Лудвиг Хайнрих Едлер фон Мизес (29 септември 1881 – 10 октомври 1973) е австрийски, а по-късно и американски икономист, философ, писател и либерал, оказал силно влияние върху развитето на съвременното либерално и либертарианско движение. Първоначално учи във Виена, а по-късно, до 1940 – в Женева. Произхождащ от еврейско семейство в Галиция (Украйна), той попада в черния списък на нацистите и избягва в САЩ. През периода 1945-1969 е преподавател в Нюйоркския университет. Получава американско гражданство през 1946; почива в Ню Йорк през 1973.
Той е един от най-значимите автори на Австрийската икономическа школа, защитаваща капитализма и класическия либерализъм. Добива известност със своя magnum opus, „Човешкото действие” – трактат по икономика, публикуван за първи път на английски през 1949. В него той излага епистемологията и методологията, с които се характеризира австрийската школа: субективна концепция за стойността,методологичен индивидуализъм и праксиология.
Името му се свързва и с теоретична критика на социализма, който Мизес счита за безвъзвратно обречен на провал поради липсата на механизма на свободния пазар за фиксация на цените. Фридрих Хайек, Мъри Ротбард и Израел Кирцнър са сред най-бележитите му ученици.
Цитати и откъси от лекции :
“Ако някой отхвърля laissez faire заради човешката погрешимост и морална слабост, то той трябва също да отхвърли по същата причина и всяко действие на държавата.”
“Философията наречена инидивидуализъм е философия за социално сътрудничество и прогресивно засилване на социалните връзки.”
“Ако историята би могла да ни научи на нещо, то би било, че частната собственост е неизбежно свързана с цивилизацията.”
“Всички разнообразни намеси в пазарния феномен не само не постигат целите определени от техните автори и поддръжници, но довеждат до състояние на нещата, кеото, от гредна точка на преценката на техните автори и защитници, е по-малко желано от предишното състояние на нещата, което те са били създадени да променят.”
“Най-страшните злини, на които човечеството някога е било подлагано, са били причинени от лоши правителства. Държавата може да бъде и често, в хода на историята, е била основния източник на разрушения и бедствия.”
„Не може да съществува представителна демокрация, ако значителна част от избирателите получават пари от държавата.“
„Демокрацията не е власт на тълпата и изпълняване на съответните задачи, а парламента трябва да включва най-добрите политически умове на нацията.“
„Това, което днес се преподава в повечето университети под етикета икономическа теория, на практика се явява нейното отрицание.“
„Партията се явява образование, което обединява тези, които се стремят чрез съвместна дейност прилагайки еднакви средства.“
„За човек логиката се явява единственото средство да се справим с проблемите на реалната действителност.“
„При капитализма има само един път към богатството: да обслужваш потребителите по-добре и по-евтино, отколкото го правят другите.“
„Политическо понятие за свобода на индивида означава: свобода от полицейски произвол.“
„Единственото, което дава на гражданите пълната свобода, която е съвместима с живота в обществото – това е пазарната икономика.“
Това е откъс от първата лекция – „Капитализмът“ в сборника „Икономическата политика:размисли за настоящето и бъдещето“ от Лудвиг фон Мизес.
Епитетите, които използваме, са склонни да подвеждат. Често например наричаме едрите индустриалци „текстилни крале”, „стоманени крале” и т.н. Тези прякори внушават, че съвременните индустриални магнати са като монарсите и феодалите от миналото. Но в действителност между тях има повече разлики, отколкото прилики. Текстилният или стоманеният крал не управлява, а служи. Пазарът не е негово владение, нито клиентите са му поданици. Текстилният крал, както и всеки друг „крал” в съвременното стопанство, зависи от своя отрасъл и от потребителите, на които служи. Той всякак се стреми да запази благоволението на клиентите си, защото ако престане да ги обслужва по-добре и по-евтино от конкуренцията, много скоро ще загуби своето „кралство”.
