Иван Алексеевич Бунин е руски писател, поет и преводач. Той е първият руски автор, получил Нобеловата награда за литература през 1933. Първоначално пише публицистика и поезия, по-късно проза, най-вечекъси разкази. Емигрира от Русия през 1919 и се установява във Франция.
Най-значимите му творби са повестите „Село“ (1909 – 1910), „Суходол“ (1911), които образуват своеобразна дилогия, обединена от обща тема – съдбата на Русия и руския национален характер. Последната му художествена книга „Тъмни алеи“ (1943) е смятана за най-четения сборник с къси разкази в Русия през 20 век.
Цитати, биография, стихове :
Всичко минава, но не се забравя.
Който се жени по любов, има прекрасни нощи и ужасни дни.
Каква стара руска болест е тази мъка, това безразличие, тази разглезеност – вечната надежда, че ще дойде една жаба с вълшебен пръстен и ще направи за тебе всичко: достатъчно е да излезеш на чардака и да преместиш пръстена от едната ръка на другата!
Има женски души, които вечно се измъчват от някаква печална жажда за любов и които точно поради това никога никого не обичат.
Бог дава на всеки от нас заедно с живота и един или друг талант и ни възлага свещения дълг да не го погребваме в земята. Защо? Ние не знаем… Но сме длъжни да знаем, че всичко в този непостижим за нас свят непременно трябва да има някакъв смисъл, някое високо Божие намерение, чиято цел е всичко на този свят „да бъде добре“, и че усърдното изпълнение на това Божие намерение е нашето вечно задължение пред Него, и радост, и гордост…
Когато обичаш някого, никой по никакъв начин не може да те разубеди, че може да не те обича този, когото ти обичаш.
Няма нищо по-трудно от това да разпознаеш зряла диня и порядъчна жена.
Навярно във всеки от нас се таи някой особен скъп любовен спомен или някой особено тежък любовен грях.
Търпението е медицината на бедните.
Любовта кара дори магаретата да танцуват.
Ужасно звучи, но е истина: ако не бяха народните беди, хиляди интелигенти щяха да са най-нещастните хора. Какво да обсъждат, за какво да протестират, за какво да крещят и да пишат?
Не е ли все едно от какво и как е щастлив човек!
Не разбирам как така на хората не им омръзва цял живот, всеки ден да обядват, вечерят…
Хора на света – колкото звездите на небето; но е толкова кратък животът, те толкова бързо растат, възмъжават и умират, толкова малко знаят един за друг и така бързо забравят всичко преживяно, че можеш да полудееш, ако се замислиш по-дълбоко!
Всичко и всички, които обичаме, са наша мъка – колко само ни струва страхът да не изгубим любимия си!
Децата са внимателни и любопитни към новите лица също както кучетата – към непознати кучета.
Колкото по-неосъществима е една мечта, толкова е по-пленителна, колкото по-пленителна е, толкова е по-неосъществима.
| Иван Бунин | |
|---|---|
| руски писател | |
 |
|
|
|
|
| Роден |
Иван Алексеевич Бунин
10 октомври 1870 г.
Воронеж, Русия
|
| Починал |
8 ноември 1953 г.
Париж, Франция
|
| Националност |  Русия |
| Професия | писател, поет, преводач |
| Литература | |
| Награди |  Нобелова (1933) |
Бунин е роден във Воронеж през 1870 и прекарва детството си в имението на своите родители в Орловска губерния. Произлиза от стар помешчически род, но дядо му и баща му пропилавят почти цялото имущество на семейството.
Иван Бунин е изпратен в обществено училище в Елец през 1881, но трябва да се върне у дома пет години по-късно. Брат му, който има университетско образование, го окуражава да чете руските класици и да пише.
През 1887 Бунин публикува първото си стихотворение в едно петербургско литературно списание. Първата му стихосбирка „Листопад“ (1901) и добре посрещната от критиката. Макар че стихотворенията му следват традициите на парнасизма от 19 век, те са обвити с източен мистицизъм и са изпълнени с ярки, внимателно подбрани епитети.
През 1889 Иван Бунин заминава при брат си в Харков, където работи като държавен чиновник, помощник-редактор на местен вестник, библиотекар и статистик. Той започва кореспонденция с Антон Чехов, с когото стават приятели. Поддържа контакти и с Максим Горки и Лев Толстой. През 1891 Бунин публикува първия си разказ в един литературен вестник. С времето той преминава от писане на стихове към къси разкази.
