“ Тежка е българската царска корона, беше казал цар Йоан Асен,но не по-малко тежък е кръста на един български министър-председател.„

Проф. Александър Цолов Цанков е български икономист и политик, водач на партия Демократически сговор, а по-късно наНародно социално движение. Той е министър-председател на България в 41-вото (1923) и 42-рото (1923-1926) правителство.

Цанков е председател на XXI (1926-1927) и XXII (1927-1930) Обикновено Народно събрание.

Александър Цанков
български политик
Роден	29 юни 1879 г. Оряхово, България
Починал	27 юли 1959 г. (80 г.) Буенос Айрес, Аржентина

Роден в Оряхово, Александър Цанков завършва гимназия в Русе. Учи право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“(1901-1904 г.) и икономика в Мюнхен, Бреслау/Вроцлав и Берлин (1904-1907 г.). През този период той членува в Българската работническа социалдемократическа партия, но през 1907 г. я напуска. След завръщането си в България е чиновник вБългарската народна банка и в Министерството на търговията и земеделието. От 1911 до 1923 г. преподава икономика в Софийския университет.

Макар че е възпитан в принципите на класическата германска либерална политическа икономия и в академичните си публикации се придържа към тях, с времето Цанков все повече се ориентира към етатизма. Работил по време на Първата световна война в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, през 1919 година той признава някои проблеми в работата на тази институция, но като цяло одобрява засилената държавна намеса в икономиката, определя привържениците на възстановяването на довоенната свобода на пазара като „идеолози на отживелите вече времето си стопански системи“ и дори предрича възраждане на меркантилизма. Цанков се обявява за създаване на „върховен стопански комитет“, който да изготвя стопански планове, и за национализация на определени икономически сфери. Той заявява, че „социализмът трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията, малко социалистическа“.^[1]

През 1921 г. Александър Цанков е сред основателите на Народния сговор. Той участва в подготовката на Деветоюнския преврат през 1923 г. и след него оглавява коалиционното правителството и Демократическия сговор. При неговото управление избухват Юнското и вдъхновеното от Комунистическия интернационал Септемврийско въстание от 1923 г. По време на Септемврийското въстание от страна на военни, полицейски и паравоенни части (т.нар. „шпицкоманди“) са извършени зверства срещу пленени въстаници и мирно население от въстаналите райони. В потушаването на въстанието в Пиринска Македония участват и дейци на Вътрешната македонска революционна организация.

В опита си да се справи с „болшевистко-комунистическата опасност“, през януари 1924 г. правителството прокарва Закон за защита на държавата, с който се обявяват за незаконни всички организации, които си поставят за цел насилствено вземане на властта. През април същата година с решение на Върховния касационен съд са разтурени БКП и свързаните с нея Партия на труда, Общ работнически синдикален съюз и Български комунистически младежки съюз.

През 1925 г. от крайно настроени дейци на БКП е извършен атентатът в църквата Света Неделя – загиват 134 души, а около 500 са ранени – сред тях е и Александър Цанков.^[4]

Тези терористични събития от непознат тогава за света мащаб са последвани от репресивни мерки от страна на правителството, включващи масови убийства без съд и присъда на комунисти и други политически опоненти. По време на априлските събития през 1925 г. след атентата в черквата „Св. Неделя“ правителството погазва гражданските свободи и започва репресии срещу политическите си опоненти и някои от противопоставящите му се интелектуалци. От агенти на властта са извършени многобройни среднощни отвличания, изтезания и убийства, някои от които направо на улицата. Повечето от тези деяния не са признати от правителството, то ги приписва на така наречените „неотговорни фактори“. Всъщност, „неотговорните фактори“ представляват екзекуторски групи запасни офицери, полицаи и дейци на ВМРО, от които най-известна е тази на кап. Кочо Стоянов и капитан Цвятко Николов-Черния капитан. Групите действат по пряката заповед на генерал Иван Вълков. Ползват се с подкрепата на правителството — използват за убийствата сградите на Обществена безопасност, военни поделения, полицейски участъци, за хайките ползват инвентар на държавно финансиране. За погребването на труповете в Илиянския форт се използват редови военнослужещи. Сред жертвите на „белия терор“ са и дейците на изкуството Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст.

