Трябва да се знае, че за да бъде един фалшификатор добър, той първо трябва да е талантлив творец. Освен това се налага да притежава и силата да се откаже напълно от собствената си слава и да работи в полза на чуждата. Някои от световноизвестните фалшификатори са големи ерудити, истински изследователи и експериментатори, които са провели не един и два опита, за да постигнат естеството на боите от отминали векове, да открият платно от онези времена и да пресъздадат перфектно обстановката от картините на даден художник.
Ван Меегерен не уважава общоприетите догми на света на изкуството и още по-малко хора като доктор Бредиус, които се радват на всеобщо признание и слава. Опозиционните му настроения варират – скоро след като завършва колежа, Меегерен започва да издава антиправителствено списание. Той не е съгласен със стандартната представа за оценка на стойността на картините. За Меегерен картината е толкова добра, колкото смята купувачът. И поради тази причина той не изпитва угризение да фалшифицира картина и да я продаде на добра цена на чужденец, който скоро ще напусне страната.
Един инцидент затвърждава този бунтарски възглед. Същият Тео ван Вейнхарден, разобличен от доктор Бредиус, е приятел на Ван Меегерен. Доктор Бредиус му казва, че картината на Ханс е фалшификат, и ван Вейнхарден решава да покаже колко повърхностни и неубедителни са принципите, които определят истинската стойност на картините. След година на усърден труд той отново отива при доктор Бредиус, като този път носи платно на Рембранд. Бредиус знае историята на произведението, вярва, че произходът е надежден и потвърждава автентичността само с един поглед.
Едва 27-годишен, талантливият художник Ван Меегерен създал първия си шедьовър – Интериорът на църквата Сен Лоран, и го продал на богат колекционер за много пари. Прекрасната творба била фалшификат. Въпреки ужаса на съпругата си той създал и продал още доста фалшификати, но един ден решил да предложи за продажба реставрирана от него оригинална картина на известен майстор. И съдбата решила да се пошегува. Маститият художествен критик Бредиус заявил официално, че работата е фалшификат и на Ван Меегерен му се наложило да върне всичките честно спечелени пари.
Възмутен, той решил да покаже на Бредиус своя картина, представяйки я за творба на Рембранд. И експертът отново потвърдил своята некомпетентност, обявявайки картината за оригинал! Тео се изсмива на глас и бавно започва да унищожава картината, заявявайки злорадо, че я е нарисувал, с което прави Бредиус на глупак.Тогава Ван Меегерен си казал, че е грях да не се възползва от хорската глупост и започнал да създава платната, които в по-късните години го направили прочут в историята на фалшификацията.
Избрал да стане специалист по Вермеер ван Делфт и започнал да рисува творби, които уж са негови. Така създал Христос в Емаус, която влязла в учебниците по история на изкуството за вечни времена. Като начало изчерпателно изучил технологията на периода, в който е творил Вермеер, и собственоръчно приготвил боите такива, каквито се използвали триста години по-рано. А днес го наричаме “гениален”, защото изобретил способ за фалшификация на кракелюрите – миниатюрните пукнатинки по повърхността на слоя боя.
Но вероятно той никога не би се впуснал с такова усърдие в бъдещата си измама, ако не беше детството му, когато вродената му способност да рисува непрекъснато е пренебрегвана, дори обезсърчавана – баща му фанатично къса рисунките на сина си. И в онези годнини Ван Меегерен измисля друг свят, който е в противоречие със заобикалящата го действителност. Той става мълчалив бунтар и се готви да отмъсти.
Целта му е елементарна – да фалшифицира шедьовър толкова безупречно, че да бъде приет като оригинал.
В лицето на доктор Бредиус Ван Меегерен съзира жертвата за измамата си. Експертът вече е възрастен човек и въпреки всичките си успехи искрено желае едно – да намери поредицата от картини с религиозни сюжети на Вермер. През 1901 година Бредиус идентифицира ,,Христос с Март и Мария”, като ранна творба на Вермер. И когато след няколко години се появява ,,Прелюбодейката”, възниква спор за ранния християнски период на художника. Бредиус е авангардът на онези, които смятат, че Вермер е нарисувал серия от библейски сцени. Ван Меегерен взима решение. Щом великия познвач иска да вярва в това, нека да бъде така.
Ван Меегерен изучава принципите на фалшифицирането с усърдие, каквото не е показвал в собствените си произведепия. Той не само се опитва да овладее техниката на Вермер, макар че в годините след пристигането си в Рокебрюн е нарисувал много картини в стила на Тербох, Халс и Вермер, но и се съсредоточава върху фалшифицирането на платната и боите. Победата му ще бъде не само морална, каквато е постигнал приятелят му Ван Вейнхарден. Меегерен иска да бъде сигурен, че картините ще издържат на проверките на експертите, защото смята да бъде богато възнаграден за труда си.
