Из „Митът за вечното завръщане“ – Мирча Елиаде
“ В този контекст, както, впрочем, и в множество други, вярата означава абсолютното освобождаване от всякакъв вид природни „закони“, а оттук и най-висшата свобода, която човек може да си представи: свободата да може да се намесва в самия онтологичен статут на Вселената. Следователно вярата е par exelence творческа свобода. С други думи, тя изгражда нова формула за съучастието на човека в творението, първата, но също и единствената, която е била създадена, откакто бива преодолян традиционният хоризонт на архетипите и повторението. Само подобна свобода (извън нейното сотериологично и следователно религиозно в строгия смисъл на думата значение) е в състояние да защити съвременния човек от ужаса на историята — това е свободата, чийто източник е в Бога, която се доверява и се осланя на Бога. Всяка друга съвременна свобода — дори и да успее да задоволи в някаква степен онзи, който я притежава — е безсилна да оправдае историята, което за всеки искрен пред себе си човек е равносилно на ужаса от историята.
И наистина, единствено като предпоставя съществуването на Бога, той овладява, от една страна, свободата (която му осигурява автономност в една управлявана от закони вселена или, с други думи, го посвещава в начина да бъде нов и единствен във вселената) и, от друга страна, си спечелва увереността, че историческите трагедии имат трансисторичен смисъл, дори ако този смисъл е не винаги прозрачен за сегашното човешко поведение. Всяка друга ситуация за съвременния човек в крайна сметка води до отчаяние. Отчаяние, което не е предизвикано от собствената екзистенциалност на човека, а от присъствието му в историческия свят, в който, ако не всички, то поне повечето човешки същества живеят в плен на постоянно траещ ужас (дори да не е винаги осъзнат). “
За Мирча Елиаде :
Роден на 9 март 1907 г. в Букурещ, в семейство на военен, М. Елиаде получава образование в престижния букурещки лицей „Спиру Харет“. На 11-годишна възраст започва да пише първите си разкази, а на 14 (през 1921 г.) публикува и първата си статия. През 1928 г. той завършва Философско-филологическия факултет на Букурещкия университет и заминава с кораб за Индия, където остава до 1932 г. Там той изучава и практикува йога, изследва фолклора и индийските култове.
Защитава докторска дисертация на тема „Сравнителна история на йогийските техники“ а след това преподава в Букурещкия университет. Изпратен е преди войната като културен аташе в Лондон и Лисабон. След разгрома на нацистка Германия, през 1945 емигрира и се установява в Париж, започвайки преподавателска работа в Сорбоната.
Периодът 1950 – 1957 г. за него е „скитнически“: чете лекции и изнася доклади в Рим, Падуа, Страсбург, Мюнхен, Франкфурт на Майн,Марбург, Цюрих и Аскона, а от 1957 до края на живота си (1986) завежда създадената специално за него катедра по история на религиите вЧикагския университет. Учен със световна известност, изследванията му са насочени към широк кръг от проблеми – древноиндийска философия, магия и окултизъм, закономерности на митологичните системи на Изтока и Запада, митологично мислене в различни исторически епохи, шаманизъм, вярвания и обреди на народите отИндонезия и Австралия, религиозен символизъм и мистика. Негов ученик е Йон Кулиано.
Мирча Елиаде пише на френски и румънски, читателския интерес към книгите му е огромен а многобройните му трудове са преведени на всички големи езици, самия той владее 8 езика: румънски,френски, немски, италиански, иврит, персийски и санскрит. Библиографията на Елиаде включва близо 1300 заглавия (книги, студии и статии).