Франсоа-Рене дьо Шатобриан е роден в обедняло аристократично семейство в Сен Мало. Бащата на Шатобриан обаче успява да възвърне благоденствието на рода, търгувайки с колониите. Пристига в Париж през 1788 г., когато се сближава с Жан-Франсоа дьо ла Арп, Мари-Жозеф Жение и др.
Оженва се през 1792 г. за Селест дьо Ла Вин-Бюисон, но двамата нямат потомство.
Шатобриан подкрепя пламенно идеалите на ултрароялистите и сътрудничи в техния орган Conservateur.
През 1820 г. е един от пълномощниците на конгреса във Верона и спомага за приемането на решение за разгромяване на революцията в Испания, сломявайки съпротивата на Великобритания, наричана от Шатобриан Коварния Албион . След завръщането си е назначен за министър на външните работи.
След преврата от юли 1830 г., установил либералната Юлска монархия начело с Луи Филип Шатобриан се оттегля от политическия живот, но не приема епохата, настъпила след залеза на Втората Реставрация.
ЦИТАТИ :
„Няма нищо по-поетично от 16-годишно сърце със свежи страсти. Утрото на живота, подобно на утрото на деня, е пълно със светлина и хармония.”
„Докато сърцето съхранява желанията, умът пази мечтите.”
„Младостта е толкова щастлива, защото не знае нищо; старостта е толкова нещастна, защото знае всичко.”
„Славата за стареца е като диамантите за старицата – те я украсяват, но не могат да я направят прекрасна.”
„Истинското щастие струва малко; скъпо ли е, значи е долнопробно.”
„Когато хората не вярват в нищо, те са готови да повярват на всичко.”
„Справедливостта е хлябът за една държава – тя трябва винаги да е гладна за справедливост.”
„Когато свободата изчезне, държавата остава, но родината не.”
„Източникът на злото е суетата, източникът на доброто е милосърдието.”
„Високите цели не се достигат с низки средства.”
„Горите предшестват човека, пустините го следват.”
„Трябва да изразходваме презрението си много икономично, защото нуждаещите се от него са много.”
„Човек не се учи да умира, като убива други.”
„Оригинален писател е не този, на когото никой не подражава, а онзи, на когото никой не би успял да подражава.”
„Ахил съществува само чрез Омир. Махнете изкуството и писането от този свят и ще отнемете цялата му слава.”
„Аристокрацията преминава през три последователни възрасти: възраст на превъзходството, възраст на привилегиите, възраст на суетата. При излизането от първата тя се изражда във втората и угасва в третата.”
„Всяка институция минава през три фази – полезност, привилегия и злоупотреба.”
„Когато хората не вярват в нищо, те са готови да повярват на всичко.”
„Човешката скръб не е вечна, рано или късно изчезва, защото и на човешкото сърце настъпва краят; това е същината на собствената ни нищожност – не сме способни дори дълго да скърбим.”
„Човешкото сърце прилича на дърво, чийто сок лекува рани. Той обаче потича тогава, когато самото то е ранено…”
„Гонейки щастието, хората правят огромна грешка: те забравят, че всичко в тях е обречено на смърт, че на всичко един ден му идва краят. Нека собственото ти блаженство е безкрайно, но рано или късно твоето красиво лице все пак ще се превърне в застинала маска…”
„Уви, във всеки миг някъде по света се копае гроб и се проливат сълзи.”
„Животът не ми отива, смъртта ще ми стои по-добре.”
