толкова повече се усилва расизмът. Това е, защото расизмът е изкуствено конструиране на другия, основано върху ерозията на странността на културите (на другостта помежду им), както и върху приемането на една фетишистка система от разлики. Докато има другост, чуждост и отношения-между-двама (дори насилствени), няма – собствено казано – такова нещо като расизъм. Така е било до ХVIII в., както показват антропологическите проучвания. Веднъж изгубено това “естествено” отношение, влизаме в отношение с един изкуствен Друг, в едно примерно отношение, отношение-пример. И нищо в културата ни не дава възможност расизмът да бъде обуздан, защото цялата ни култура се движи в същото направление – това на лудешко конструиране на Другия посредством разлики и на вечно екстраполиране на Същото посредством Другото. Аутистична култура, приела формата на фалшив алтруизъм.
Всеки говори за отчуждение. Но най-лошото отчуждение е не да бъдеш отритнат от другите, но да отритнеш другите, т.е. да се налага да произвеждаш другото в неговото отсъствие и така да бъдеш непрекъснато възвръщан към себе си и към своя образ. Ако днес сме осъдени на собствения си образ (осъдени да култивираме своето тяло, своявъншен вид, своята идентичност и своето желание) – това е не заради отчуждението, а заради края на отчуждението и заради виртуалното изчезване на другия, което е много по-лоша фаталност . Фактически – парадоксалният предел на отчуждаването е да възприемаш себе си като фокус [comme point de mire], като обект на грижа, на желание, на страдание и на комуникация. Това окончателно “късо съединяване” на другия дава началото на ера на прозрачност. Пластичната хирургия [la chirurgie esthetique] става универсална. Хирургията на лицата и телата е само симптом на друга, по-радикална: на другостта и съдбата.
Какво е решението? Няма никакво решение за това еротично движение на цяла култура, нито за такава увлеченост, за такава бездна от отричане на другото, от отричане на чуждостта и негативността. Няма никакво решение за това предварително изключване на злото и за такова превъзмогване на недоволството от Същото, примиряване с него и неговите размножаващи се изрази: кръвосмешение, аутизъм, близначество, клониране. Можем само да помним, че съблазнителното е в непримиряването с Другия и в спасяването на чуждостта на Другия. Не трябва да превъзмогваме недоволството и да се примиряваме с телата си или себе си. Не трябва да се примиряваме с Другия. Не трябва да се примиряваме с природата. Не трябва да се примиряваме с женствеността (това важи също и за жените). В това е тайната на привличането на другия.
Преведе Тодор Христов
Статията е публикувана за пръв път в: Jean Baudrillard and Marc Guillaume, Figures de l’alterite. Paris: Descartes et Cie., 1994.