Преди двеста години все още няма капитализъм и общественото положение на всеки е определено от раждането до смъртта му. То се наследява от предците и човек на практика не може да го промени. Ако е роден беден, е обречен да си остане беден. Ако е роден в заможно благородническо семейство, до края на живота си ще се радва на титлата и богатството, което върви с нея.
Що се отнася до производството, първобитната техника на онези времена осигурява стоки изключително за нуждите на богатите. Повечето хора (в Европа 90% от населението) са селяни и нямат достъп до занаятчийските изделия, продавани в градовете. Тази скована феодална система гнети дори най-развитите европейски страни в продължение на векове.
Но с времето селското население се увеличава и обработваемата земя започва да не достига. Появяват се „излишни” безимотни хора, за които няма работа в родните им села. Те не могат да станат и занаятчии, защото управниците не им позволяват да се заселват в градовете. Броят на тези отритнати хора нараства и никой не знае какво да ги прави. Те са пролетарии в истинския смисъл на думата, които властите могат само да затварят в приюти и поправителни домове. В някои европейски страни като Холандия и Англия стават толкова много, че към края на ХVІІІ век заплашват самите устои на тогавашното общество.
Когато днес виждаме подобна картина в развиващи се страни като Индия, не трябва да забравяме, че в Англия от ХVІІІ век условията са много по-лоши. По това време Англия има население 6-7 милиона души. От тях повече от 1 милион, вероятно цели 2 милиона, са парии, за които съществуващият обществен ред не може да осигури препитание. Тези хора са един от най-големите проблеми в Англия през ХVІІІ век.
Друг голям проблем е недостигът на суровини. Британците са принудени да се замислят сериозно за бъдещето, когато дървесината от техните гори вече няма да стига нито за отопляване на домовете, нито за нуждите на производството. Според управниците страната е в отчаяно положение. Те не знаят какво да правят и нямат никаква представа как да подобрят нещата.
От това обществено бедствие се заражда съвременният капитализъм. Между отритнатите се намират хора, които се опитват да организират малки работилници и да привлекат в тях своите събратя по съдба. Тези хора са новатори и работилниците им са откритие, защото вместо скъпи стоки за висшите класи произвеждат евтини изделия за нуждите на всички. Това е началото на капитализма, какъвто е и до днес, защото основният принцип на капиталистическата икономика е масовото производство. Докато традиционните занаятчии са обслужвали почти изключително висшите класи, новите капиталисти започват да произвеждат стоки, които са по джоба и на обикновените хора. Това е масово производство за задоволяване на нуждите на масите.
Ето го основния принцип на капитализма, както го виждаме днес във всички страни с развито масово производство. Едрият бизнес, нападан фанатично от т. нар. левичари, произвежда почти изцяло за задоволяване на нуждите на масите. Предприятията, които произвеждат луксозни стоки за заможни клиенти, никога не се разрастват до мащабите на едрия бизнес. Днес хората, които работят в големи заводи, са основните потребители на стоките, произвеждани в тези заводи. Това е основната, принципната разлика между капиталистическото производство и феодалното производство през предишната епоха.
Хората, според които има разлика между производителите и потребителите на продуктите на едрия бизнес, допускат голяма грешка. Големите американски магазини работят под девиза „Клиентът винаги е прав”. А клиентът е същият работник, който произвежда в завода стоките, продавани в магазина. Хората, които приписват на едрия бизнес огромна власт, също грешат, защото едрият бизнес изцяло зависи от подкрепата на купувачите на стоките му. И най-голямото предприятие губи своята сила и влияние, когато загуби клиентите си.