Марсел Пруст за Шатобриан :
Обичам да чета Шатобриан, тъй като прави така, че да се чуват всеки две или три страници, както се чуват след интервал на затишие в летните нощи двете ноти, винаги едни и същи, които съставят песента на кукумявката, това, което е собственият му вик, толкова монотонен, но и толкова неподражаем, от който се чувства какво е поет. Той ни казва, че нищо не е вечно на земята, че скоро ще умре и ще бъде забравен; усещаме, че казва истината, защото е човек като другите; но изведнъж, между тези събития, между тези идеи, чрез мистерията на природата си е открил тази поезия, която единствено е търсил, и ето че тази мисъл, която трябваше да ни натъжи, ни очарова и ни показва не че ще умре, а че е жив, че е над нещата, събитията, годините, и се усмихваме, разбирайки, че това е същото, което вече сме обичали у него. Това постоянство дори ни опиянява, защото чувстваме, че има нещо, което стои по-високо от нещата, което е над нищото, над смъртта, над напразността на всяко усилие, и от това, че то, което побеждава всичко у него, е винаги едно и също, неизменно приличащо на себе си, изпитваме една нова радост, сякаш виждаме, че тази превъзходна и трансцендентна сила не само съществува, но и създава превъзходни и трансцендентни личности, разпознаваеми в идентичността си. И когато Шатобриан, докато се самооплаква, въздига тази превъзходна и трансцендентна личност, която е самият той, се усмихваме, защото в същия миг, в който се смята за мъртъв навеки, той се избавя, заживява с живот, в който съвсем не се умира.
Сигурно е, че невинаги е бил тази личност. Често, и особено когато желае да блесне с остроумие, будна мисъл и волтериански дух, можем да му се възхищаваме, но не да го познаем. Малко по малко, благодарение на искреността, той става такава личност. И тогава, когато тази личност говори, дори да се изложат пред нас всички доводи на света за нейната нищожност, тя ни внушава тъкмо обратното, защото чувстваме, че тя живее; и се усмихваме на това, че точно в момента, когато започва да живее, той е такъв, какъвто сме го чувствали, че живее, което означава, че възстановяваме живата му личност, която съвсем не е смъртна и която живее с един живот, прекъсван на интервали, но безсмъртен в произведенията му. Добре разбираме какво е един поет, нещо много специално, защото това, което той казва, е винаги същото и не черпи никакво величие, никаква оригиналност от нещата, за които разказва и които не го променят, а от това, че, стане ли дума за Великия Конде или за малко цветенце, откъснато в Шантийи, човек изведнъж долавя под фразата му една друга, прозрачна под нея реалност и чиято физиономия, под различните части на фразата, се запомня с чертите си, които им съответстват.
Невъзможно е да се каже защо тази реалност е по-висша от другата, чийто порядък е съвсем различен и придава историческо значение на събитията, дори интелектуална стойност на идеите, както и реалност на смъртта и нищото. И все пак, в първата има нещо, което е повече от събитията, защото в момента, в който тъкмо ни е говорил за рухването на империите и за праха сред тази вихрушка, начинът, по който поетът говори за едно малко цветенце, откъснато в Шантийи, начин, който ни очарова и който е същият като този, с който ни е очаровал за други неща, ни дава усещането, че сме нещо, ако не такова, което ще надживее империите, в този смисъл, който ще се разбере по-нататък, то поне такова, което дотолкова превъзхожда времето, че дори и да знаем, че страницата ни ще бъде изгорена веднага след като бъде написана, бихме я написали със същия екстаз, отказвайки се от всичко заради това, до такава степен имаме чувството, че сме дали живот на нещо реално и с една реалност, която сама по себе си е неунищожима, с което също, както споменах на друго място, превъзхожда реалността на смъртта. Тя е, както казах, по-висша и от интелектуалната стойност на идеите, защото, говорейки за неща, очевидно по-възвишени, по-дълбоки, по-важни от това, което казва за едно нежно цвете, той не би пробудил у нас никакво подобно чувство и, доверявайки се вече не на читателя, а на поета, не би открил там нито една от тези черти, които е трябвало да го опиянят и да ни накарат да кажем едновременно: това е Шатобриан и това е хубаво. Защото може би единственото доказателство за превъзходството на мистериозните неща, каквито сме самите ние, над най-прекрасните идеи, е това, че когато ги срещнем, сме близо до тази екзалтация, при която нашите собствени думи ни очароват и ни карат да кажем на другите: това е хубаво.
Магнифисонз.com – Всеки ден нови статии за култура и изкуство. Потърсете още на главната страницa и в категориите.
Още по темата в Магнифисонз :