Може да се каже, че Жан Жьоне е певецът на престъплението. Той изпитва огромна любов и привързаност към всички свои събратя, които обществото третира като отпадъци, и се ужасява от световната си слава.
„Жестокостта е спокойствието, което ви тревожи“.
„Човек трябва да сънува дълго, за да действа възвишено, а сънят е потопен в мрак“.
„По-лошо от това да не осъзнаваш мечтите на своята младост е да си бил млад и да не си мечтал изобщо“.
„По-голямата част от живота преминава в малоумно затъпяване, в безпомощен идиотизъм: отваряш вратата, запалваш цигара… В живота на човека има само няколко проблясъка. Всичко останало е сива мъгла“.
„Да постигнеш хармония в лошия вкус е най-висшата степен на елегантност“.
„Самотата не ми е дадена по рождение, аз си я завоювам. Води ме стремежът към красота. Жадувам да се утвърдя в него, да означа своите предели, да се избавя от неяснотите и сам себе си да вкарам в ред“.
„Властта може да бъде края на цевта на оръжието, но също така края на сянката на оръжието или неговия образ“.
„Талантът е учтиво отношение към материята, той се изразява в това да вложиш песен в устата на нищото.”
„Аз намирам в крадците и предателите, насилниците и лукавите, дълбоко потънала красота“.
„Френското гестапо беше съчетало в себе си две прелестни явления: предателство и обирджийство. Ако се добавеше и хомосексуализъм, то щеше да е блестящо в своята безупречност“.
„Това, от което се нуждаем, е омраза. От нея се раждат идеите“.
„Аз съм хомосексуалист… как и защо са празни въпроси. Това е като да искате да знаете защо очите ми са зелени“.
„Всеки, който не е изпитал екстаза от предателството, не знае нищо за екстаза изобщо“.
„Славата на героите дължи малко на мащаба на техните завоевания и всичко на възхвалите, отправени към тях“.
Един човек играе отчайващо ролята на този, който другите са поискали от него да бъде. И създава от своя живот произведение на изкуството.
В своя монументален труд върху творчеството на Жьоне, Сартр описва как на десетгодишна възраст благочестивото и кротко момче изведнъж е обвинено в кражба и как след това то наистина решава да стане крадец. За Сартр този акт е жив пример за свободата на екзистенциалния избор, докато самият Жьоне го представя в най-прагматична светлина: „Решението ми да стана крадец не е свързано с някой точно определен период на моя живот. Мързелът и фантазията ме отведоха в поправителния дом в Метре, откъдето избягах чак на двадесет и една годишна възраст. Записах се доброволец в Чуждестранния легион, за да получа свободата си. Но там прекарах само няколко дни и отново избягах като не забравих да взема със себе си куфарите на няколко чернокожи офицери. За известен период от време крадях с истинско удоволствие, но после открих, че проституцията предлага далеч по-лек начин на живот…” В дългия списък на „прокълнатите поети” на френската литература, сред имената на Вийон, Сад, Верлен, Рембо и Бодлер, Жьоне се нарежда като изключително явление на 20 век.
Жан Жьоне е роден на 19 декември 1910 година в Париж като извънбрачно дете на проститутка. Майка му го изоставя и той е отгледан от семейство селяни в Морван, Централна Франция. Когато навършва 21 години получава удостоверението си за раждане. От него разбира, че майка му се казва Габриел Жьоне, а той се е родил на улица „Аса” номер 22, в Париж, непосредствено зад Люксембургската градина. Когато отива да намери родната си къща, разбира че това просто е акушеро – гинекологична клиника. И в тази връзка, изповедите на Жьоне за собственото му съществуване се доближават до разсъжденията на Сартр: „Бях изоставен от семейството си и за мен беше напълно естествено да компенсирам с любовта на мъже, която пък компенсирах с кражби, а кражбите – с други престъпления. Така аз решително отхвърлих един свят, който не по-малко решително беше отхвърлил мен.”
