Това са първите страници на романа „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас. Целта на рубриката [първи страници] е с началото от бележити книги, да запали към тях интереса на хора, за които заглавията са непознати, както и да събуди интереса на тези, които биха искали да ги препрочетат.
Маргьорит Дюрас – „Любовникът“
На Бруно Нюитен
Веднъж, бях вече на възраст, в чакалнята на някаква обществена сграда към мен се приближи мъж. Припомни ми кой е и каза: „Познавам ви открай време. Всички твърдят, че като млада сте била красива, а аз дойдох да ви кажа, че ви намирам по-красива сега, отколкото като млада, и че лицето ви на млада жена ми допадаше по-малко от сегашното ви опустошено лице.“
Често си мисля за картината, която аз единствена помня още и за която никому не съм говорила. Тя е неизменно тук, притихнала както тогава, омайваща. Сред всички останали тя е тази, в която се харесвам, в която се познавам, която ме очарова.
Много скоро в живота ми стана твърде късно. На осемнадесет години вече беше твърде късно. Между осемнадесет и двадесет и пет години лицето ми неочаквано прецъфтя. На осемнадесет години остарях. Не зная дали с всички е така, никога не съм питала. Струва ми се, че са ми споменавали за този напор на времето, което ви поразява, когато сте в най-младата, най-прехвалената възраст на живота. Състаряването бе брутално. Видях как обхваща чертите ми една след друга, как променя съотношението помежду им, прави очите по-големи, погледа по-тъжен, устата по-непоколебима, отпечатва върху челото дълбоки бразди.
Вместо да се ужася, наблюдавах как се извършва състаряването на лицето ми с интереса, който изпитваме, като следим как се развива действието в някой роман. Знаех също, че не се лъжа, че някой ден то ще се забави и ще поеме нормалния си ход. Хората, които ме познаваха на седемнадесет години от времето на пътуването ми във Франция, останаха поразени, когато ме видяха две години по-късно, вече деветнадесетгодишна. Това ново лице ми остана. То бе моето лице. Състари се още, разбира се, но сравнително по-малко, отколкото би трябвало да се очаква. Лицето ми е прорязано от сухи и дълбоки бръчки, с повехнала кожа. Не се отпусна като някои лица с изфинени черти, запази си същите очертания, но веществото му е разрушено. Имам разрушено лице.
Да ви кажа, аз съм на петнадесет години и половина.
Плаване с шлеп по Меконг.
Картината се запазва през цялото време, докато трае прекосяването на реката.
Аз съм на петнадесет и половина, няма годишни времена в тази страна, пребиваваме в едно-единствено годишно време, горещо, монотонно, пребиваваме в горещия пояс на земята, няма пролет, няма обновление.
Живея в държавен пансион в Сайгон. Спя и се храня там, но ходя на училище другаде, във френския лицей. Майка ми, начална учителка, иска дъщеричката й да има завършено гимназиално образование. За теб ще е нужно гимназиално образование. Онова, което е било достатъчно за самата нея, не стига вече за малката. Гимназия и после конкурс за преподавателка по математика в горния курс. Все тази песен слушам, още откак тръгнах на училище. Никога не съм си въобразявала, че ще избегна конкурса за преподавателка по математика в горния курс, щастлива бях, че й давам надежда. Откакто се помня, не минаваше ден майка ми да не гради бъдещето на децата си и своето собствено. Когато вече не беше в състояние да крои грандиозни планове за синовете си, тя се зае да крои други, съшити с бели конци, но така или иначе, те също си изпълняваха предназначението, като запълваха идващото време. Спомням си курсовете по счетоводство на братчето ми. Общообразователното училище, в което все ни записваше. Не трябва да изоставате, казваше майка ми. Това чудо траеше три дни, никога четири. Никога. Зарязвахме общообразователното училище, когато сменяхме местопребиваването си. На новото място всичко започваше отначало. Майка ми издържа така десет години. Нищо не се получи. Братчето ми стана дребен счетоводител в Сайгон. В колонията нямаше училище „Виоле“, та по-големият ми брат замина за Франция. Няколко години той остана във Франция, за да учи в училището „Виоле“. Така и не го завърши. Майка ми едва ли си е правила илюзии. Но нямаше избор, налагаше се да откъсне този си син от двете други деца. В течение на няколко години той престана да бъде част от семейството. В негово отсъствие майка се сдоби с концесията. Ужасяваща авантюра, но за нас, децата, които оставахме, тя беше по-малко ужасяваща, отколкото ако се бяхме срещнали очи в очи с убиеца на децата в нощта, нощта на ловеца.