Преди 50-60 години в почти всички капиталистически страни се твърдеше, че железопътните компании са твърде големи и мощни, защото са монополисти и никой не може да се конкурира с тях. Твърдеше се, че в транспортния отрасъл капитализмът вече е достигнал етап на самоунищожение, защото е елиминирал конкуренцията. Но при това хората не вземаха предвид, че силата на железниците зависи от способността им да обслужват хората по-добре от другите превозни средства. Разбира се, би било смехотворно някой да конкурира големите железопътни дружества, като построи нова ж.п. линия успоредно на старата, след като старата задоволява наличните нужди. Но много скоро се появиха други конкуренти. Свободната конкуренция не означава да можеш да успееш просто като повториш или подражаваш на направеното от друг. По същия начин свободата на печата ти дава право не да препечаташ написаното от друг и да си присвоиш неговия заслужен успех, а да напишеш нещо различно. Свободната конкуренция по отношение на железниците се състои в правото ви да създадете превозно средство, което да привлече клиентите на железниците и така да разклати монопола им. В САЩ конкурентите на железниците – автобуси, автомобили, камиони и самолети, – са отнели печалбата на железопътните дружества и са ги изместили почти напълно от пътническите превози.
Развитието на капитализма се основава на правото на всеки да обслужва клиентите по-добре и/или по-евтино. И този принцип за сравнително кратко време успя да промени света и да осигури небивало нарастване на населението в световен мащаб.
В Англия от ХVІІІ век земята може да изхрани само 6 милиона души, и то при много ниско жизнено равнище. Днес над 50 милиона души се радват на живот, много по-добър от този на дори най-богатите през ХVІІІ век. Вероятно днешното жизнено равнище в Англия би било дори още по-високо, ако голяма част от енергията на британците не беше изразходвана за ненужни политически и военни авантюри.
Това са фактите за капитализма. Така че, ако днес някой жител на Англия – а същото е вярно и за всяка друга страна – каже на приятелите си, че е против капитализма, ето как те могат да му отвърнат: „Знаеш, че сега населението на тази планета е 10 пъти по-голямо, отколкото в докапиталистическата епоха. Да оставим това, че днес всички се радват на по-добър живот от прадедите си преди капитализма. Кое те кара да мислиш, че ако капитализмът изчезне, ти ще имаш късмета да си от десетте процента, които ще оцелеят? Може да не си много доволен от живота си, но самият факт, че живееш, доказва успеха на капитализма.”
Превод: Майя Маркова
Откъсът е част от сборника лекции „Свободният пазар и неговите врагове:псевдонауката, социализма и инфлацията“ от Лудвиг фон Мизес :
ЗАЩО ТРЯБВА ДА ВЪРНЕМ ЗЛАТНИЯТ СТАНДАРТ :
Въпросът е как да се върнем към златния стандарт и при какъв курс на долара спрямо златото. Приемаме за дадено, че трябва да се върнем към златен стандарт. Не можем вечно да използваме пари без покритие – основаната на тях система един ден ще стигне до своя край. При сегашните условия златният стандарт е единственият, при който покупателната способност на парите се определя независимо от променливите идеи на политическите партии, правителствата и групите за натиск. Въпросът е как трябва да се осъществи връщането към него – като приемем старата цена от 1,24 долара за грам злато или като определим цената според пазарните условия в момента на прехода.
Най-напред трябва да осъзнаем защо тези въпроси са важни. Те са важни, защото промените в покупателната способност на паричната единица неизбежно имат социални последствия, засягащи доходите и богатството на различните слоеве на обществото. Тези последствия са резултат от промяната в паричното съотношение, т.е. от увеличаването или намаляването на паричната маса без съответна промяна в количеството стоки и услуги. Ако те засягаха цялото разнообразие от стоки и услуги в еднаква степен и по едно и също време, единствената последица щеше да бъде проблемът със старите договори, в които задълженията и плащанията са записани с конкретни суми.
Нека първо разгледаме социалните последствия от неравномерните и асинхронни промени в покупателната способност, възникнали поради инфлация или дефлация. Ако тези промени настъпваха едновременно и в еднаква степен навсякъде, хората в едно прекрасно утро щяха просто да установят, че покупателната способност на паричната единица се е променила за изминалата нощ. Но други разлики нямаше да има. Цените на всички предлагани услуги щяха да са се променили в една и съща степен и посока.