Между 1930 и 1940 година Жьоне води живот на скитник. Известно време живее в Барселона, а след това се завръща във Франция, за да опознае нейните затвори. След излежаването на една присъда, заминава за Италия, скита из Рим, Неапол, а най-накрая се оказва в Албания. Отказват му влизане на о-в Корфу (Керкира) и тогава той се отправя към Кралството на сърби, хървати и словенци, след това Австрия, Чехия. В Полша го залавят при смяна на фалшиви банкноти и го експулсират. В нацистка Германия, той се чувства не на място: „Усещах, че това е нация на крадци, следователно заниманията ми с кражби няма да помогнат с нищо за собствената ми реализация. Просто щях да се присъединя към местните обичаи, без да мога да ги променя.” Заради това той се връща във Франция, която вярва, че все още се подчинява на обичайните морални закони и това дава възможност на престъпника да се чувства извън нормите на обществото. По време на немската окупация, Жьоне отново е в затвора, след това на свобода, самата повторяемост на събитията го радва със своята цикличност.
Разказва много любопитна история на Сартр как е облечен в затворнически дрехи и в следствие на грешка е вкаран в килия със следствени, които са в цивилните си дрехи. Моментално е подложен на презрение и подигравки. (Самата ситуация и споменът съдържат в себе си бъдещата идея на Жьоне за ролевите модели.) Именно затворът превръща Жьоне в поет – той го заставя да спасява, осмисля и преформулира собственото живеене във философска есенция. Поезията му е с особени ритуални качества. Такива са и качествата на неговите големи поеми в проза (Мартин Еслин ги нарича такива. Той твърди, че те не са романи, а поеми излети във формата и ритъма на прозата.) Жьоне пише „Богородицата на цветята” (1942 г., затвора Фреснеш), „Чудото на розата” (1943 г. затворите Ла Санте и Турел), „Траурно великолепие” и „Скандалите на Брест” между 1940 и 1948 година. Всички те разказват за света на хомосексуалисти и престъпници. Те не носят качеството на новела, според самия Жьоне : „никой от моите персонажи не взема самостоятелни решения”. По своята автобиографична същност тези текстове отразяват еротичните копнежи на затворника, мечтите на маргинала, който е решен обаче да надживее ограниченията, които му налага това общество.
Прозата на Жьоне е еротична, грозна и поетична, порнографска, но отново поетична. От нея струи маниакалното търсене и преследване на съдби отвъд границата – престъпниците, проститутките, хомосексуалистите. Жьоне маниакално вярва в греховното начало на човека, изхождайки от собствената си природа и биография. Най-големият ефект, който той изпитва от прозата си е върху самия себе си – писането се превръща в терапия за Жьоне; записвайки своите видения, фантазии, извратени желания и мечти, той изчиства от себе си баласта на биографията, за да се научи да управлява своя фантастичен свят. Сартр анализира това явление по следния начин: „Жьоне ни заразява със злото, което носи, и същевременно с това сам се лекува с него. Всяка негова книга е психодрама, изглежда че всяка се ражда от предишната – точно както новите му любовни увлечения са копие на отминалите. Но с всяка нова книга този налудничав човек придобива все по-голяма власт над демона, който носи в себе си. За него десет години литературна дейност се равняват на едно пълно лечение психоанализ.” Не по-малко интересен е и фактът, че в този процес на постепенно овладяване на своите мании, Жьоне преминава от поезия към проза, докато най-накрая достига до драматургията. Като автор, той се отнася хладно и рационално към резултатите от своята работа. С всяка изписана страница, той се превръща в човек, който обективно и професионално говори за своята работа до моментът, когато заявява: „Вече цели пет години писах книги и мога да кажа, че това ми доставяше удоволствие. Но сега слагам точка. Писането ми даде това, от което имах нужда…” Нито ред повече проза.
Драматургията поставя ново начало за Жьоне. Тук той е освободен от прякото ангажиране на биографията си с текст, не алюзира лица и събития от живота си, не втъкава спомени и усещания. Обратно, той употребява своята сурова емоционална памет и успява да я синтезира в своите тъмни пиеси-приказки, които превръща във философско разсъждение за човешката природа.