Често са ми казвали, че това се дължи на прекалено яркото слънце през цялото детство. Но аз не вярвах. Казвали са ми също, че се дължи на онази вглъбеност, към която мизерията тласка децата. Но не, и това не е. Децата старци на ендемичния глад, да, но не и ние, ние не гладувахме, ние бяхме бели деца, срамувахме се, разпродавахме покъщнината си, но не гладувахме, имахме си boy и от време на време наистина ядяхме гадости, блатни птици, малки каймани, но тези гадости биваха сготвени от нашия boy и поднесени от него, а също от време на време отказвахме да ги ядем, позволявахме си лукса да не желаем да се храним. Не, случи се нещо, когато навърших осемнадесет години, и то стана причина да се сдобия с това лице. Трябва да е било през нощта. Страхувах се от себе си, страхувах се от бога. Денем се боях по-малко и по-малко ужасна ми изглеждаше смъртта. Но не ме напускаше. Исках да извърша убийство, да убия по-големия си брат, да успея поне веднъж да го надвия, един-единствен път, и да го видя как умира. За да махна от очите на майка ми този любим син, да я накажа, задето го обича тъй силно, тъй злополучно, и най-вече за да избавя братчето си, моето братче, моята рожба, от живия живот на този по-голям брат, тегнещ върху неговия, от този черен покров върху деня, от този закон, олицетворен от него, постановен от него, човешкото същество, животински закон, който всеки миг, всеки ден всяваше страх в живота на братчето ми, а страхът порази веднъж сърцето му и то умря.
Много съм писала за тези хора от моето семейство, но тогава те бяха все още живи, майката и братята, и написаното кръжеше около тях, около всички тези неща, без да ги докосне.
Историята на моя живот не съществува. Такава не съществува. В него няма център. Няма път, няма водеща нишка. Има обширни места, където уж е имало някой, но не е вярно, нямаше никой. Историята на една съвсем малка част от моята младост, кажи-речи, съм я написала вече, искам да кажа в общи линии, тъкмо за нея говоря, за нея и за прекосяването на реката. Това, което правя сега, е различно — и сходно. Преди говорех за светлите страни, за онези, които бяха осветени. Сега говоря за скритите страни на същата тази младост, за някои потулени от мен факти, чувства, събития. Започнах да пиша в обкръжение, което твърде силно ме тласкаше към целомъдрие. Писането тогава беше морален акт. Писането сега като че ли често е лишено от смисъл. Понякога осъзнавам следното: че ако писането не означава домогване до суетата и преходността като съвкупност от всички неща, то няма смисъл. Че ако не означава непременно сливане на всички неща в едно-единствено, неокачествимо по своята същност нещо, писането няма друг смисъл, освен самоизтъкване. Но най-често нямам мнение, виждам, че всички полета са открити, сякаш не съществуват вече стени, сякаш написаното не знае вече къде да се дене, за да се скрие, за да се осъществи, за да се прочете, сякаш изконната му неблагопристойност не се зачита вече, но не се замислям по-дълбоко над това.
Сега откривам, че още съвсем млада, на осемнадесет, на петнадесет години лицето ми вече предвещаваше онова лице, което прихванах от алкохола в средата на моя живот. Алкохолът се нае да изпълни онова, което Бог не можа, нагърби се също със задачата да ме убие, да убива. Това алкохолно лице ме споходи още преди алкохола. Алкохолът дойде да го затвърди. Имах у себе си отредено място за това, узнах го, както всеки го узнава, но кой знае защо преждевременно. Също както имах у себе си отредено място за желанието. На петнадесет години вече бях белязана с лицето на насладата, а не познавах насладата. Това лице се набиваше на очи. Дори майка ми навярно го е виждала. Братята ми го виждаха. Всичко започна по този начин за мен, с това видимо за всички изтерзано лице, с тези сини кръгове около очите, изпреварили времето, опита.