При инфлация обаче не е така. Допълнителното количество пари се влива в икономиката не равномерно, а чрез дохода на определени лица. След като правителството печата новите пари, то най-напред ще разполага с тях. Те са му нужни, за да закупи определени продукти. Допълнителните държавни поръчки за тези стоки и услуги ще доведат до покачване на цените им. Например ако правителството иска да подсили отбраната, то ще търси услугите на предприемачите и работниците в оръжейната индустрия, както и на войниците. Всички те ще получават повече, отколкото преди инфлацията. И понеже допълнителните пари отиват именно у тези хора, те с увеличените си доходи могат да си позволят да купуват повече и по-скъпи стоки. Но те не са “средностатистически потребители” и не търсят всичко в еднаква степен. Например можем да предположим, че купуват спиртни напитки често, а книги – рядко.
Така се появява втора група, облагодетелствана от увеличената парична маса – производителите на спиртни напитки и други стоки и услуги, търсени от първата група. Членовете на тази втора група са в изгодно положение, защото получават повече за стоките и услугите, които продават, а цените на стоките и услугите, които купуват, още не са засегнати от инфлацията. Но другите хора, например учителите и свещениците, все още получават колкото преди инфлацията. И макар допълнителните пари в обращение да не са стигнали до техните възнаграждения, те трябва да плащат повече за някои стоки и услуги, които купуват.
Така през инфлационния период има облагодетелствани и ощетени. Облагодетелствани са оръжейните работници, защото техните продукти поскъпват много преди техните стоки за потребление. В същото време други хора имат проблеми. Облагодетелстваните са доволни и мълчат. Те не пишат писма до вестниците, за да хвалят инфлацията. Търговците на спиртни напитки и певиците по заведенията също са сред облагодетелстваните и се радват на много поръчки. Те също не говорят, а се радват на благосъстоянието си. От другата страна са ощетените. Те усещат обедняването си. Майката на три деца, чийто съпруг още получава същата заплата, усеща поскъпването на храната. Докато инфлацията бъде спряна – и дълго време след това – обществото ще бъде разделено на облагодетелствани и ощетени. И само ощетените надигат глас.
При дефлация става същото, но в обратен ред. Паричната маса намалява. Цените на някои стоки и услуги падат бързо и тези, които ги предлагат, са ощетени. Други стоки и услуги поевтиняват най-накрая и тези, които ги предлагат, са облагодетелствани. Промените на цените са най-драматичното последствие от инфлационните и дефлационните промени в паричната маса.
Друга отличителна черта на инфлацията е, че променя значимостта на всички отложени и разсрочени плащания. Да кажем, че точно преди инфлацията сте взели назаем 100 долара, с които по това време могат да се купят 10 броя от стока Х. След шест месеца, когато в резултат на инфлацията със 100 долара могат да се купят само пет хикса, вашето задължение към кредитора ще се обезцени. Така можете да изтеглите 100 долара заем, да купите 10 хикса, да изчакате шест месеца, да продадете 5 хикса за общо 100 долара и да си върнете заема. В резултат на инфлацията ще ви остане чиста печалба от пет хикса на стойност 100 долара. Вие печелите, защото сте длъжник. Вашият кредитор, който е спестявал, губи от инфлацията. Тези явления трябва да се имат предвид, за да разберем днешните проблеми.
До войните срещу Наполеон, които траят от началото на ХІХ век до 1815, Великобритания има класически златен стандарт – златни монети се използват наравно с банкнотите на централната банка “Банк ъф Ингланд”. Банкнотите са обезпечени със злато и се заменят срещу него при поискване; те са просто негов заместител. И понеже може да получи злато срещу банкнотите си веднага щом пожелае, обикновеният британец ги приема с доверие. Това дава на управниците идеята да финансират правителствените програми по най-лесния начин, като вземат заеми от “Банк ъф Ингланд”. В резултат паричната маса се увеличава и цените се вдигат. Понеже стоките поскъпват само във Великобритания, за търговците става изгодно да внасят. За да има с какво да се плаща този внос, налага се да се изнася злато. Все повече хора искат да обменят банкноти срещу злато. Това буди тревога у управителите на “Банк ъф Ингланд”, които започват да се боят от фалит. Правителството предлага много просто решение – прокарва закон, с който освобождава централната банка от задължението да разменя банкнотите си срещу златни монети. Надписът върху банкнотите, че са обезпечени, с приемането на новия закон става безсмислен.