Жьоне и театъра на абсурда
Следвоенното настроение (на Втората и Първата Световни войни) на съборените илюзии намира израз в драматургията на автори, които принципно не са свързани или обединени от идеята за литературно движение, нито изразяват конкретен манифест в такава посока. Но работата на тези автори се свързва с отказа от причинно – следствените връзки в драматургията и изграждането на „интрига” и „фабула” в традиционния смисъл. Отказът от определени средства и въвличането на нелогични ситуации, особен език и опростен сюжет обединяват тези драматурзи, като всеки един от тях прилага собствена схема и разбиране на обстоятелствата.
„Абсурдът” влиза в полето на културните идеи след есето на Албер Камю „Митът за Сизиф”. Камю обявява човешката съдба и съществуване за абсурдни, защото човекът продължава да търси ред и рационална организация в една вселена, която не е устроена върху човешките морални закони.
И така, след две кръвопролитни и опустошителни световни войни, хората се опитват да намерят своя център и смислено съществуване, да намерят общоприет и обединяващ принцип. За нещастие принципите са се разпаднали, а светът е станал абсурден.
От днешна гледна точка, интерпретацията на абсурдния театър би трябвало да бъде пречупена през друга бленда. Войните и локалните конфликти отдавна са ежедневие, а театърът отдавна е приел в себе си най-добрите идеи от експериментите на европейския модернизъм. Театърът на абсурда днес е по-скоро трагедия на човекът – калейдоскоп, залят от информация и живеещ в свят, който не може да обхване с цялото си съзнание, изпитващ болезнена невъзможност да застане зад определен морален принцип. Какво означава това на практика? Възприемайки света във всеки отделен момент, ние получаваме едновременно с това цял комплекс различни чувства и възприятия. Но за да превърнем възприятията си в приемливи форми на логическа мисъл и слово, ние претърпяваме трансформации в тази посока, търсейки различни опити да се изразим; въпреки това светът не престава да се случва около нас. Времето за натрупване на собствената идея за света и неговото случване изисква пауза, което води до възприемането на света в калейдоскопична форма.
Изразявайки трагично чувство на загуба при изчезването на основните духовни измерения на общуването, театърът на абсурда, по силата на парадоксалното си внушение се превръща в симптом, който плътно се доближава до жаждата за ново търсене, фанатично и религиозно осмисляне на живота.
Театърът на абсурда е усилие да се победи самодоволната нечувствителност към проблемите и страданията на човека, на индивида и страхливото издигане на барикади пред личността и пространството на личния космос. Третиращ крайностите на човешкото състояние и фундаменталните проблеми на смъртта, живота, изборът, ролята и йерархията, изолацията и общуването, театърът на абсурда е гротесков и свободолюбив опит за завръщане към първичната и религиозна функция на театъра – сблъсъка на човека с митичната и пропита от религиозни предразсъдъци действителност. Разликата се състои в това, че в гръцката трагедия/комедия, както и в средновековната пиеса – мистерията, жестоката действителност е представена чрез общо взето позната метафизическа система, докато театърът на абсурда изразява липсата на всякакви всепризнати космически ценностни системи от този вид, или организира своята система на изразяване по нов начин като обръща поведенческите модели, елиминира или омаловажава начините на общуване, преформулира ги и ги организира според своите нужди. Действието в абсурдната пиеса няма за цел да разказва история, то обслужва идеята и нейното изразяване.
