Бенедикт де Спиноза (на нидерландски: Baruch Spinoza, на латински: Benedictus de Spinoza) е виден нидерландски философ. Еврейското му име, дадено след раждането му, е Барух Спиноза (Baruch Spinoza), християнско-португалското име, с което е бил познат в общността, в която израсъл, е Бенту де Ешпиноза (Bento de Espinosa). Като учен се нарича сам на латински Benedictus de Spinoza. (Имената Бенедикт, Барух и Бенту означават „благословен“). Заедно с Рене Декарт и Готфрид Лайбниц той е един от великите рационалисти във философията на 17 век. Смята се за основател на съвременния библейски критицизъм. Негов магнум опус е „Етика“.

ЦИТАТИ И БИОГРАФИЯ : 

• Ако искаш бъдещето да е различно от миналото, не забравяй миналото.

• Боязън е желанието да избегнем чрез по-малко зло едно по-голямо зло, от което се страхуваме.

• Вежливостта или скромността е желание да се извърши това, което се нрави на людете, и да се изостави това, което не им се нрави.

• Всичко възвишено е толкова трудно, колкото и рядко.

• Завистта е омраза, доколкото тя така въздейства върху човека, че той се наскърбява от щастието на другия, и напротив радва се на неговото нещастие.

• Любовта е силна като смъртта.

• Малодушен е онзи, който знае какво решение да вземе, за да направи добро или да попречи на нещо зло, но не го прави.

• На човек, който се срамува, е присъщо желанието да живее честно

• Надменност е поради любов към себе си, човек да има по-високо мнение за себе си, отколкото подобава.

• Най-доброто качество на парите е тяхното количество.

• Не щастието е награда за честността, а самата честност.

• Невежеството не е аргумент.

• Сладострастието е също желание и любов към съединяване на телата.

• Свободният човек не мисли за нищо тъй малко, както за смъртта, и неговата мъдрост е размишление не върху смъртта, а върху живота.

• Срамът е известна тъга, възникваща у човек когато вижда, че неговите постъпки се презират от другите.

• Срамът е неудоволствие, съпроводено от идеята за някое наше действие, което другите, както ни се струва, порицават. Обяснението… трябва да се обърне внимание на различието, съществуващо между срама и скромността. Срамът е неудоволствие, следващо постъпката от която ни е срам; скромността е страх или боязън от срама, пречещ на човека да допусне нещо срамно. Скромността обикновено се противопоставя на безсрамието, които по природа не са свързани, а само на думи.

• Състрадание е скръб, придружена от идеята за едно зло, което е постигнало другиго, за когото си представяме, че ни е подобен.

Спиноза е потомък на португалски евреи, избягали от Светата Инквизиция. Получава добро религиозно образование и изучава Талмуда, но насоката на размислите му започва да тревожи равините, опасяващи се от влиянието на атеизма. Те предлагат на Спиноза 1000 гулдена, за да не разпространява възгледите си, но той отказва. В резултат 24-годишният младеж е призован пред равинския съд, който го отлъчва отсинагогата и от общността, в която израсъл. Впоследствие той започва да се нарича Бенедикт. Отказва се от наследството си в полза на сестра си и изкарва прехраната си с шлифоване на лещи. Спиноза умира оттуберкулоза в квартирата си в Хага. Той е погребан в двора на църквата Нюве Керк в Хага. Надгробната му плоча е надписана на нидерландски и иврит.

Някои историци спорят, че семейство Спиноза (Espinosa на португалски) произхожда от Еспиноса де лос Монтерос (исп. Espinosa de los Monteros близо до Бургос, Испания. Други твърдят, че те са португалски евреи, които се преместват в Испания а след това са изгонени обратно в своята родина през 1492 г. само за да бъдат насилствено превърнати в католици през 1498 г. Бащата на Спиноза е роден приблизително един век след това принудително преминаване в друга вяра в малкия португалски град Видигейра Vidigueira близо до Бежа (порт.Beja) в Алентежу (Alentejo). Когато бащата на Спиноза е още дете, дядото на Спиноза, Исак де Спиноза (който бил от Лисабон), отвежда семейството си в Нант, Франция. Те са прогонени през 1615 г. и се преместват в Ротердам, където Исак почива през 1627 г. Бащата на Спиноза, Мигел, и неговия чичо, Мануел, се преместват в Амстердам, където отново приемат юдаизма. Мануел променя своето име на Abraão de Spinoza, въпреки това неговото „търговско“ име си е все същото.

