Джовани Бокачо се ражда на 16 юни 1313 г. вероятно в Черталдо и израства във Флоренция, но се формира като личност и творец през десетгодишния си престой в Неапол.

италиански писател
Джовани Бокачо
Роден	1313 г. Черталдо, Италия
Починал	21 декември 1375 г. (62 г.) Черталдо, Италия
Националност	Италия
Професия	писател, поет

Ранни години

За ранните му години се знае твърде малко. Той е незаконен син на флорентийски търговец Бокачино да Челино. Не е известно със сигурност дори коя е неговата майка — обедняла френска благородничка или икономката на баща му. Произхождащ от заможното търговско-занаятчийско съсловие на Флоренция, Бокачо има възможност да пътува, даже пребивава известно време в Париж.

Още в младежка възраст показва наклонност към поезията, но на десет години баща му го дава на обучение при един търговец, който се занимава с него цели шест години и въпреки това е принуден да го върне обратно при баща му заради неизкоренимото отвращение на младия Бокачо към търговския занаят. На Бокачо се налага още 8 години да се мъчи над търговските книги в Неапол, докато бащата окончателно не изгубва търпение и му позволява да изучава каноническото право. Едва след смъртта на бащата (1348), Бокачо получава възможност напълно да се отдаде на своята склонност към литературата.

Неапол

През 1330 г. се установява в Неапол, по онова време столица на Неаполитанското кралство и утвърдено средище на активен просветен живот.

В пищния двор на Робер Анжуйски,крал на Неапол, където Бокачо се подвизава като млад поет, културата е издигната в култ. Монархът покровителства хората на изкуството и поощрява епикурейската атмосфера, в която творят. Около него са събрани изтъкнати учени, поети и философи. Тук Бокачо получава високо класическо образование. Именно в Неапол става известен поет и хуманист. Кралският библиотекар го провокира да изучи гръцката митология, друг учен го запознава с астрономията. С жажда чете древноримските класици.

Пак в Неапол Бокачо изживява ред съдбоносни любовни връзки, като тази с незаконнородената дъщеря на самия крал, Мария Аквинска, която остава дама на сърцето му до края на неговия живот. Както и останалите двама основоположници на съвременните италиански език и култура, Данте и Петрарка (също тосканци и негови съвременници), Бокачо обезсмъртява любимата си в своето творчество: редом с Дантевата Беатриче и Лаура на Петрарка се появява Бокачовата мадона Фиамета(от fiammetta, пламъче на италиански).

За младия флорентинец Неапол е не само средище на духа и дворцовата култура. Пристанищният град се оказва и прозорец към авантюристичния свят на Средиземноморието — този на „Одисея„, „Енеида„, арабските търговци и пиратите. Бокачо с възторг слуша разкази за пътешествия, описания на екзотични нрави, запознава се с източните приказки и други разкази, които превръща в градиво за своите новели.

Флоренция

Към 1340 г. по настояване на баща си придобилият самочувствие поет се завръща във Флоренция. Въпреки бащиното неодобрение, Бокачо не се захваща със семейните търговски дела, а продължава да се занимава с поезия и навлиза в политиката на родния си град.

Джовани Бокачо е първият хуманист на служба във Флорентинската република. Той дори става един от нейните най-авторитетни дипломати.

Голямо влияние върху живота и творчеството на Бокачо оказва голямата чумна епидемия във Флоренция през 1348 година. Именно от тази трагедия е вдъхновен обемистият сборник с новели „Декамерон„.

Петрарка

През 50-те години на 14 век, под влияние на своя приятел и учител Петрарка, Бокачо се заема с мисията да наложи новата хуманистична култура. Дълги години той се занимава с научна дейност, преводи от гръцки и латински, коментари на античната митология и на Дантевата Божествена комедия, пише творби на латински.

Последни години

В края на живота си Бокачо започва да придава по-голямо значение на вярата и на църковните обреди и тази набожност се забелязва в последните му писателски прояви. След смъртта му на 21 декември 1375-а, на неговия надгробен камък е сложен следния надпис: „Studium fuit alma poesis„. Интересно е да се отбележи, че на български се дава като превод „Усърдието поражда поезията“, което е твърде фриволно тълкуване на целия израз „Patria Certaldum, studium fuit alma poesis“, който, буквално преведен, звучи като „От рода Церталд, по призвание/занаят поет“. Въпреки очевидното несъответствие между оригиналния смисъл и „тълкуването“ му, „преводът“ „Усърдието поражда поезията“ се е наложил на български и присъства дори в „научни“ трудове и „учебни помагала“. Важно е да се знае, че в никой друг език няма подобно „тълкуване“ при „превода“.

Избрани произведения

По азбучен ред:

• Amorosa visione (1342)
• Caccia di Diana (1334–1337)
• Comedia delle ninfe fiorentine (Amato, 1341)
• Corbaccio (ок. 1365)
• De mulieribus claris (1361, редактирана ок. 1375)
• Decamerone (1349–1352, редактирана ок. 1370)
• Elegia di Madonna Fiammetta (ок. 1343)
• Filocolo (1336–1339)
• Filostrato (1335 или 1340)
• Genealogia deorum gentilium libri (1360, редактирана ок. 1374)
• Rime (ок. 1374)
• Trattatello in laude di Dante (1357)

ЦИТАТИ

„Един покварен ум никога не може да разбере думите по здрав начин”.

„Прави каквото казваме, а не каквото правим”.
„Да поиска съвет е най-висшето доверие, което един човек може да окаже на друг”.

„Бедността означава отсъствие на средства, а не липса на благородство”.
„И ако някога потопът отново ни залее, то сигурно от мъката на хората ще е”.
„В повечето случаи последният, до когото достигат слуховете, е този, за когото се отнасят”.
„Трябва да четем, да съхраняваме, да оставаме будни нощем, трябва да питаме и да изискваме максималното от силата на ума”.
„Често човек си мисли, че е далеч от щастието, а то с тихи стъпки вече е дошло до него”.
„В този свят само страданието е спасено от завистта”.
„Докато земеделските производители отделят по един петел за 10 кокошки, то 10 мъже едва ли ще бъдат достатъчни, за да служат на една жена”.
„Хората са склонни повече да вярват на лошото, отколкото на доброто”.
„Използвай настоящето така, че на старини да не се упрекваш за напразно изживяната младост”.
„Човечност е да имаш състрадание към нещастните”.
„Раят ще бъде наистина рай, ако на любовниците е позволено толкова удоволствие, колкото са изпитали на земята”.
„Много по-лесно е да порицаваш минали дела, отколкото да ги поправиш”.