Репресивните действия на правителството на Цанков водят до активизирането в редица части на страната на „червения терор“ – паравоенни чети от анархисти, комунисти и леви земеделци. Сред по-известните им ръководители са Митьо Ганев, Васил Попов-Героя и Тинко Симов. Антиправителствените чети извършват нападения срещу служители на властта. Извършен е и опит за покушение срещу цар Борис III в прохода Арабаконак. Според едни историци, действията на четите са въоръжена съпротива срещу правителството, а според други са сходни с разбойничество. Година-две след създаването си, четите са разбити или разпуснати.

Във външнополитически план, правителството на Цанков е в практическа изолация. Съседните балкански държави и покровителстващите ги Велики сили се опасяват, че то ще се стреми към реваншистка политика. Югославската армия се съсредоточава на границата с България, Югославия дава убежище на бягащите от репресиите комунисти и земеделци. Цанков признава сключената от Стамболийски Нишка спогодба в опит да намали напрежението, но Белград продължава да дава подкрепа за нелегалната българска опозиция. Лондонски и парижки банки отказват да дадат заем за стабилизиране на изтощената от войната България. Близки връзки Цанков демонстрира единствено с режима на Мусолини в Италия. Мусолини лично обещава да сътрудничи при облекчаването на репарационните плащания по Ньойския договор.

През есента на 1925 г. по време на т. нар. Петрички инцидент, войските на ръководената от диктатора Теодорос ПангалосГърция нахлуват в Петрички окръг и окупират десет села. Съпротива оказват четите на ВМРО и местни доброволци-милиционери. Редовната българска войска не се намесва по нареждане на военния министър генерал Иван Вълков, а само изчаква на позиции северно от град Петрич. Вълков се обръща към Обществото на народите, което предупреждава и двете страни да прекратят бойните действия и изпраща военните аташета на Франция, Великобритания и Италия да следят гръцкото изтегляне. Гърция е осъдена да изплати обезщетение от 30 милиона лева.

Разпадът на коалицията, водена от Цанков, започва още след Септемврийското въстание — тогава я напускат привържениците на Малинов и БРСДП (ш.с.). През есента на 1925 година недоволството от силното напрежение в страната нараства и срещу Александър Цанков се обявяват както вътрешнопартийната опозиция, водена от Андрей Ляпчев и Атанас Буров, така и други влиятелни кръгове, поддържащи правителството – цар Борис III, ВМРО, групата на военните около генерал Иван Вълков.^[7] Опирайки се на членове на кабинета като Иван Русев и Христо Калфов, Цанков се опитва да предотврати промяна на правителството, но не получава подкрепата на армията.

През януари 1926 г. Александър Цанков е отстранен от премиерския пост от умереното крило в Демократическия сговор. Той е председател на парламента до 1930 г., а до края на управлението на Демократическия сговор — министър на просветата. През 1932 г. се отделя от Демократическия сговор и основава Народно социално движение, което е забранено, заедно с останалите политически партии, през 1934 г.

След съставянето на правителството на Константин Муравиев на 2 септември 1944 г. Ал. Цанков и семейството му емигрират. Той се установява във Виена, където на16 септември формира антикомунистическото Българско национално правителство в изгнание, подкрепяно от Нацистка Германия. Първоначалното му седалище е в хотел „Империал“ във Виена, а след февруари 1945 – в селцето Алтаусзее, Щирия в Австрийските Алпи. Той е осъден задочно на смърт от Народния съд. Присъдата е отменена с Решение №243 на Върховния съд на РБ. През 1949 г. Александър Цанков е принуден да напусне Австрия и през Италия заминава за Буенос Айрес,Аржентина, където остава до края на живота си.

ЦИТАТИ :

• Обвиняват ни като реакционери, искат ни сметка за изчезнали… Аз отговарям само на въпроса: запазихме ли държавата? Да! — из реч на митинг на негови привърженици в София скоро след „априлските събития“.

• Аз съжалявам за жертвите, които се дадоха, но нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае. — из същата реч.

• Ще сложа ред в тази държава!

• Борбата за освобождението на България от еврейско-болшевишкия ярем се намира в сигурни ръце. Българското национално правителство ви призовава на борба срещу подтисниците на нашето отечество! — из радиообръщение от името на Българското правителство в изгнание, Виена, 20. септ. 1944 г.

• Тежка е българската царска корона,беше казал цар Йоан Асен,но не по-малко тежък е кръста на един български министър-председател.

• В политическия живот за един реален политик не е толкова важно кога да поеме властта, а кога да се оттегли от управлението.