Барух Спиноза е роден в Амстердам, Холандия. Неговата майка, Ана Дебора, втората съпруга на Мигел, почива когато Барух е само на шест години. Мигел е преуспял търговец и Барух е възпитан в духа на еврейските обичаи.

Посещава йешива Кетер Тора (Keter Torah), ръководена от равин Сол Леви Мортейра (Saul Levi Morteira) и поддържа връзка с равин Манасе Бен Исраел (Manasseh Ben Israel), чийто дом бил център за еврейски ученици в Амстердам.

След известно време обаче неговата критична и любопитна природа щяла да влезе в конфликт с еврейската общност.

Войните с Англия и Франция отнемат живота на баща му и намаляват рязко състоянието на неговото семейство, но той успява да отстъпи отговорността за занаята и неговите дългове на своя брат, Габриел, и да се отдаде на философията и оптиката.

На 27 юли 1656 г. издава писмена заповед за неговото отлъчване от еврейската общност.

Макар че езикът на наредбата е необикновено груб, точната причина за отлъчването на Спиноза не е посочена. Въпреки това според философа Стивън Надлър добре обоснованото предположение е съвсем просто: „Без съмнение той дава израз точно на тези идеи, които скоро ще се появят в неговите философски трактати. В тези творби Спиноза отрича безсмъртието на душата; силно отрича представата за предвидлив Бог – Богът на Авраам, Исак и Яков; и твърди, че законът нито е буквално даден от Бог, нито обвързан с евреите. Може ли да има някаква тайна затова защо един от най-дръзките и радикални мислители в историята е бил санкциониран от едно ортодоксално еврейско общество?“ Oтлъчването на Спиноза е извършено чрез публично отричане.

След отлъчването си Спиноза живее и работи в училището на Францискус ван ден Енден (Franciscus van den Enden), който го учи на латински и вероятно го запознава с модерната философия, въпреки че Спиноза не споменава Ван ден Енден никъде в своите книги и писма. В началото на 1660-те Ван ден Енден е считан за картезианец и атеист, на който е забранено да разпространява своите доктрини публично. Неговите книги са поставени в католическия списък на забранените книги. Философът Ричард Попкин поставя под въпрос историческата правдивост на тази заповед за отлъчването на Спиноза, твърдейки, че тя се появява близо 300 години след смъртта му.

Спиноза се запознава с няколко члена на еклектична секта, склонни към рационализъм. Много от неговите приятели принадлежат към отцепнически християнски групи, които се срещат редовно като дискусионни групи и които отричат властта на утвърдените църкви, както и традиционните догми.

Учебници и енциклопедии често изобразяват Спиноза като самотна душа, която си изкарва прехраната като шлифова лещи; всъщност той има много приятели, но свежда своите нужди до минимум. Критикът М. Стюърт Фелпс отбелязва: „Никой не е достигал по-близо до идеалния живот на философа от Спиноза“. Друг критик, Харолд Блум (Harold Bloom), написва: „Като учител на реалността, той практикуваше своята собствена мъдрост и положително беше едно от най-образцовите човешки същества, които някога са живели“. Според Ню Йорк Таймс: „На външен вид е бил непринуден, но не равнодушен. Начинът му на живот е извънредно скромен и уединен; често не напуска стаята си дни наред. Също така е невероятно пестелив; понякога неговите разходи възлизат само на няколко пенса на ден“. Според Харолд Блум и Чикагска трибуна (Chicago Tribune): „Той изглежда не е имал никакъв сексуален живот“.

Спиноза има кореспонденция също и с Петер Серариус (Peter Serrarius), радикален протестант и хилиастки търговец. Вярва се, че Серариус е бил покровител на Спиноза в даден момент след неговото преминаване в друга вяра. До началото на 60-те години на 17 век името на Спиноза става по-широкоизвестно и накрая Готфрид Лайбниц и Хенри Олденбург го посещават, както е посочено в книгата на Матю Стюарт „The Courtier and the Heretic“. Спиноза води кореспонденция с Олденбург до края на живота си.

Когато обществената реакция на анонимно издадения „Теолого-политически трактат“ е изключително неблагосклонна към неговия „картезианизъм“, Спиноза е принуден да се въздържа от публикуването на още свои творби. Предпазлив и независим, той носи пръстен с печат, на който са гравирани неговите инициали, роза и думата „caute“ (на лат. Предпазливо). Eтика и всички други творби, с изключение на „Принципите на философията“ на Декарт и „Теолого-политически трактат“, са публикувани след смъртта му, в Opera Posthuma, редактирана тайно от неговите приятели, за да бъде избегнато конфискуване и унищожаване на ръкописи. Етика съдържа предимно все още неразгадани неясности и е описана като „изключително загадъчен шедьовър“.