Петнадесет години и половина. Прекосяването на реката. Когато се връщам в Сайгон, се чувствам като на пътешествие, особено когато вземам автобуса. Онази сутрин взех автобуса в Шадек, където майка ми е директорка на девическото училище. Беше краят на учебната ваканция, не знам коя точно. Прекарах я в малката къща, дадена на майка ми за служебно ползване. И сега се прибирам в Сайгон, в пансиона. Автобусът с местни жители потегли от пазарния площад в Шадек. Както обикновено майка ми ме придружи и ме повери на шофьора, тя винаги ме поверява на автобусните шофьори от Сайгон, в случай че стане нещо — злополука, пожар, изнасилване, пиратско нападение, нещастие с шлепа. Както обикновено шофьорът ме сложи да седна до него най-отпред, на мястото, запазено за белите пътници.
Тъкмо по време на това пътуване картината е могла да бъде отделена, да бъде извадена от общия сбор. Могла е да съществува, да бъде заснета както всяка друга, на друго място, при други обстоятелства. Но това не е станало. Обектът е бил твърде невзрачен. Кому би дошло наум да го снима? Картината е могла да бъде заснета само ако някой е бил в състояние да предугади значението на това събитие в моя живот — прекосяването на реката. Но докато то се извършваше, никой дори не е подозирал за нейното съществуване. Бог единствен е знаел за нея. Ето защо тази картина, другояче не можеше и да бъде, не съществува. Тя е била пропусната. Била е забравена. Не е била отделена, извадена от общия сбор. Тъкмо на факта, че не се е състояла, тя дължи това си свойство — да бъде абсолют, да бъде създател на самата себе си.
И тъй, това става при прекосяването на един от ръкавите на Меконг между Винлонг и Шадек през необятната равнина от кал и оризища в Южна Кошиншина, Равнината на птиците.
Слизам от автобуса. Отивам до парапета на палубата. Съзерцавам реката. Майка ми казва от време на време, че никога повече, докато съм жива, няма да видя такива красиви реки, толкова големи, толкова девствени като Меконг и ръкавите му, които текат към океана, тези водни предели, които не след дълго ще изчезнат в океанските глъбини. В ширналата се до хоризонта равнина те текат бързо, изливат се, сякаш земята е наклонена.
Винаги слизам от автобуса, когато сме на шлепа, нощем също, защото винаги ме е страх, страх ме е да не се скъсат въжетата, да не бъдем отнесени към океана. В ужасното течение съзерцавам сетния миг от живота си. Течението е толкова мощно, в състояние е да помете всичко, в това число камъни, катедрала, цял град. Буря бушува в речните води. Лудее вятър.
Облечена съм с рокля от естествена коприна, тя е износена, почти прозира. По-рано роклята беше на майка ми, един ден тя повече не я сложи, защото намираше, че е много светла, даде я на мен. Роклята е без ръкави, с дълбоко деколте. Има онзи саждив оттенък, който придобива естествената коприна при дълга употреба. Това е рокля, за която си спомням. Намирам, че ми отива. Препасала съм кожен колан на кръста, може би на някого от братята ми. Не помня какви обувки носех в онези години, помня само някои рокли. Повечето време ходя обута с платнени сандали на бос крак. Говоря за времето отпреди колежа в Сайгон. Оттогава, то се знае, ходех редовно с обувки. Онзи ден трябва да съм била с прословутите лачени обувки с висок ток. Не си представям с кои други бих могла да бъда обута в онзи ден, значи съм обута с тях. Двойно преоценени, купи ми ги майка ми. Слагам тези лачени обувки, за да отида на училище. Ходя на училище с официални обувки, украсени с мънистени фигурки. Такава е волята ми. Понасям се само с този чифт обувки и сега още ми се иска да съм с тях, тези обувки с висок ток са ми първите в живота, те са красиви, затъмниха всички обувки преди тях, онези, с които тичах и играех, белите платненки.
Не обувките са причина за това, че има нещо необичайно, небивало в облеклото на малката този ден. По-особеното този ден е, че малката носи на главата си мека мъжка шапка от филц с плоска периферия, тъмнорозова на цвят, с широка черна панделка.
Определящата двусмисленост на картината се дължи на тази шапка.