Правителството взема назаем все повече и повече. В резултат цената на златото се повишава. Златните монети се обменят с надценка спрямо номинала им. Официалният курс преди Наполеоновите войни е 3 лири и 17 шилинга за унция злато. През 1814, малко преди края на войните, курсът вече е 5 лири и 4 шилинга за унция. Цената на златото в британски лири се е вдигнала с почти 50%. С други думи, британската лира се е обезценила.
След края на войната Великобритания решава да се върне към златния стандарт. Връщането става чрез дефлация и връщане към предвоенния курс от 3 лири и 17 шилинга за унция злато – и никой не предлага друг начин. Това изисква намаляване на количеството книжни пари. За да осъществи дефлацията, правителството трябва да вземе заем не от банките, а от народа. А щом си набави парите, не трябва да ги изразходва, а да ги унищожи. Както разбирате, това не е лесно. Рядко се намира министър на финансите, готов да го направи. Но тогава британското правителство го прави, защото вярва, че това е единственият начин да се постъпи “честно” и “справедливо”.
Сега да видим доколко методът наистина е честен и справедлив. Ако човек е взел заем преди 1797 и още не го е върнал, редно е да го изплати според предвоенната му стойност. Но да не забравяме, че мнозина са теглили заеми през периода, когато “Банк ъф Ингланд” не обменя банкнотите в злато. В частност много британски земеделци са искали чрез своята собственост да помогнат на страната си да преживее войната, когато внос почти няма. Те са ипотекирали стопанствата си и срещу тях са получили обезценени, “леки” лири. А сега се въвежда закон, който ги задължава да изплатят ипотеките с “тежки” лири. Нима това е честно и справедливо?
За тези земеделци има и допълнително усложнение. С връщането на мира вносът нараства и те трябва да се конкурират с повече вносни стоки, отколкото е имало преди войната. Така по същото време, когато вноските по дълговете им се увеличават, цените на продуктите им падат. Тези два фактора допринасят за ужасна селскостопанска криза, която достига максимума си през 20-те години на ХІХ век. Една от важните последици на кризата е повишаване на митата за зърнени храни, въведени с т. нар. Закони за житото. Тези закони по-късно се отменят (през 40-те години на ХІХ век).
Правителството също е длъжник и е теглило заеми в “леки” лири. Но според новия закон то трябва да връща “тежки” лири. Така данъкоплатците се оказват ощетени, а купувачите на държавни облигации – привилегировани, защото са дали “леки” лири, а ще получат “тежки”.
Промяната на курса носи и промени в цените. В резултат обществото отново се разделя на привилегировани и ощетени. Това води до силни настроения за инфлация. Възниква група за натиск, наречена “Бирмингамска школа за малък шилинг”. След като промените влизат в действие, кризата постепенно отшумява с годините. Част от нацията е обогатена за сметка на друга, която е ограбена, но в крайна сметка Великобритания отново се радва на стабилна валута.
По време на Първата световна война британското правителство отново извършва инфлация. Лирата се обезценява спрямо златото. След войната правителството иска да се върне към златния стандарт. Но и сега министрите не разбират, че връщането към златен стандарт при предвоенния курс на лирата би задействало поредица от събития, подобна на тази след Наполеоновите войни. Управниците на великата Британска империя не могат да оценят ситуацията и това е непростимо. Те нито разбират теорията, нито знаят историята. Не осъзнават значението на историческия опит, който Великобритания вече има. За случаи като този един швед (граф Оксенстиерна) на времето сполучливо е казал: “Да не ти дава Бог, синко, да узнаеш с колко малко ум се управлява светът.”
През 1922 лорд Кейнс вече е написал книга, в която твърди, че вътрешният ред е по-важен от стабилните валутни курсове. Спомням си, че няколко години преди това разговарях с британец, който при това не беше социалистически агитатор, а банкер. Той ми каза: “Британското правителство никога вече няма да принуждава народа си да пълни джобовете на лихварите от световния пазар на златото, за да поддържа курса на лирата.” Както знаете, тези идеи тогава надделяха. Същото беше и тук, в САЩ.