Спиноза прекарва последните 21 години от живота си, пишейки и учейки като частен ученик. Той проповядва философия на толерантност и човеколюбие. Антъни Готлийб го описва като водещ „свят живот“.

Спиноза вярва, че Бог съществува и е абстрактен и безличен. Системата на Спиноза придава ред и единство на традиционната радикална мисъл, предлагайки силни оръжия за превъзмогване на „получената власт“.

Като юноша първоначално той подкрепя дуалистичното вярване на Декарт, че тяло и разум са две отделни субстанции, но по-късно променя своите възгледи и твърди, че те не са отделни, бидейки една цялост. Той спори, че всичко, което съществува в природата (всичко във Вселената), е една Реалност (субстанция) и че съществува само една поредица от закони, управляваща цялата действителност, която ни заобикаля и от която ние сме част. Спиноза разглежда Бог и Природата като две имена за една и съща реалност, а именно единствената субстанция (означаваща по-скоро „това, което се намира под повърхността“, отколкото „материя“; първоосновата на битието), която е основата на Вселената и от която всички по-малки „единици“ всъщност представляват изменения, че всички неща са предопределени от Природата да съществуват и пораждат последици и че сложната верига от причина и следствие е разбрана само частично. Неговото отъждествяване на Бог с природата е по-цялостно обяснено в неговата посмъртно публикувана Етика. Това, че хората предполагат, че имат свободна воля, той спори, е резултат от тяхното осъзнаване за стремежи, макар че те са неспособни да разберат причините защо искат и действат по начина, по който действат. Спиноза е определен от един писател като „епикурейски материалист“.

Спиноза спори, че „Deus sive Natura“ (Бог или Природа) се състои от безкрайно много свойства, сред които са мисъл и размножаване. Неговото обяснение за същността на реалността, в такъв случай, изглежда разглежда физическия и душевния свят като едно и също. Универсалната субстанция се състои и от двете – тяло и разум, като между тези аспекти няма разлика. Тази формулировка е исторически важно решение на проблема „тяло-разум“, известен като неутрален монизъм. Системата на Спиноза също така представя Бог, който не властва над Вселената посредством провидението, а Бог, който сам представлява детерминистичната система, от която е част всичко в природата. Следователно според това схващане на системата на Спиноза, Бог би бил природният свят и не би имал индивидуалност (би бил безличен).

В допълнение към субстанцията, другите две фундаментални концепции, които Спиноза представя и развива в своята Етика, са атрибут – това, което ума възприема като съставляващ същността на субстанцията, и mode – измененията на субстанцията или това, което съществува във и е схванато чрез нещо друго, различно от себе си.

Спиноза е безкомпромисен детерминист, който счита, че абсолютно всичко, което се случва става посредством необходимостта. За него дори човешкото поведение е изцяло установено, а свободата представлява нашата способност да знаем, че сме твърдо решени и да разберем защо действаме по начина, по който действаме. Следователно свободата не е възможността да кажем „не“ на това, което ни се случва, а възможността да кажем „да“ и да разберем напълно защо нещата трябва задължително да се случат по този начин. Формирайки „по-адекватна“ представа затова какво правим и нашите емоции, ние се превръщаме в адекватната причина за своите действия(вътрешни или външни), която се свързва с увеличение в активността (в сравнение с пасивността). Това означава, че ние ставаме едновременно по-свободни и повече като Бог, както Спиноза спори в Scholium to Prop. 49, част II. Все пак Спиноза също смята, че всичко трябва задължително да се случи по начина, по който се случва. Следователно хората нямат свободна воля. Те вярват обаче, че тяхната воля е свободна. В своето писмо до Шулер той пише: „Хората съзнават своите желания и не забелязват причините, които ги пораждат“.

Философията на Спиноза има много общо със стоицизма дотолкова, доколкото двете философии се опитват да изпълнят лечебна роля, учейки хората как да достигнат до щастието. Все пак Спиноза рязко се отличава от останалите стоици в едно важно отношение: той напълно отхвърля тяхното твърдение, че здравият разум би могъл да надделее над емоцията. Напротив, твърди той, емоцията може да бъде изместена или победена само от по-силна емоция. За него решаващото различие е между активни и пасивни емоции, първите от които са тези, които са рационално разбрани, а другите – тези, които не са. Той също твърди, че знанието за истинските причини на пасивната емоция може да я трансформира в активна, по този начин изпреварвайки една от ключовите идеи на психоанализата на Зигмунд Фройд.

