Руският писател Михаил Шолохов е носител на Нобелова награда за литература през 1965 г. На български са превеждани книгите му „Съдбата на човека“, „Донски разкази“, „Тихият Дон“, „Те се сражаваха за родината“. През 30-те години пише няколко писма до Сталин, в които го моли да изпрати помощ за страдащите в колхозите и совхозите в бившия СССР. Умира през 1984 г.
ЦИТАТИ, БИОГРАФИЯ И РЕЧ ПРИ ПОЛУЧАВАНЕ НА НОБЕЛОВА НАГРАДА :
- „С хилядолетия се трупат и вечно живеят в словото несметни съкровища на човешката мисъл и опит.“
- „Романът предразполага към най-искрено изследване на невероятния свят около нас, вместо да поставя малкото его на всеки като център на вселената.“
- „Според мен истинските пионери са онези артисти, които поставят на преден план новото в своето творчество и определят характеристиките на живота в своята епоха.“
- „Аз съм от онези писатели, които смятат за най-висока чест пълната свобода, която са получили да използват писалката си, за да служат на работническата класа.“
- „Огромна част от населението на света се вдъхновява от едни и същи мечти и желания и има едни и същи интереси, които свързват хората много повече, отколкото ги разделят.“
- „Пакостливите истини са добри само ако ги изрича близък.“
- „Понякога животът си играеше с него, понякога се увисваше на врата му като камък на врата на удавник.“
- „Отстрани погледнато, не беше голяма красавица. Но аз не я гледах отстрани, а право в очите.”
Михаил Шолохов | |
---|---|
руски писател | |
|
|
Роден |
24 май 1905 г.
Вьошенская, Русия
|
Починал |
21 февруари 1984 г.
Вьошенская, Русия
|
Литература | |
Награди | Нобелова – 1965 г. |
|
|
Подпис |
Роден е на 24 май 1905 г. в селището Вьошенская, Ростовска област, Русия.
Учи първоначално в църковното училище, след това в гимназия, но събитията през 1917 г. му попречват да продължи образованието си.
В края на 1922 г. заминава за Москва с намерение да учи, но поради липса на средства е принуден да упражнява тежък труд. В Москва контактува с поети и писатели от групата „Млада гвардия“, което оказва влияние върху неговите интереси.
През 1923 г. публикува първата си творба — фейлетонът „Изпитание“, а на следващата година и първия си разказ.
През 1925 г. се среща с големия писател и критик Александър Серафимович, който го поощрява в литературните му опити, което Шолохов цени през целия си живот, приемайки Серафимофич за свой пръв учител. Междувременно Шолохов публикува във вестниците и списанията други разкази, които през 1926година издава в два сборника.
В края на 1926 г. започва да пише романа „Тихият Дон“, първият том от който излиза през 1928 г., а вторият — през 1929 г. Възторжени отзиви за романа правят както Серафимович, така и Максим Горки. Работата над третия том временно прекъсва, тъй като Шолохов започва да пише новия си роман „Разораната целина“. Излизането на първия том на новия роман става през 1932 г. и е литературното събитие на годината.
През 30-те години Шолохов продължава работа над „Разораната целина“ и издава трети и четвърти том на „Тихият Дон“. Освен това публикува статии за литературата и културата.
По време на Втората световна война Шолохов е военен кореспондент на вестниците „Правда“ и „Красная звезда“, публикувайки също така разкази и очерци посветени на Отечествената война. По време на войната писателят започва да публикува и глави от новия си роман „Те се сражаваха за Родината“, а преработеният му вариант е издаден през 1969 г.
През първите години след войната Шолохов се отдава на обществена дейност. През 50-те той продължава да работи над продължението на романа си „Те се сражаваха за Родината“, публикува известния си разказ „Съдбата на човека“, а през 1960 г. излиза втори том на „Разораната целина“.
Голямо събитие за съветската литература е световното признание на „Тихия Дон“ и през 1965 г. Михаил Шолохов става лауреат на Нобелова награда за този роман.
През целия си живот Шолохов живее в родното си място, където на 21 февруари 1984 г. и умира.
Синът на Михаил Шолохов е женен за Маргарита, дъщеря на българския политик Антон Югов – министър председател на България от 1956 до 1962 г.
(Нобелова реч)
На това тържествено събрание считам за свой приятен дълг още веднъж да изразя благодарността си към Шведската Кралска Академия, присъдила ми Нобеловата награда.
Вече имах възможността публично да потвърдя, че това предизвиква у мен чувство на удовлетворение не само като международно признание на моите професионални заслуги и особености, присъщи ми като литератор. Гордея се, че тази награда е присъдена на руски, съветски писател. Аз представям тук големия отряд от писатели на моята Родина.