Взаимоотношенията между Жьоне и театърът на абсурда се крие в неговия особен подход към реалността. Особено ярък пример за това е написаният от него сценарий на филма „Госпожицата” от 1966 година, режисиран от Тони Ричардсън, с Жана Моро в главната роля. Стара мома – учителка в малко село наблюдава действията на красив и физически здрав гастарбайтер в спасителните действия след природно бедствие. Тя прави редица криминални действия- палежи, разрушения на кладенци, язовирни стени – само, за да задоволи дълго потискани у себе си желания, наблюдавайки как чужденецът мъжествено участват в тяхното потушаване/поправяне. Тъй като са неспособни да си обяснят случващото се, жителите на селото решават, че проблемът е в самия чужденец. След бурна нощ на действителна страст с младия мъж, след това тя хладнокръвно наблюдава неговия линч. Ако трябва да се систематизира поведението на този персонаж – старата мома – той би трябвало да бъде организиран в следната зависимост: съществува обект на обожание, който тя желае да притежава и консумира, пряката връзка с този обект е невъзможна поради нарушената система на общуване, своето обожание и усещания персонажът си набавя чрез извършването на специални подбрани действия; когато вече обектът на обожание е притежаван той следва да бъде унищожен. Ключов момент в структурата на пиесите на Жьоне е извършването на определени компенсаторни действия със стойността на ритуал; като компенсаторните действия са всъщност невъзможни в действителността или имат за цел да донесат дълго търсено изживяване, което поради редица причини не може да бъде постигнато. Включването на ритуалния акт и магическото повторение (в цикъл) на лишеното от реалност действие описват на кратко мечтата на Жьоне да създаде театър на ритуала. Затова той въвлича в пиесите си огледални структури – като огледалното действие е част от мечтата и илюзията. Фиксираната точка, от която започва едно действие, набира скорост и натрупва обстоятелства и събития, е просто огледално отражение на нещо, което някога се е случвало, ще се случи или съществува като мечта в нечия глава; благодарение на това цялата начална структура се разпада. Такъв е и случаят със „Слугините” – онова, което трябва да бъде Госпожата, се оказва Клер, а онова, което трябва да бъде Клер, се оказва Соланж. Онова, което изглежда като начало на конвенционална пиеса, всъщност се оказва просто малка игра в голямата игра.
Жан Жьоне и неговият абсурден свят на фантазии и огледала
Жьоне не може да приеме, че театърът е само средство за развлечение. Той не вярва, че в западното общество театърът някога ще постигне силата на истинско обединяващо изкуство, на реална връзка между човешките индивиди.
Театърът на Жьоне представлява танц на смъртта и то в съвсем реален смисъл. Съществуването в действителността при театъра на Жьоне присъства само като носталгичен спомен за живота в един свят на мечти и фантазии.
Играта на Жьоне с огледалата, при която всяка вероятна действителност се оказва момента проява, илюзия, която от своя страна отново е част от мечта или илюзия и така до безкрайност – всичко това е средство да се разкрие и подчертае фундаменталната абсурдност на съществуването, неговата безсмисленост и празнота. Което от своя страна провокира странно извънтекстуално явление: чрез демонстрирането на болезнената безсмисленост се утвърждава крещящата нужда от смисъл. Фиксираната точка, от която приемаме, че можем да започнем да наблюдаваме света, при драматургията на Жьоне е просто огледално отражение и благодарение на този факт той саморазпада структурата на своите пиеси.
След „Слугините”, Жьоне пише „Балконът”, която представлява органическото развитие на подхода на Жьоне към театъра. И така още тук – с началото също имаме разминаване в представите за действителност: в началото епископ във величествена тога говори на сложен теологичен език; но тъкмо привикнали към мисълта, че наблюдаваме епископ и тази илюзия се разбива – публиката разбира, че се намира в обикновен бардак, а човекът, който говори е просто доставчикът на газ, който е платил на собственичката, за да даде воля на своите объркани представи за секс и власт. Бардакът се нарича „Големият Балкон” – това е пространство на илюзиите, отново огледален лабиринт. Тук мъжете могат да се отдадат на най-съкровените си мечти – могат да играят ролята на съдии, присъстващи на наказанието на млада крадла, могат да бъдат прокажени и след това чудотворно излекувани, могат да бъдат умиращи легионери, получаващи последна утеха от прелестна арабска девица. Завръзката тук се базира на фактът, че в страната, където се намира този бардак е в навечерието на социална революция.
В „Негрите” Жьоне отново се занимава с властовите позиции – с доминирането и изначалното неравенство на хората спрямо идентификацията и отношението на обществото спрямо външните белези. Тази драма грешно възприемана като критика на расизма, всъщност представлява трагично разсъждение за същността на човешката природа – групирането и утвърждаването на личностите и групите е нужно, за да могат те да потвърдят знанието за себе си.
Йерархията се строи върху гърба на „отхвърлените”, които са толкова желани, колкото и мразени – всъщност това е личната тема на Жьоне – за мъчителното, болезнено неприемане от обществото, а по-късно и влюбването в него, защото омразният обект на желания се превръща в любовен.
Магнифисонз.com – Всеки ден нови статии за култура и изкуство. Потърсете още на главната страницa и в категориите..
Още по темата в Магнифисонз :