Анна Ахматова (на руски Анна Ахматова), псевдоним на Анна Андреевна Горенко, руска поетеса, една от най-значителните представителки на акмеизма и на руската поезия изобщо.
Анна Ахматова е съпруга на поета Николай Гумильов и майка на историка Лев Гумильов.
Биография
Портрет от Олга Людвиговна Делла-Вос-Кардовская, 1914
Анна Горенко е родена на 23 юни 1889 г. в Болшой фонтан край Одеса. Завършва гимназия в Киев, след което учи право в Санкт Петербург. Започва да пише стихове от ранна възраст и ги публикува под псевдонима Анна Ахматова, поради нежеланието на баща ѝ те да бъдат свързвани с фамилното му име. През 1910 г. тя се жени за поетаНиколай Гумильов, а през 1912 г. се ражда синът им, бъдещият историк Лев Гумильов. Ахматова и Гумильов са сред основните участници в групата на акмеистите, които противопоставят на символизма по-сдържани и класически поетични форми. Двамата не живеят дълго заедно и през 1918 г. се развеждат. По-късно Ахматова е женена за Владимир Шилейко и Николай Пунин.
След идването на власт на комунистите Ахматова е критикувана от тях за елитарността на поезията си. Положението ѝ се усложнява още повече след екзекуцията на Николай Гумильов през 1921 г. От 1923 г. до 1940 г. стиховете ѝ не се публикуват и тя се прехранва главно с преводи. Сред превежданите от нея автори са Виктор Юго,Рабиндранат Тагор, Джакомо Леопарди, както и различни арменски и корейски поети.
През 1934 г. синът на Ахматова Лев Гумильов е арестуван и изпратен в лагер в Сибир. През този период тя започва да пише автобиографичния цикъл „Реквием“, който е публикуван едва през 1989 г. и понякога е оценяван като нейното най-значимо произведение. След като е освободен за кратко, през 1937 г. Гумильов отново е арестуван. През 1940 г. някои стихотворения на Ахматова са преиздадени, но няколко месеца по-късно книгата е иззета от книжарниците и библиотеките.
След началото на войната с Германия през 1941 г. Анна Ахматова е евакуирана в Ташкент, където остава до 1944 г. Там тя пише стихотворения с предимно патриотично съдържание, които са издадени през 1943 г. След завръщането ѝ в Ленинград нейни стихове продължават да се печатат в местни издания, но след нейна среща с британския философ Исая Бърлин през 1946 г. лично Андрей Жданов я подлага на критика и публикуването на нейни стихове отново е спряно. След поредното арестуване на Лев Гумильов през 1949 г. Ахматова публикува няколко стихотворения с хвалебствия към Йосиф Сталин, надявайки се да помогне за освобождаването му, но не постига успех и той е освободен едва през 1956 г.
След смъртта на Сталин през 1953 г. мястото на Ахматова в руската литература постепенно и колебливо започва да бъде признавано. От края на 50-те години започват да бъдат публикувани книги с нейни стихове, но много от тях остават забранени от цензурата до края на 80-те години. През този период тя пише и мемоари за Александър Блок, Амедео Модилиани(известни са 16 негови платна, за които е позирала Ахматова), Осип Манделщам, издадени са нейни есета, посветени наАлександър Пушкин. През 1965 г. ѝ е разрешено да пътува в чужбина, за да получи наградата Таормина в Италия и почетен докторат в Оксфордския университет.
Умира на 5 март 1966 г.
ЦИТАТ :
- Винаги съм си била много подозрителна към хората, които прекалено обичат животните, и онези, които изобщо не ги обичат.
Винаги се чувствам весела…
Винаги се чувствам весела
с теб, лъжеца и фантаста.
Ранна есен е развесила
жълти флагове по бряста.
Бродим в краища притихнали
и ни мъчи разкаяние,
но защо сме се усмихнали
в гороко някакво страдание?
Не потърсихме идилия,
нито безметежно щастие…
Винаги към тебе, милия,
ще изпитвам съпричастие.