Бунин става известен и като преводач. Най-известен е преводът му на „Песен на Хаяуата“ на Лонгфелоу, за която получава Пушкинска награда през1903. Той превежда и Байрон, Алфред Тенисън и Алфред дьо Мюсе.
От 1895 Бунин прекарва времето си между Москва и Санкт Петербург. През 1898 се жени за дъщерята на гръцки революционер, но бракът завършва с развод. Въпреки че се жени повторно през 1907, връзките му с други жени продължават до неговата смърт.
Бунин публикува първото си по-дълго произведение, повестта „Село“, когато е на 40 години. Тя представлява мрачно изображение на селския живот с неговата глупост, жестокост и насилие. Острият му реализъм, „героите, потънали дотолкова под средната интелигентност, че едва остават хора“, го сближават с Максим Горки. Две години по-късно Бунин публикува повестта „Суходол“, завоалирано описание на собственото му семейството.
Преди Първата световна война Иван Бунин пътува до Цейлон, Палестина, Египет и Османската империя, като тези пътувания оказват влияние върху творчеството му. От 1912 до 1914 той прекарва зимите на остров Капри с Максим Горки.
Бунин напуска Москва след Руската революция през 1917 и се премества в Одеса. Той напуска страната с последния френски кораб през 1919 и се заселва в Грас, Франция. Там той публикува дневника си, показващ аристократичната му антипатия къмболшевишкия режим. За съветското правителство той пише: „Каква отвратителна галерия от каторжници!“. По-късно той се противопоставя и нанацизма.
Руската емиграция се отнася към Иван Бунин като към доайен на руските писатели в традициите на Толстой и Чехов. Той става първият руснак, получил Нобелова награда за литература (1933).
В края на живота си Бунин проявява интерес към съветската литература и дори обмисля възможността да се върне в Русия, подобно на Александър Куприн. Той умира от инфаркт в Париж през 1953. Няколко години по-късно е отменена забраната за публикуване на негови произведения в Съветския съюз.
СТИХОВЕ :
Пустинните поля, пейзажите пред мен…
Пустинните поля, пейзажите пред мен —
селца, синеещи в униние безмълвно —
и стинещият свод, и свъсеният ден:
как всичко в тоя свят със смътна скръб е пълно.
Но тази скръб не ме тревожи, ни гнети,
а стръв за творчество пробужда в мен, и жажда;
и сякаш старата любов се пак възражда,
и пак за някаква раздяла ми шепти.
Внимателно следя как пъстро се златеят
дъбравите навред — по всеки рът и склон,
как все по-бледен е самият небосклон
и съхнат жълтите стърнища и пустеят.
Тъй близка никога за мен не е била —
с печал и красота за сетен път под свода —
поезията на вглъбената природа,
поезията на пустинните поля.
В стъмените поля като в море безкрайно…
В стъмените поля като в море безкрайно
печалната заря помръкна и замря
и падащият мрак прокрадва се потайно
след нямата заря.
Лалугери цвъртят в житата безпределни,
а там, по синора, в притихналия мрак, —
подобно тайнствен дух — и съсел ще се стрелне
и ще изчезне пак.
Затишие
След дните мрачни със среднощна самота
настават светли дни — за сетно сбогом време;
над тихите поля денят спокойно дреме
и дивни размисли навява вечерта.
Степта мълчи — ни звук, ни някакво движение.
Прозрачен, въздухът трепти пред моя взор:
жълтеещият лес от слънце нажежен е,
пламти — златист пожар в бездънния простор.
Брезовите листа — безшумни пеперуди,
сред паяжините оплетени — блестят
и лекият ветрец ги сепва и ги буди
и в сухата трева безпомощно валят.
В пустинното небе, високо над земята
се носят облаци — воал от светлина.
И всичко светло е, с мълчание обвято,
в душата и край теб — покой и тишина.
Сам в нощта излизам — никой няма…
Сам в нощта излизам — никой няма,
стъпките ми зъзнещо хрустят,
парка чер е озвездил студът
и по стрехите белее слама:
траури среднощни там лежат.
Не виждаш птици…
Не виждаш птици. Гнила влага
в болнавия оголен лес.
И няма гъби, но в оврага
дъхти на гъби и до днес.
Степта по-светла е, по-ниска.
Трева изгнила по пръстта.