Когато след Първата световна война Великобритания възстановява златния стандарт, г-н Уинстън Чърчил, министър на финансите по това време (1925), връща предвоенния курс на лирата. Той не осъзнава, че условията във Великобритания са различни от тези в другите страни. Понеже до Първата световна война Лондон е финансовият център на света, вложители от много страни държат значителни суми в британски банки. С избухването на войната тези влогове на чужденци стават “горещи пари”, защото притежателите им започват да се боят от инфлация и обезценяване на лирата. Склонни са да си изтеглят парите, но са готови да изчакат, ако вярват, че Великобритания ще се върне към предвоенния курс.
Но когато през 1925 възстановяват златния стандарт, британците просто не знаят какво правят. А дори най-големият глупак е трябвало да знае, че поради твърдоглавието на синдикатите заплатите във Великобритания са силно завишени и това е направило милиони хора трайно безработни. И при тази ситуация британските управници решават да повишат стойността на лирата. Те заменят “леката” лира с “тежка”, с което допълнително повишават реалните заплати на работниците. В резултат британските производствени разходи, бездруго твърде високи за световния пазар поради надутите заплати, нарастват още повече.
Великобритания през 1925 прави голяма грешка, като се връща към предвоенния курс на лирата. Така се облагодетелстват хората, които са купили държавни облигации или изобщо са дали заеми в “леки” лири. Правителството трябва да събере повече данъци, за да изплати тези облигации с “тежки” лири. Последиците са бедствени. Селското стопанство на Великобритания не може да произведе достатъчно храна и текстил. За да бъдат сити и облечени, жителите й разчитат на вносни суровини. Този внос се плаща с износ на индустриални стоки, повечето от които също са произведени от вносни суровини. С промяната британците се оказват в положение да не могат да изнасят достатъчно, за да запазят жизненото си равнище. А синдикатите никога не биха приели намаляване на заплатите.
Не е било задължително интересът на хората, дали заеми в “тежки” лири, да бъде защитен чрез връщане към предвоенния курс. Можело е да се разпореди заемите, сключени например през 1910, да се връщат с добавка. Това вероятно би помогнало, макар да не е сигурно, че би било честно и справедливо, защото някои облигации може да са сменили притежателя си неколкократно.
Възникналите трудности в крайна сметка карат правителството да капитулира. През 1931 то обезценява лирата четири пъти повече, отколкото е била обезценена преди 1925. По това време Великобритания все още е кредитор в световен мащаб. С обезценяването на лирата тя подарява огромни суми на чуждестранните длъжници, които след 1931 могат да изплащат дълговете си към нея в “леки” лири. Що за държавници са това? Финансовият министър Уинстън Чърчил явно е имал лоши съветници.
Сега в Съединените щати си задаваме въпроса как да се върнем към златния стандарт. Според мен е безспорно, че трябва да се върнем към него, въпросът е при какъв курс. Трябва ли да определим курса чрез стабилизация на долара, отмяна на законовите забрани за притежаване на злато и спиране на печатницата за пари? След известно време и неизбежни пазарлъци ще имаме някаква цена на златото, която няма да се отразява на покупателната способност. Тогава ще можем да се върнем към златния стандарт. Ще има проблем със старите дългове, но иначе нищо няма да се промени – икономическата система няма да бъде взривена.
Но хората, които искат връщане към златния стандарт, са малцинство. И между тях има авторитетни личности, настояващи да се върне курсът от 1,24 долара за грам злато. Те казват, че това е единственото “честно” решение. Аз не знам защо тези господа искат точно 1,24 долара за грам. Трябва да стабилизираме парите при сегашната цена на златото без дефлация. А връщането към златен стандарт при 1,24 долара за грам би предизвикало дефлация, защото днес (1951) грамът злато вече не се оценява на 1,24 долара. Цената на златото е много по-висока, което личи по курса на долара в Швейцария и други неутрални страни. Ако американското правителство започне да обменя златото по 1,24 долара за грам, ще започне невиждан износ на злато от страната и цялата идея ще бъде дискредитирана.