1911
Четейки „Хамлет“
1.
Зад широките гробища бляскаше вир
и димяха пустинни земи…
Ти ми каза: „Какво пък, иди в манастир
или някой глупак си вземи…“
Само принцове казват такива неща,
но речта му ще помня докрай —
нека пада по моето рамо в нощта,
както мантия от горностай.
2.
Грешни мисли ме смутиха,
проговорих: „Ти…“
Озари усмивка тиха
милите черти.
Плам в очите ми безспир се
пали и гори…
Любя те, като четирсет
ласкави сестри.
В бялата нощ
Будувам и отключена
е моята врата,
на бдения приучена,
не мигнах през нощта.
Да гасне залез трепетен
зад хвойновия храст
и глас да чувам шепотен,
подобно твоя глас.
И пила скръб намерена,
да падам в ад и мрак!
Отдавна бях уверена,
че ще се върнеш пак.
1911
Ето ме и тук, безделница…
Ето ме и тук, безделница,
заскучала дваж и триж!
Над оврага дреме мелница.
Можеш век да помълчиш.
Над изсъхнал повет носена,
пак пчелица затрептя
и русалка омагьосана
викам, но не идва тя.
Цели в тиня са тревистите
брегове и сънно-строг
през трептенето на листите
месецът подава рог.
Упоена и пречистена,
взирам се околовръст.
И готова съм наистина
пак да стана родна пръст.
1911
Написах такива слова…
Написах такива слова,
които да кажа, не смея.
Главата ми болка скова
и тялото странно немее.
Свирка обажда се пак,
тлее в сърцето загадка,
тъне под ситния сняг
стара крокетна площадка.
Скъсай над мен, листопад!
Мисли, помръквайте вече!
Който е весел и млад,
няма защо да му преча.
Прошка реших да ви дам
зарад шегата нелека…
Утре ще дойдете сам
с първата снежна пътека.
Дъхави свещи навред
ще ни запалят и в този
миг ще получим букет
оранжерийни рози.
1911
С кожения бич ядосано…
С кожения бич ядосано
бие ме мъжът ми лош.
Зад прозорчето белосано
аз те чакам цяла нощ.
Вече съмва. И над стряхата
струйка синкав дим трепти.
Мен, затворницата, плахата,
с ласка не споходи ти.
Зла съдба, като пиявица,
ме измъчва дълги дни.
Русокоса ли красавица
или смугла те плени?
Чувство гьмно, несподеляно
накипява и горчи,
а в леглото ми застелено
падат утринни лъчи.
1911
Към музата
Вгледа се в мене — случайно ли? Не —
с поглед и ясен, и ярък.
Пръстена златен от пръста ми сне —
пролетен първи подарък.
Музо! Щастливи са всички край мен,
чакат ги радости нови…
Нека да легна под камък студен,
само не искам окови.
На маргаритката нежния цвят
късам и тръпно гадая.
Мъка любовна на божия свят
всеки веднъж ще познае.
Свещ до зори ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува.
Сутрин в стъклата да беше поне
взорът ми ясен и ярък…
Тихо отвръщам: „Тя ми отне
божи подарък.“
1911
Мъгла се спусна над пътеката…
На Вера Ивановна-Шварсалон
Мъгла се спусна над пътеката,
пронизаха те сноп лъчи.
И аз запомних само меката
усмивка в твоите очи.
Неявната ти скръб с вълнение
усещам близка и сега,
ти знаеш моите съмнения
и мойта тровеща душа.
Деня, във който беше срещната,
за вярна дружба ни сплоти.
Че мен, суетната и грешната,
не ще упрекнеш само ти.
1912
По новолуние потегли…
По новолуние потегли
другарят ми и, значи — край!
Присмя се „Циркаджийка! Негли
ще доживееш ти до май?“
И както само брат се праща,
изпратих го на дълъг път,
не зная колко нови плаща
ще могат да го заменят.