И под дъжда, не спрял да плиска,
чернеят влажните листа.
В полето — вятър. Сив — простора,
студен и свеж… По цели дни
далече от села и хора
се скитам в тия равнини.
И все на кон, по свойте дири,
дочувам като в тъжен сън
как вятър в двете цеви свири
и пее с монотонен звън.
Как всичко е сурово, снежно…
Как всичко е сурово, снежно.
Как мрачен, сив е нощният простор!
Прозорците в мъглата пламенеят нежно
по всеки селски просешки коптор.
И северната нощ — ужасна, мудна, строга —
възнася своето величие над нас…
Как сладка ми е мойта мечешка бърлога
в мъгливия среднощен мраз.
Все още съмва се, едва…
Все още съмва се, едва
синеят сенките на двора
и под навеса зад обора
сребрее хладната трева.
Но вън кънти топорът пак
и всичко е в лъчи облято,
и плахо гълъбово ято
белее като преспа сняг.
А кукувица от зори
пак пророкува зад реката,
на злак и гъби в хладината
ухаят младите гори.
На слънце светлата река
трепти и радостно се смее
и весела бухалка пее,
кънти в ехтящата лъка.
Гробове, мелници, пътеки и могили…
Гробове, мелници, пътеки и могили —
помръкна всичко, скри се в тъмното от нас.
Угасна залезът, изтля с последни сили,
но нещо чака все догарящият час.
И ето, идва Тя — самата степна Нощ е!
След нея синкав мрак над всичко затрептя.
Самотна, тъжна пак, унесена все още
сред буйните жита върви на запад Тя.
Поспре на синора и слуша тишината…
И взира се натам, към призрачната шир,
където класове трептят в дрезгавината —
контурно очертан сред сумрака шпалир.
И в нейните очи загадъчно-унили
царят спокойствие и размисъл дълбок,
познати само на безмълвните могили,
на стихналата степ и звездния чертог.
Неуловим светлик разля се над земята…
Неуловим светлик разля се над земята,
над стрехите на тихите села.
Все по-отчетливо крещят в зори ятата
далеко там — сред степната мъгла.
И няма жив човек — ни звук, или тревога…
Спи сочният овес под сънни небеса…
Спи влажна ветрушка на хълмчето край слога,
напрашена от матова роса.
Ала зазаря се… Над ниви и поляни
неуловим зелен светлик се засребри.
И в хладните лъки мъгли благоуханни
се вият като тимиам в зори.
С мъглица сякаш че замрежил далнината…
С мъглица сякаш че замрежил далнината,
на коси струи дъжд внезапно се изля —
и пак бездънни се синеят небесата
над освежените поля.
И топло, влажно е. На мед дъхти ръжта,
на слънце, с блясък мек, житата се люлеят,
а там, в брезичките, сред злачните листа
авлигите безгрижно пеят.
И весел, звучен лес, и вятър сред брезите
повява ласкаво, а белите брези
в елмазен шушнещ дъжд изплакват си сълзите
и се усмихват през сълзи.
Когато слита в нощ безлунна…
Когато слита в нощ безлунна
над зданията тежък сън
и завилнялата фъртуна
изтръгва глух камбанен звън —
как страшно му е на сърцето!
Как вяло иде в тоя час
през стоновете на небето
невнятният метален глас!
Светът е пуст… И в лед — земята.
Сняг труповете е завял,
ехтят камбани в мрачината,
звездите гаснат в здрача бял
и на пустинното, велико,
всемирно гробище без свян
кръжи смъртта с дивашки кикот
и вее своя сив саван.
Родината
Под свод от гибелно олово
навъсен гасне зимен ден
и боров лес мълчи сурово,
и никакви села край мен.
Мъглица само, млечносиня —
смирена нечия печал —
над заснежената пустиня
смекчава зрака помъртвял.
Ръката ти вземам и дълго държа я така…
Ръката ти вземам и дълго държа я така.
Ти вдигаш очи, със сърце от истома примряло;
животът ти цял е в ей тая ръка,
и чувствам те цяла — с душата и твоето тяло.
Какво още? Може ли някой да е по-блажен в тоя час?
Но ангелът — буря и пламъци — с мощ страховита
летящ над света, да погубва със смъртната страст,
ни вече връхлита…
Кипариси
Пустинната Яйла, от облаци димяща…
И сводът замъглен с морето се е слял.