Да допуснем, че въпреки огромните вреди от дефлацията решим да я осъществим. Защо да се връщаме към една стара стойност, която винаги е била само теоретична? Защо приемаме именно стойността на златото според “Новия курс”, която винаги е била само мъртва буква в законниците и никога не е имала практическо значение за американците? Защо не се върнем към оригиналния долар на Съединените щати и цената от 0,73 долара за грам злато? Казват ни, че 1,24 долара за грам е установеният от закона курс. Разбира се, той е само за чужденците и се използва при сделки с чужди правителства; за американците е престъпление да притежават злато. (През януари 1975 забраната за притежаване на злато се отменя и американците отново са свободни да го купуват и притежават – бел. ред.) Много хора, заети с производство и обработка на злато, бяха принудени да го продадат. Но 1,24 долара за грам не е истинският пазарен курс. Не разбирам защо някои се опитват да си навлекат немилост, като настояват за дефлация. Дефлацията е изключително непопулярна. Тя се смята за още по-вредна, отколкото е в действителност. И самият факт, че хората са толкова твърдо против нея, я обрича на неуспех.
Аз виждам само един начин да се върнем към златния стандарт – да отменим забраната за притежаване на злато, да възстановим пазара на златото и да видим какъв курс ще се установи спонтанно. Това ще причини възможно най-малко сътресения. По-голямата част от златото се намира извън САЩ. Държавата трябва известно време да стои настрана от пазара на златото. Цената му на черния пазар ще падне. Никой не може да знае предварително каква ще бъде свободната цена на златото, но предполагам, че ще е между 1,34 и 1,41 долара за грам. Тогава можем да въведем златния стандарт.
Моето мнение като гражданин е следното. Не казвам, че е несправедливо или нечестно да се иска връщане към курса от 1,24 долара за грам. Но твърдя, че живеете във въображаем свят, ако смятате за възможно американският народ да приеме необходимата за този курс дефлационна програма. 1,24 долара не е нищо повече от курс на г-н Моргентау (финансовия министър по време на “Новия курс” на Ф. Д. Рузвелт). Защо да вземаме долара на “Новия курс”? Аз познавам хората, които искат това – те поначало не одобряват много “Новия курс”. Съотношението от 1,24 долара за грам беше въведено през 1934, но оттогава изминаха близо 18 години.
Някои вярват, че причиняването на дефлация лекува последиците от инфлацията. Но да мислиш така е все едно да искаш да излекуваш човек, прегазен от кола, като я подкараш в обратна посока и го прегазиш отново.
Съгласен съм, че връщането към златен стандарт ще бъде трудно. Но възстановяването на пазара на златото ще е първата стъпка. Така ще се получи истинска цена на златото. Първоначално правителството може да каже, че няма да продава на тази цена повече злато, отколкото е продавало средно за последните (да кажем) 10 години.
На времето правителството на Съединените щати се отказа от златния стандарт, защото вярваше, че инфлацията е благотворна и че жизненото равнище ще се вдигне заедно с цените. Подражавахме на Великобритания, която през 1931 изостави стария курс на лирата. В САЩ имаше депресия и безработица, което налагаше понижаване на заплатите. Но то не се състоя. Обезценяванията на парите във Великобритания през 1931, в САЩ през 1934 и в Латинския паричен съюз през 1935 настъпиха, защото правителствата и народите не намериха сили да се противопоставят на синдикатите. А синдикатите вярваха, че колкото по-високи са заплатите, толкова по-добре е за работниците. Но ако заплатите се вдигнат над пазарното равнище, резултатът е трайна безработица. Да не си помислите, че аз съм привърженик на ниските заплати. Но тогава те бяха необходима и неизбежна последица от факта, че в света се издигаха все повече търговски бариери и се изразходваше все повече капитал. Митата намаляват производството в световен мащаб и съответно заплатите трябва да се понижат. Всяка цена се променя според обстановката. Търговските бариери изместват производството от местата, където то е по-ефективно, към местата, където е по-малко ефективно.