И нека в друми каменисти
пребъде болката у мен…
Пантофките ми пак са чисти,
чадърът ми е пак червен!
Гърми оркестър и не може
да има в празника тъга.
Но зная аз, че пета ложа
е вече празна отсега!
1911
Рибар
Голи лакти и такива
сини като лед очи.
И загара ти отива,
и катранен дъх горчи.
И яка` раздипля шарки,
вейната на шир и длъж.
И смутените рибарки
ще въздъхнат изведнъж.
Даже крехкото момиче,
взело връзка риба пак,
всяка вечер смутно тича
покрай пясъчния бряг.
Бледи бузи, тънки пръсти
и очи — като в мъгла,
щипят раците чевръсти
босите му ходила.
То дори не ги усеща
и не ги лови по път.
Бие само кръв гореща
в наранената му гръд.
1911
Смугъл юноша в тази алея…
Смугъл юноша в тази алея
е вървял и тъгувал тук
и столетия аз лелея
отзвучал под краката му звук.
Зад бодлива смърчова лапка
дремят пънове отстрани…
Тук лежеше триъгълна шапка
и раздърпан том от Парни.
1911
Там мраморният двойник мой…
… Там мраморният двойник мой
е сринат и лежи под клена,
огледан в езерен покой
и вслушан в шумата зелена.
И дъжд отмива просветлен
едва зараслата му рана…
Почакай, каменен, студен,
аз също мраморна ще стана.
1911
Нежността е различна от грубата…
Нежността е различна от грубата
мъжка ласка, която гнети.
И напразно загръщаш в шубата
мойто рамо обнажено ти.
И напразно изричаш покорните
думи, дето любов не звучи.
Как добре познавам упорните
и несити очи!
1913
Ти знаеш, мъча се в неволя…
Ти знаеш, мъча се в неволя,
кръвта ми вече занемя.
Но съхранила съм отколе
любов към тверската земя.
Там геранилото въззето
стърчи, извито на дъга,
скрибуцат портички в полето,
дъхти на жито и тъга.
Небето сиво и убито,
под него вятър не звучи…
И смугли селянки, които
ме гледат с укорни очи.
1913
Сега живея мъдро на света…
Сега живея мъдро на света,
в небето гледам, моля се на Бога
и се разхождам дълго вечерта,
за да приспя ненужната тревога.
Додето вятър в лопуша снове
и грее на рябина гроздът ясен,
възпявам аз в игриви стихове
живота тленен, тленен и прекрасен.
Завръщам се. И ближе мойта длан
ленива котка, спътница любезна,
трепти далечен огън, разгорян
от кулата на речна дъскорезна.
Изрядко само щъркел прелети,
раздвижи в тъмното прозрачна струя.
И ако в този миг почукаш ти,
уверена съм, няма да те чуя.
Вино с теб не ща да пия аз…
Вино с теб не ща да пия аз,
че си буйно и несдържано момче.
Знам, че се целувате при вас,
който със която си рече.
А при нас — кротък свят,
божа благодат.
И не вдигаме очи,
щом си непознат.
1913
Вечерен час над масата. Блести…
Вечерен час над масата. Блести
непоправимо листа бял. На Ница,
на летен пек мимозата дъхти.
И в лунен лъч лети огромна птица.
Пристегнала косите си за сън,
като че утре ще ми бъдат нужни,
аз гледам през прозореца навън
към залива, към пясъците южни.
Човекът придобива странна власт,
ако веднъж от обич го лишиме.
И даже клепки не повдигам аз,
когато произнасяш мойто име.
1913
Очите ми молят пощада…
Очите ми молят пощада.
И как да мълча, научи ме,
когато в слуха ми попада
звънливото негово име?
Вървя край зелена морава
по път, върху талпи проправен.
И вятър над мене повява,
по пролетно свеж и неравен.
Сърцето ми смътно дочува,
че вест отдалеч е донесъл.
Аз зная, че той съществува,
че той е безгрижен и весел.
1912