Милан Кундера е роден на 1 април 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но през 1975 г. емигрира във Франция, където живее повече от 40 години. Автор е на книги на чешки език, и на френски език. Пише есета, пиеси, сборници с разкази и поезия.Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).
Първият роман Милан Кундера с невероятна лекота описва чувствата и мислите в сърцата и главите на героите си, както и абсурдността на една политическа система, която определено е лишена от чувство за хумор.
В него Кундера доказва твърдението, че един малък, незначителен на пръв поглед момент, може да промени целия ни живот и да го разхвърля на малки парченца в една сива бездна, без да е ясно дали някога ще можем да го „залепим” обратно. Общото в сборника с разкази “Смешни любови” е играта на любов. Игра, в която героите си мислят, че определят правилата, но в хода на любовта откриват тяхната илюзорност, непредсказуемост и случайност. И се сблъскват с невъзможността да спрат да я играят от играта. Остава им да я доиграятм докрай, с чувство за хумор. като комичността на ситуациите, в които попадат им носи известна утеха. ни носи известна утеха.
В романа “Непосилната лекота на битието” Милан Кундера проследява взаимнопреплетените съдби на четири основни персонажа. Томаш е лекар от Прага, който харесва свободата си и я брани на всяка цена – най-вече от комунистите и от жените. Всичко се променя, когато среща Тереза – красиво и невинно момиче от провинцията, копнеещо някой да осмисли дните му. С множеството си комплекси и страхове, Тереза предизвиква смесица между любов и състрадание у Томаш и той обвързва живота си с нейния, което не му пречи да съжалява ежедневно след това. Успоредно с Тереза, Томаш имавръзка и с дръзката и сексуално освободена художничка Сабина, чийто начин на съществуване е дал името на романа.
Лекотата на битието на Сабина се крие в това, че тя счита другите хора и взаимоотношенията с тях за бъдеща тежест и никога не се задържа дълго на едно място. Художничката мрази кича; за нея „кич“ е категоричното приемане на живота и на наложените от обществото модели на поведение. Сабина е любовница на Томаш само защото за нея той е пълната противоположност на кича. Иронично, Сабина изпитва влечение и към представител на кича – Франц. Последният е „мечтател“ – той обожава всякакви манифестации, протести, сборища от хора с възвишени цели. Франц държи животът му да има тежест, харесва бремето на идеалите си, но пък за сметка на това изпитва нуждата да се доказва в очите на свободолюбивата и незаинтересована от политика Сабина, дори и дълго след като тя го е изоставила.
ЦИТАТИ :
“Ако нещо ме е отвращавало у човека, то е умението му да скрие жестокостта, низостта и ограничеността си под маската на сантимента”.
“Защото да обичаш, означва да се откажеш от силата си”
“Това, което винаги му се струваше най-интересно у жените, докато се любеше, бяха лицата им. Сякаш телата развиваха с движенията си дълга кинематографична лента, прожектирайки върху лицето като върху екран на телевизор увлекателен филм, изпълнен с тревога, очакване, изблици, болка, викове, вълнение и омраза.”
“Възловите поврати в историята на една любов невинаги биват предизвикани от драматични събития, а често от обстоятелства, съвсем незначителни на пръв поглед.”
„Не необходимостта, а тъкмо случайността е пълна с вълшебства. За да бъде една любов незабравима, трябва от първия миг случайностите да се слитат към нея, както птиците към раменете на свети Свети Франциск от Асизи
“Верността придава цялостност на нашия живот, който без нея би се пръснал на хиляди моментни впечатления като на хиляди отломки”.
„Времето на човека не обикаля в кръг, а препуска по права линия напред. И тук се крие причината човек да не може да постигне щастието, защото щастието е копнеж по повторението.”
„В света на вечното завръщане върху всеки жест тежи непосилна отговорност.” („Непосилната лекота на битието“)
„Като те наблюдавам, имам чувството, че се превръщаш във вечната тема на моите картини. Срещата на два свята. Насложени кадри.“ („Непосилната лекота на битието“)
„Случващото се с двама души, които всеки миг ще станат любовници е толкова вечно, че можем да забравим за времето, в което се разиграва”.
„…да се любиш с жена и да спиш с нея са две не само различни, но едва ли не противоположни страсти. Любовта се проявява не чрез плътски желание (това желание може да се отнася за огромен брой жени), а чрез желанието да споделиш съня си (това желание бива насочено само към една-единствена жена)“.
„Абсурдната му ревност, която извираше само от теоретичната възможност за изневяра от нейна страта, доказваше, че той смята верността им за задължително условие на връзката им. Какво право имаше тогава да й се сърди, че тя го ревнува от неговите реални любовници, жени от плът и кръв?“ („Непосилната лекота на битието“)
„Онова, което не сме избрали сами, не можем да преценяваме като своя заслуга, нито като своя несполука“ („Непосилната лекота на битието“)
„Беше я обичал от детството си чак до мига, когато я бе изпратил в последния й път; продължаваше да я обича в спомените си.“ („Непосилната лекота на битието“)
„Измяна означава излизане от редицата. Да измениш, означава да излезеш от редицата и да тръгнеш към неизвестното. За Сабина няма нищо по-красиво от това, да вървиш към неизвестното.“ („Непосилната лекота на битието“)
„Красотата е скрита зад кулисите на първомайската манифестация. Ако искаме да я съзрем, трябва да раздерем платното на декора.“ („Непосилната лекота на битието“)
„Обзема я огромно съжаление към красотата, която скоро няма да я има, съжаление към света, който също скоро няма да го има, който вече не съществува, който вече е недостъпен, тъй като сънят е тук, отнася я, отлита с нея, високо, много високо, към онази безкрайна ослепителна светлина, към синьото, към сияйно синьото небе.“ („Незнанието“)
„В смеха има нещо лошо (нещата се отказват различни от това, за което са се представяли), но има и доза благодатно облекчение (нещата са по-леки, отколкото са изглеждали, позволяват ни да живеем по-свободно, престават да ни подтискат със суровата си сериозност). („Книга за смеха и забравата“)
„Няма по-шумно и по-единодушно съгласие от простото съгласие с битието.“ („Книга за смеха и забравата“)
“Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви; но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия“.
„Не необходимостта, а тъкмо случайността е пълна с вълшебства. За да бъде една любов незабравима, трябва от първия миг случайностите да се слитат към нея, както птиците към раменете на свети Свети Франческо от Асизи.”
„Обзема я огромно съжаление към красотата, която скоро няма да я има, съжаление към света, който също скоро няма да го има, който вече не съществува, който вече е недостъпен, тъй като сънят е тук, отнася я, отлита с нея, високо, много високо, към онази безкрайна ослепителна светлина, към синьото, към сияйно синьото небе“.
„Верността придава цялостност на нашия живот, който без нея би се пръснал на хиляди моментни впечатления като на хиляди отломки“.
„Навярно мислите, че миналото, понеже вече се е случило, е приключило веднъж завинаги, че е неизменно? О, не! Дрехата на миналото е ушита от тафта в преливащи нюанси и всеки път, когато се обърнем назад, го виждаме в различни багри”.
„Може би не сме способни да обичаме именно защото жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от другия, вместо да пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем с него”.
„Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви; но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия”.
„Да, безумие е! Любовта или е безумна, или не е любов.“
„…метафорите са опасно нещо. Не е желателно да си играеш с тях. Любовта може да се роди от една единствена метафора.“
–––––––––––––-
Още в Magnifisonz.com :