Преди всичко той трябва да използва автентични цветове. През ХХІІ век например бялата боя се е правела от стабилизирано цинково съединение, което преди триста години е неизвестно. Ето защо Меегерен старателно приготвя всички бои от естествени съставки – бялата от бяло олово, ултрамарина от лапис лазули и черната от въглен.
После решава проблема, провалил Вейнхарден – твърдостта на боите. Меегерен става истински учен. След като намира съставките – фенол и формалдехид, придаващи твърдостта, той слага малко люляково масло в боята, преди да я оцвети. Формалдехидът изчезва, когато изсъхне, затова е невъзможно да се установи изкуствено създадената твърдост.
Накрая Меегерен се изправя пред най-трудното препятствие по пътя към успеха на плана си. Той трябва да намери начин да състари нарисуваното на платното. Един от най-лесните методи за определяне възрастта на картината е да се потърсят малките пукнатини, които се появяват в резултат от изсъхването на боята и средата, където е съхранявана. Макар и нарисувана със специални, бързо втвърдяващи се бои, новата картина няма такива пукнатини. Ван Меегерен стига до трудно, но гениално решение. Той намира автентично платно, премахва всички следи от първата картина, налага пласт боя върху празното платно и го изпича. Повтаря продедурата няколко пъти, докато в боята се появят пукнатини. После рисува върху изкуствено състарената повърхност и изпича завършеното произведение на висока температура, при която се появяват пукнатини.
През 1991 година един френски съд е изправен пред проблем. Работата му е да реши дали фалшификатите наистина са фалшиви. Задачата не е трудна, но не и когато са изработени от същия калъп като оригинала. Защото очевидно това е направил Диего Джакомети, по-малкия брат на прочутия скулптор Алберто Джакомети. Случаят е трудно доказуем, защото никой не успява да различи фалшификатите от оригиналите.
Ван Меегерен усъвършенства техниката си и решава, че е готов да нарисува „Учениците в Емаус“ – платно на Вермер. Картината е много различна от запазените платна на Вермер. Липсват успокояващите домашни сцени и ежедневните му теми. За да успее, Ван Меегерен трябва да се надява, че експертите, и предимно Бредиус, ще приветстват картината като доказателство за ранния християнски период на Вермер. Ван Меегерен има основателна причина да вярва, че ще успее. В края на краищата, това е картината, която Бредиус толкова много иска да намери. Но дали ще се заблуди?
През 1937 година Бредиус, вече осемдесет и три годишен, приема картината, установява автентичността й и в края на годината консорциум, представляващ фондация ,,Бойман”, плаща зашеметяващата сума от 550 хиляди гулдена за нея. Ван Меегерен получава две трети от сумата и ликува. Той е доказал своето. Освен това е богат.
Но алчността му не е заситена. Той продължава да фалшифицира картини на Вермер – „Последната вечеря“ (два броя), „Главата на Христос“, „Исаак благославя Яков“, „Христос и прелюбодейката“ и „Измиването на краката“. Малко известният Вермер е вдъхновяващ избор, а и за талантлив и циничен човек като Ван Меегерен не е трудно да нарисува още платна. Той става невероятно богат, по собственото му признание притежава над петдесет къщи, няколко нощни клуба и хотели и множество автентични произведения на изкуството. Но щом е такъв майстор, защо знаем за него? Какво гo кара да прави самопризнания?
По ирония на съдбата Ван Меегерен става жертва на успеха си. Начинът му на живот в Европа през трийсетте и началото на четирийсетте години на ХХ-ти век привличат вниманието на нацистите. Хер Гьоринг харесва ,,Прелюбодейката” и я купува за 1 600 000 гулдена. Не е учудващо, че когато войната свършва, всички мислят, че търговецът на произведения на изкуството Ван Меегерен е нацистки конспиратор. Как иначе би се изтьлкувала продажбата на национални богатства на врага? 3а да се отърве от затвор, той признава за фалшификациите, но отачало никой не му вярва. В края на краищата, Ван Меегерен полага толкова много усилия да заличи всички следи, които биха го издали. И едва когато публично нарисува „Исус проповядва в храма”, той доказва твърденията си.
Истината излиза наяве. Фактът, че е измамил Гьоринг, прави Ван Меегерен известна личност в цяла Холандия. И макар че прекаpвa почти двайсет години от живота си в експлоатиране и осмиване на обществото, в което живее, той получава само една година затвор. Здравето му е крехко и въпреки че още няма шейсет години, той умира два меседа след процеса. Талантът му е голям и независимо кой как оценява постиженията му, няма съмнение, че Ван Меегерен е най-големият фалшификатор на картини на всички времена.