Там, долу — див прибой вълните с яд запраща,
а тук е сън дълбок и тягостна печал.
И нека там — в града, край залива — бурливо
животът да блести… Далече от гмежта,
тук кипариси бдят и строго, мълчаливо
с походка плаха пак разхожда се Смъртта.
Не ги смущават тях житейските повели
и само привечер камбана заехти,
зове към стражата на кръстовете бели
и скръб навява, и униващо гнети.
Плеядите
Стъмни се. В сумрака, край езерата чисти,
вървя вглъбен, без път.
На свежа есен, плодове и листи
градините дъхтят.
Листакът оредя — и звездното сияние
сред клоните искри.
Пристъпвам бавно аз — и мъртвото мълчание
в алеите цари.
Отекват стъпките сред нощната прохлада.
И — герб на царска мощ —
горят студените, елмазните Плеяди
в притихналата нощ.
Гори, гори…
Гори, гори. Денят тъмнее;
долът синее, с мътен зрак
тревата от роса сребрее…
И совите се будят пак.
На запад борове в редица
под строй се нижат… И гори
не мътно слънце, а Жар-птица
там — вдън вековните гори.
Листопад
Лесът — изписан трем — стена
лилава, златна и багряна,
осята с весели петна,
виши над светлата поляна.
Брезичките с резбат контур
златеят в чистия лазур,
елите — кулички — тъмнеят
и между кленовете греят
тук-там в листака оредял
прозорчета, денят сияе;
през лятото изсъхнал цял,
на дъб и бор лесът ухае
и влиза в трема пъстър Тя —
вдовица тиха, Есента.
Сега на пустата поляна,
в широкия безлюден двор
не паяжина среброткана
блести, а мрежа на стобор.
Цял ден игрите си не спира
последна пеперудка пак
и като лист, покрит с варак,
на паяжината замира,
събрала сетна топлинка;
така е светло днес, така,
такава мъртва тишина е
в леса, в самата висина,
че може в тая тишина
да чуеш листът как витае.
Лесът — изписан трем — стена
лилава, златна и багряна
виши над голата поляна,
опиянен от тишина;
изцвърка дрозд и запрелита
в гъстака, в сянката, пропита
с прозирен кехлибарен зрак;
в небето сипне се рояк
скорци, останал сам да скита,
и бързо всичко стихне пак.
Последни мигове наслада!
И знае Есента, че той —
дълбокият и ням покой —
предвестник е на листопада!
Мълчеше, странно занемял,
лесът и в залеза, когато
с отблясъци от жар и злато
пожарът трема бе огрял.
А после страшен мрак припадна.
Възлиза месецът, лесът
в роса е, сенките растат,
нощта е бледа и прохладна,
със скреж по голата земя
и с мъртви листи под краката;
и тръпне Есента, сама
след непрогледната тъма.
Сега е друга тишината,
заслушай се — расте навред
и с хладна, стряскаща позлата
се вдига бавно месец блед;
в гората сенките скъсява —
син дим пълзи, блести роса —
и гледа те в очите право
от свойте мрачни небеса.
О, мъртъв сън на нощ мъглява,
о, страшен час на чудеса!
Със сребърна мъгла застлана,
светлее голата поляна;
лесът, избелен през нощта,
със свойта хладна красота
вещае сам смъртта си близка;
а совата седи, мълчи
и с тъпо втренчени очи
току зловещо се закиска
и с шум се срине, полети
с крила овлъгнали и меки
и в храста пак се приюти,
с окръглен поглед стряска всеки
и ушеста глава върти
тревожно, сякаш в изумление;
а пълен с пари на разтление,
с мъглица, с влажен дъх на тлен,
лесът немее вцепенен…
Не чакай: няма да изгрее
пак слънцето. Дъждец, мъгла
леса обвили са, мрачнее…
Нощта не всуе бе дошла!
Но Есента е затаила
това, с което е била
засегната и днес унила
ще се затвори, ще мълчи:
да плиска дъжд и да фучи
зъл вятър в нощите студени,
и в мрака с пламъци зелени
да греят вълчите очи!
Лесът е като трем без хора,
цял потъмнял е и прогнил;
Септември, буйствал из простора,
тук-там стрехата е свалил
и с шума входа е заринал,
нощес е паднал скреж, застинал
и тае, всичко умъртвил…
Чуй — ловни рогове в полята
тръбят и меденият стон
е като тиха скръб, разлята
под свъсения небосклон.