Някои от философските становища на Спиноза са:

• Природният свят е безкраен.
• Добро и лошо са свързани с човешкото удоволствие и болка.
• Всичко, сътворено от човека и други животни е прекрасно и божествено.
• Всички права произтичат от държавата.
• Животните могат да бъдат използвани от хората по всякакъв начин за доброто на човешката раса в съгласие с рационално обсъждане на ползата както и на положението на животното в природата.

Всичко, което се случва в природата, произлиза от основната природа на обектите или от Бог/Природата. Според Спиноза реалността е съвършенство. Ако обстоятелствата са възприети като злочести, това е така само заради нашата неадекватна представа за реалността. Докато компонентите на веригата причина-следствие не са отвъд разбирането на човешкия разум, човешкото схващане за безкрайно сложното цяло е ограничено заради границите на науката по пътя на опита да вземе под внимание цялата поредица. Спиноза твърди, че сетивното възприятие, при все че е практично и полезно за реториката, е недостатъчно за откриването на всеобхватната истина; математическият и логическият подход на Спиноза към метафизиката и следователно към етиката, заключава, че емоцията се формира от недостатъчно разбиране. Неговата концепция за „conatus“ (лат. старание, опит) посочва, че естествената човешка наклонност е стремежът към запазването на първичното битие и твърдението, че добродетелта/човешката сила се определя от успеха на това запазване на битието под ръководството на разума като централна нравствена доктрина на човека. Според Спиноза най-голямата добродетел е интелектуалната любов или знание за Бог/Природа/Вселена.

Широко разпространено е вярването, че Спиноза уравнява Бог с материалния свят. В писмо до Хенри Олденбърг обаче, той заявява: „що се отнася до представата на определени хора, че идентифицирам Бог с природата(възприет като един вид маса или телесна материя), те са сбъркали“. Според немския философ Карл Ясперс, когато Спиноза написва „Deus sive Natura“ (Бог или Природата), Спиноза има предвид, че Бог е Natura naturans (самопричиняващо действие на природата; природа в активния смисъл), а не Natura naturata (вече създадена природа; пасивен Бог) и Ясперс вярва, че в своята философска система, Спиноза няма предвид, че Бог и Природа са заменими понятия, а че превъзходството на Бог чрез безкрайно многото му свойства и че две от тях, известни на хората, а именно мисъл и размножаване показват неговата иманентност. Дори Бог не може да бъде строго идентифициран с нашия свят. Този свят е естествено „делим“; има части. Но Спиноза твърди, че „нито един атрибут на субстанцията не може да бъде истински възприет, от което следва, че субстанцията може да бъде разделена“ и че „субстанция, която е абсолютно безкрайна, е неделима“. Следователно пантеистката формула „One and All“ (всички) би важала за Спиноза само ако едното (the „One“) запази своето превъзходство, а всички (the „All“) не се тълкуват като целокупност от ограничени неща.

Три от идеите на Спиноза имат силна притегателна сила за европейците на късния 18 век:

• Единството на всичко, което съществува
• Правилността на всичко, което се случва и
• Тъждествеността на дух и природа

Спиноза е смятан за атеист, защото използва думата „Бог“ да обозначи понятие, различно от това на традиционния юдейско-християнски монотеизъм. „Спиноза категорично отхвърля личността и съзнанието на Бог; той не притежава нито разсъдък, нито чувство, нито воля;не действа съобразно с някаква цел, но всичко непременно следва от неговата природа, според закона…“ Следователно хладният и безразличен Бог на Спиноза е антитезата на представата за антропоморфен, бащински Бог, който се грижи за човечеството.

Стивън Надлър предполага, че решаването на въпроса относно атеизма или пантеизма на Спиноза зависи от анализ на становищата. Ако пантеизмът е свързан с религиозност, тогава Спиноза не е пантеист, тъй като Спиноза вярва, че правилната позиция, която трябва да се заеме по отношение на Бог не е тази на почит или религиозно страхопочитание, а тази на обективно изследване и здрав разум, тъй като заемането на религиозна позиция би направила човека податлив на грешка или суеверие.

---

Магнифисонз.com  – Всеки ден нови статии за култура и изкуство. Потърсете още на главната страницa и в категориите.

–––––––––––––-

Още в Magnifisonz.com : 

Данте – За една жена е по-добре да бъде красива, отколкото умна, защото мъжете по-добре виждат, отколкото мислят

Сократ – Наслаждавайте се на себе си, защото е по-късно, отколкото си мислите

Цицерон – Всичко прекрасно се среща рядко

Сенека – Златото се изпробва с огън, жената със злато, а мъжът с жена

Марк Аврелий – Не бива да се гневим на нещата, защото тях не ги е грижа