Вече изказах също и удовлетворението си, че тази награда се явява и утвърждаване на жанра на романа. Нерядко в последно време ми се налага да слушам и чета, откровено казано, изненадващи ме изказвания, според които формата на романа се обявява за остаряла, неотговаряща на изискванията на съвременността. А именно романът дава възможност най-пълно да се обхване действителността и да се проектира отношението ни към нея, към парливите й проблеми, отношението на съмишлениците ни.
Романът, така да се каже, най-пълно предразполага към дълбоко познание на обкръжаващия ни огромен живот, а не като опити да се представи своето мъничко „аз“ като център на мирозданието. Този жанр по своята природа представлява най-широко поле за художника-реалист. Множество млади течения в изкуството отхвърлят реализма, опирайки се на това, че той уж е дал своето. Без да се боя от упреци в консервативност, заявявам, че се придържам към противоположни възгледи и съм убеден привърженик на реалистичното изкуство.
Сега често говорят за така наречения литературен авангард, разбирайки под това модните опити най-вече в областта на формата. Според мен, истинският авангард са онези художници, които в произведенията си разкриват ново съдържание, определящо чертите на живота в нашия век. И реализмът като цяло, и реалистичният роман се опират на художествения опит на великите майстори от миналото. Но в своето развитие са придобили съществено нови, дълбоко съвременни черти.
Аз говоря за реализма, носещ в себе си идеята за обновяване на живота, за преобразяването му за благото на човека. Говоря, разбира се, за такъв реализъм, който ние наричаме сега социалистически. Неговото своеобразие е, че той изразява мироглед, който не приема нито съзерцателността, нито бягството от действителността; който зове за борба за прогреса на човечеството и дава възможност да се постигнат цели, близки на милиони хора, осветява пътя им за борба.
Човечеството не е раздробено на множества от самотници, индивидууми, плуващи като в състояние на безтегловност, подобно космонавти, излезли зад границите на земното притегляне. Ние живеем на земята, подчиняваме се на земните закони, и, както се казва в Евангелието, върху нашия ден господства неговата злоба, грижи и нужди, надеждите му за по-добър утрешен ден. Гигантските слоеве от населението на земята са движени от единни стремежи, живеят с общи интереси, в много по-голяма степен обединяващи ги, отколкото разделящи ги.
Това са хората на труда, онези, които със своите ръце и мозък създават всичко. Аз принадлежа към писателите, които виждат висша чест и висша свобода в нищо не ограничаваната възможност да служат с перото си на трудовия народ.
Оттук произтича всичко. Оттук и изводите за това какво е мястото на съветския писател, мястото на художника в съвременния свят.
Живеем в неспокойни години. Но няма на земята народ, който би искал война. Има сили, които хвърлят цели народи в нейния огън. Може ли да не удря нейната пепел по сърцето на писателя, пепелта на необозримите пожарища от Втората световна война? Може ли честният писател да не се обявява срещу онези, които искат да обрекат човечеството на самоунищожение?
В какво се състои призванието, какви са задачите на художника, считащ себе си не за подобие на безучастно към човешките страдания божество, възнесено на Олимп, над схватката между противоборстващите сили, а син на своя народ, малка частица от човечеството?
Да говори с читателя честно, да говори на хората истината, която понякога е сурова, но винаги мъжествено да укрепва в човешките сърца вярата в бъдещето, в собствената сила, способна да построи това бъдеще. Да бъде борец за мир в целия свят и да възпитава със словото си такива борци навсякъде, където думите му достигат. Да обединява хората в техния естествен и благороден стремеж към прогрес. Изкуството притежава могъща сила за въздействие върху ума и сърцето на човека. Мисля, че художник има право да се нарича онзи, който насочва тази сила за съзидание на прекрасното в душите на хората, за благото на човечеството.
Моят народ вървя по историческите си пътища, не по отъпкан път. Това бяха пътища на първооткриватели, пионери на живота. Виждах и виждам своята задача като писател чрез всичко, което съм написал и ще напиша, да се поклоня на този народ-труженик, народ-строител, народ-герой, който никого не е нападал, но винаги е успявал с достойнство да отстоява създаденото от него, да отстоява своята свобода и чест, своето право да строи бъдещето си по собствения си избор.
Бих искал книгите ми да помагат на хората да стават по-добри, с по-чиста душа, да пробуждат любов към човека, стремеж активно да се бори за идеалите на хуманизма и прогреса на човечеството. Ако съм успял в някаква степен, аз съм щастлив.
Благодаря на всички, които се намират в тази зала, на всички, които ми изпратиха приветствия и поздравления във връзка с Нобеловата награда.
1965
Магнифисонз.com – Всеки ден нови статии за култура и изкуство. Потърсете още на главната страницa и в категориите.
Още по темата в Магнифисонз :