През шум на листи в далнините,
в леса зареял своя зов,
зове пак скръбен рог ловците
и сбира псетата на лов,
и носи вятърът суров
звънливия им лай в тъмите.
Ще плиска леден дъжд от днес;
кръжат листа, отвред подбрани,
и гъски в чезнещи кервани
летят над глъхнещия лес.
Но дните нижат се… Колони
от дим възправят се в зори;
мълчи лесът с бакърни клони,
земята скрежът посребри
и бледното лице умила,
и в хермелинов скъп контош
излиза Есента унила
за сетен път след тая нощ.
Студено, пусто… През врата
от две изсъхнали осини
се мяркат долините сини
и шир — пустеещи блата,
и път, поел на юг, далече —
отдавна всички птици вече
от бури и фъртуни тук
спасили са се пак на юг;
и Есента ще се отправи
натам — ще тръгне тя в зори
и трема пуст ще изостави
навеки в голите гори.
О, сбогом, лес! Прощавай! Знай,
последен хубав ден това е
и скоро сняг ще засияе —
да грейне тоя мъртъв край!
Как странни ще са в белотата
на голия и леден ден
и тремът празен, и къщята
на тихите селца пред мен,
и небесата, и безкраят
с потъналите в сън гори;
и радостни, че сняг искри,
самури, белки ще играят
и ще се гонят с весел бяг
сред преспите от пухкав сняг!
А с танца буен на шамана
в тайгата гола ще влетят
зли ветрища от океана,
ще стенат, преспи ще въртят,
ще вият като звяр в полето.
Ще сринат трема — под небето
ще щръкнат голи кол до кол
и там, на тоя скелет гол,
ще виснат скрежове космати
и после в свода посинял
ще грейнат ледени палати
и от сребро и от кристал.
А през нощта между аркадите
ще блесне щитът на Плеядите
със свойта бяла звездна жар:
в часа, когато сред мълчание —
огромен мразовит пожар —
цъфти Полярното Сияние!
Зной
Сухо пясъкът горещ проблясва,
съхнат мрежите… Горещина.
Тихо е морето и приплясва
в пясъка кристалната вълна.
Чайка в зноя блесна с рязък крясък —
сянката й спусна се над мен —
и потъна в слънчевия блясък…
Сънен ден, от зноя ослепен…
И лежа аз, упоен от зноя,
парк сънувам, мрак сред грот дълбок.
Кипариси в боен строй в покоя
пазят зорко звънък водоскок.
Мраморът под тисовете с рози
целият увит е, цял е в цвят.
И гори сред кипариси този
залив — сякаш с пламък син налят.
Огромна шамандура със синджир…
Огромна шамандура със синджир.
И в залива, бушуващ с ярост дива,
тя скача и се мята, и се срива
и глухият й звън ехти безспир.
В мъглата гъста губи се брегът.
Нощта се спуска, мрачини безлунни
и в мрака празните рибарски шхуни
на пристана се блъскат и скриптят.
А мачтите сред свойта висота
насам-натам се люшкат в тъмнината
и реите им, килнати в мъглата,
са сякаш черни кръстове в нощта.
Печалната бакърена луна…
Печалната бакърена луна
виси, но всичко тъне в тъмнина.
Луната топъл зрак в тъмата сее
и над блатата ален сумрак тлее.
Как късно е — такава тишина!
Луната май съвсем ще онемее:
поникна от самата мрачина
и — допотопна роза — аленее.
Звездите гаснат. Светла далнина.
Вода на хоризонта се сребрее,
осеяна от лунните петна.
Печален лик огледала, светлее
луната в ранната виделина.
Комар звъни. На тлен и топло вее.
Зимен ден в Оберланд
С лазурен пламък са просторите наляни…
Прекрасен зимен ден пред смаяния взор,
с излети върхове в бездънния простор —
полярна красота на ледени титани.
По склоновете се чернеят в пристъп горд
гори и между тях — сребреещи поляни,
а по-нагоре се катерят изтерзани
останки от ели и от алпийски бор.
Зове ги тази вис със снежните пустини
и мами те и теб — на дивото другар —
цял ден да вдишваш мраз и всичко в теб да стине;
и тъй да разбереш, че си пигмей и цар,
че купол чист на храм са небесата сини
и грее Зилберхорн — оледенял олтар!