Да кажем например, че португалското правителство повишава митото за стока, която дотогава се е доставяла в Португалия от Великобритания, и така спомага да се развие местно производство на тази стока. Но понеже условията в Португалия са неподходящи, производствените разходи са по-големи. От друга страна, британците са принудени да ограничат износа си и да започнат производства, за които във Великобритания няма подходящи условия. Резултатът е общ спад на производителността в световен мащаб. Намаленото производство означава, че хората трябва да потребяват по-малко стоки. Понижаването на заплатите на работниците е неизбежно и никакви стачки не могат да помогнат. Изобщо стачките не са начинът да се постигнат или запазят високи заплати.
Да се върнем на темата за златния стандарт. Някой може да мисли, че САЩ са първата страна в историята, която се е отказала от него без уважителна причина, но аз ви обясних, че не сме първите.
Ако решим да го възстановим, количеството на държавния златен резерв няма значение. Ако няма специална причина то да се намали, преходът трябва да стане при такъв курс, че текущите сделки да не променят количеството злато. Главната задача е да се намери курсът, който пазарът ще поддържа спонтанно, без да е нужно “наливане” на злато.
Черният пазар си е пазар. В него няма нищо “черно”. Цената на черния пазар взема предвид риска. Когато пазарът се “избели” чрез вдигане на забраната, цените вероятно ще паднат. Така е било с всяка стока, така ще е и със златото.
Не мисля, че има опасност от неудържима инфлация, защото има достатъчно хора, които искат да я предотвратят и имат нужната власт.
Аз съм за пускането на златни монети в обращение. Така отделният човек ще участва и ще разбира кога има инфлация, дори да е малка. Възможността отделнят гражданин да вижда промените е една от най-важните конституционни гаранции срещу инфлацията.
Светът е на златен стандарт, а Съединените щати – на книжен. Връщане към златния стадарт е възможно от икономическа гледна точка, но не и от политическа. Сегашното управление се крепи на толкова огромни бюджетни разходи, че ако народът не се противопостави активно, правителството винаги ще помпа инфлация. Предимството на златния стандарт е, че покупателната способност на парите не е подвластна на правителствата, политическите партии и твърде променливите нормативи, теории и интереси.
Златният стандарт не е нещо божествено, но имаме причини да го предпочетем. Той е институция, създадена от човека през историческото развитие. Златният стандарт пречи на държавата да увеличава паричната маса чрез инфлация.
Невъзможно е парите без покритие да се поддържат стабилни. Един много способен икономист – покойният Ървинг Фишер (1867 – 1947), беше убеден, че можем да измерваме покупателната способност на парите. Той говореше за потребителска кошница на домакинята, пълна с покупки на стойност 10 долара. Според него покупателната способност на паричната единица трябва да се поддържа стабилна така, че винаги да може да осигури този набор от стоки. Това е чудесно, ако намерите домакиня, която да е стандартната домакиня на този свят. Но дори в рамките на кратък период всеки от нас прави различни покупки. А в различните периоди на живота ни покупките се променят още повече. Колко е давала баба ви за бензин? И нима ще купувате детски храни, докато децата ви постъпят в университет?
Ървинг Фишер не взема предвид неравномерността и разглежда пазарите само с оглед на разсрочените плащания. Той започва да се занимава с паричната стабилност по време, когато спадът в покупателната способност на парите не е голям. Интересува се от стабилността, защото подкрепя кредиторите, което само по себе си е забележително. Малцина подкрепят кредиторите. Повечето хора са за бавен, постепенен спад в покупателната способност на валутата, който да облагодетелства длъжниците.
За да наречем парите стабилни, трябва покупателната им способност да се променя толкова бавно, че промяната да не влияе сериозно на бизнеса.
Гладстон е казал, че заради парите хората си губят ума дори по-често, отколкото от любов.