magnifisonz.com / Автор : Диляна Велева
Стокхолмският синдром е психологически феномен, при който жертвите се привързват емоционално към своите насилници и дори при освобождаването си са склонни да ги защитават. Той е механизъм за оцеляване, който жертвите използват несъзнателно като се идентифицират с агресора, за да опитат да се себесъхранят.
Терминът Стокхолмски синдром произлиза от инцидент в Кредитенбанк в Стокхолм през 1973 година. Двама въоръжени крадци нахлуват в банката и взимат 4-ма заложници за следващите 6 дена. Когато най-накрая успяват да ги освободят те защитават своите нападатели, като единият от тях даже подкрепя финансово един от похитителите си, за да може да се защити пред съда. Има няколко основни предпоставки за развиването на синдрома. Първата е свързана с вярването на похитените, че животът им е в опасност.
Техните насилници могат да ги заплашват, че ако не се кооперират с тях, с живота им е свършено. Втората сериозна предпоставка е вярването на жертвите, че каквото и да направят не могат да избягат от ситуацията. Изолацията на жертвата и липсата на информация от външния свят кара заложниците да възприемат емоционалната перспектива на нападателите си.
Един от емблематичните случаи на Стокхолмски синдром е случаят на Наташа Кампуш. На 2 март 1998 г. десетгодишната Наташа Кампуш тръгва на училище и по пътя е отвлечена от 36-годишният Волфганг Приклопил. Провежда се мащабно издирване на момиченцето, но местонахождението на Наташа остава загадка, която е разкрита след цели осем дълги години, през 2006 г. Приклопил бил планирал отвличането много внимателно и отвел момиченцето в дома си в Щрасхоф, на половин час път от Виена, където живеел с родителите си. Той вече бил приготвил помещение – лишена от прозорци килия с размери 1,80х2,70 метра, в която се влизало през вратичка с размери 50х50 см., скрита за един шкаф в гаража му. Един вентилатор доставял свеж въздух в килията. Той искал от Наташа да го нарича „Господарю“, но тя отрича някога да го е правила. След като момичето прекарва шест месеца в килията, Приклопил започва все по-често да я пуска навън и вътре в къщата. Тя четяла книги и се образовала чрез радиото.
По едно време, въпреки заплахите на Приклопил, че е минирал с експлозиви мазето и че то ще избухне, ако тя се опита да избяга, Наташа замисля план за бягство. През февруари 2006 г. на Наташа вече й било позволено да излиза от къщата за кратки периоди, и на 23 август 2006 г. тя най-накрая успява да избяга. Щом осъзнал, че се е измъкнала, Приклопил се хвърля под един влак и слага край на живота си. След като се сдобива със свободата си, вместо да изпитва гняв, Наташа пуска изявление в пресата, в което казва, че похитителят й е бил „част от моя живот“ и това, че е била заключена толкова дълго време, не я било лишило от нищо. Тя дори намира положителни страни в изпитанието си: никога не била започнала да пие или да пуши, и й било спестено разочарованието от близостта с „фалшиви приятели“. Последното много напомня на доводите, които похитителите обикновено използват, за да убедят жертвите си, че на свобода ще бъдат по-зле отколкото в сигурното убежище, което им предлагат.
Наташа отказва да отговоря на въпросите свързани с онова, което може би й е причинил Приклопил, и помолила да бъде оставена на мира. „Чувствам се добре там, където съм сега“ – казала тя. Що се отнася до килията, която Приклопил й бил помогнал да украси, тя казва:„Това бе моята стая и тя не трябва да става всеобщо достояние“.
Наташа изразява скръбта си за смъртта на своя похитител, заявявайки, че според нея тя е била „ненужна“.
Стокхолмският синдром се се среща и в семейните взаимоотношения. Той се изразява в това, че жената, която е малтретирана физически или емоционално, започва постепенно да се привързва към мъжа, който я измъчва. Оправданието му за това най-често се свързва с липса на пари, тежко детство или напрежение в работата. Класически пример за този феномен в семейството е агресивното поведение на мъжа – тиранин към жената на фона на нейната абсолютна търпимост. Психолозите сравняват такъв вид взаимоотношения с връзката терорист – заложница.
Жената понася редовно заплахи, унижения и побои от страна на мъжа, но едновременно с това защитава насилника си и не се решава на развод. Често тя оправдава своето поведение с липса на собствен дом, финансова зависимост от партньора, страх от критика и осъждане от околните, желание да отгледа децата си в пълноценно семейство. Тези жени възприемат това, което им се случва като нещо, което заслужават и защитават мъжа, който издевателства над тях пред роднините, приятелите и познатите си. Те не изпитват страх от наказанието, а по-скоро от това да не разочароват мъжете си.
Характерни белези на Стокхолмския синдром в семейните отношения са :
- Жертвата изпитва чувство на тревожност, когато насилникът й е наблизо. Дори да имат възможност да избягат от него, те никога не го правят.
- Наличие на прекалена грижовност към мъжа от страна на жертвата. Често тази връзка наподобява взаимоотношенията между дете и майка.
- Повечето потърпевши изпитват ужас при мисълта да напуснат партньора си, въпреки че им се предоставя възможността за нормален живот.
- Обикновено жертвите не спират да защитават насилника си пред своите близки и приятели.
- Малтретираните жени често изпитват благодарност към мъжете, които ги тормозят. Те вярват, че получават дори повече, отколкото всъщност заслужават.
При Стокхолмският синдром жертвата губи чувството за собствената си идентичност като се идентифициране с насилника си. За да се развие той, потърпевшите имат постоянно усещане, че изход няма и се чувстват напълно безпомощни в ситуацията, в която са се озовали.
Още по темата в Магнифисонз :
20 тактики, чрез които манипулаторите въздействат на емоциите и мислите ни в междуличностните отношения.
33 цитата на Фройд – Никога една параноя не е напълно безпочвена.
Ана Фройд – защитните механизми на Аза
Как стиловете на привързаност влияят на отношенията ни като възрастни? Теорията на Джон Боулби
Виктор Франкъл . Как да оцелеем в най-тежките моменти чрез откриването на смисъл?