Как е попаднала у мен, вече не помня. Не се сещам кой е могъл да ми я даде. Струва ми се, че ми я купи майка ми, и то по мое настояване. Сигурно е само, че беше двойно преоценена. Как да си обясним покупката? Нито една жена, нито едно младо момиче не носи мъжка филцова шапка в тази колония по това време. Както и нито една местна жителка. Ето как вероятно е станало — пробвала съм тази шапка на смях, ей така просто, погледнала съм се в огледалото на търговеца и съм установила: под мъжката шапка загрозяващата телесна слабост, този недъг на детството, се е превърнала в нещо друго. Престанала е да бъде природна даденост, нагла, съдбоносна. Превърнала се е тъкмо в обратното — в противоприроден избор, в избор на разума. Изведнъж се оказва, че е била съзнателно пожелана. Изведнъж се виждам така, сякаш съм друга, както друга би била видяна отвън, предоставена на всички, на всички погледи, въвлечена във водовъртежа на градовете, на пътищата, на желанието. Вземам шапката, не се отделям вече от нея, притежавам я, тази шапка, която изцяло ме притежава, не я свалям вече. С обувките трябва да е било горе-долу същото, само че след шапката. Те противоречат на шапката, тъй както шапката противоречи на хилавото телце. Значи ми подхождат. С тях също не се разделям, ходя навсякъде с тези обувки, с тази шапка, навън, при всякакво време, при всякакви случаи, ходя до центъра.
Открих една снимка на сина си като двадесетгодишен. В Калифорния е с приятелките си Ерика и Елизабет Ленард. Толкова е слаб, че прилича на бял угандиец, също като мен. Стори ми се надменно усмихнат, с леко подигравателно изражение. Иска да си придаде разпасан вид на млад безделник. Харесва се така, като беден, с бедняшка външност, карикатура на измършавял юноша. Тъкмо тази снимка е най-близо до онази на младото момиче на шлепа, която не бе направена.
Жената, която купи розовата шапка с плоска периферия и широка черна панделка, това е тя, жената от снимката, моята майка. Познавам я по-добре тук, отколкото на някои по-скорошни снимки. Двор на къща на брега на Малкото езеро в Ханой. Заедно сме, тя и ние, нейните деца. Аз съм на четири годинки. Майка ми е снимана в средата. Колко ми е позната — как непохватно е застанала, как не се усмихва, как чака да свърши снимката. По изопнатите й черти, по малко раздърпаните й дрехи, по сънливостта на погледа й съдя, че е горещо, че е изтощена, че се отегчава. Но начинът, по който сме облечени ние, нейните деца като просячета, ми спомня едно определено състояние, в което майка ми изпадаше от време на време и чиито признаци вече различавахме на възрастта, на която сме на снимката — изведнъж тя загубваше способността да ни мие, да ни облича, а понякога дори и да ни храни. Това дълбоко обезсърчение от живота я обземаше всеки ден. Понякога то траеше по-дълго, понякога изчезваше с настъпването на нощта. Падна ми се щастието да имам отчаяна майка и отчаянието й беше тъй неподправено, че дори радостта от живота, колкото и осезаема да е на моменти, не смогваше да я разсее напълно. Това, което никога няма да узная, е какви конкретни факти я принуждаваха всеки ден да ни зарязва по такъв начин. Този път може би е поради глупостта, която извърши напоследък, като купи къщата — същата от снимката, — от която нямахме никаква нужда, и то когато баща ми е вече тежко болен и много скоро ще умре, само след няколко месеца. Или може би току-що е научила, че и тя на свой ред е болна от същата болест, от която ще умре той? Датите съвпадат. Това, което не ми е известно, както и на нея навярно не й е било известно, е естеството на очевидните истини, които са я спохождали и които са ставали причина за появата на подобно обезсърчение. Дали това е била витаещата смърт на баща ми, или превалянето на деня? Съмнението в брака? В съпруга? В децата? Или изобщо в целия бит?
Така беше всеки ден. В това съм сигурна. Трябва да е било жестоко. В определен момент на деня отчаянието се проявяваше. После идваше вцепенението или сънят, или понякога нищо, а понякога тъкмо обратното, покупката на къщи, местенето от едно жилище в друго или пък също това мрачно настроение, само това мрачно настроение, тази потиснатост; или на моменти беше същинска кралица, съгласяваше се с всяка прищявка, с всичко, което й се предлагаше — къщата на брега на Малкото езеро, без никаква причина, докато баща ми береше душа, или шапката с плоска периферия, защото малката толкова искала да я има, или лачените обувки пак по същия начин. Или нищо, да заспи, да умре.