Преломна епоха в общественото и културното развитие на европейските страни от 14 до 17 в., през която те излизат от средновековието, като формират характерните черти на съвременната европейска цивилизация. Терминът Ренесанс е възприет за означаване на засиления интерес към античността. Ренесансът се изразява в дълбоки промени и обновителни процеси, които започват най-рано в Италия (13 в.). В основата им са зараждането на капиталистическите отношения в стопанския живот, появата на буржоазията и на наемните работници, на светската интелигенция. Освободена от теологията и схоластиката, науката се развива, като се опира на рационализма, наблюдението, опита, точните изчисления. В естествените науки са осъществени революционни постижения от Леонардо да Винчи, Н. Коперник, Г. Галилей, Парацелз и други бележити учени. Епохално значение имат началото на книгопечатането, усвояването на нови природни източници на енергия, откриването на Америка и на морските пътища към Индия (виж Велики географски открития), изобретяването и усъвършенстването на огнестрелното оръжие, на машини и др. Европа става водеща сила в икономическото, политическото и културното развитие на света. Ярки и внушителни са промените в духовната култура, литературата и изкуствата. Най-важни черти на ренесансовата култура са светският ихарактер и хуманизмът. Мислителите и творците през Ренесанса изоставят присъщите на средновековието теоцентрични възгледи, изучават и славят човека като реално земно същество, свободната личност с нейните чувства, стремежи и творчески изяви. Наченки на Ренесанс в литературата се появяват най-рано в Италия (Данте), по-късно Ренесанс се оформя в творчеството на Ф. Петрарка, Дж. Бокачо, Л. Ариосто, Т. Тасо. Западноевропейските литератури се развиват под влияние на италианския Ренесанс и на научните открития и достигат забележителни върхове в творчеството на Лопе де Вега, М. де Сервантес, У. Шекспир, Ф. Рабле, поетите от „Плеядата“. Дълбок прелом е извършен през Ренесанса и в театъра, музиката и други области на духовната дейност на човека. Терминът Ренесанс се свързва с италианската архитектура и изобразително изкуство от 1420 до средата на 16 в.; проторенесанс означава наченките на Ренесанса през 13-14 в. (вижСиенска школа, Джото). Най-големи центрове на Ренесанса са Флоренция (виж Флорентинска школа), Венеция (виж Венецианска школа) и Рим, херцогствата Мантуа, Урбино и Ферара. Етапи: ранен Ренесанс (1420-1500) – Флоренция, Тоскана (Ф. Брунелески, Л. Алберти, Донатело, Мазачо и др.), зрял Ренесанс, разцвет на Ренесанса (1500-40) – Флоренция, Рим, Венеция (Д. Браманте, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Рафаело), късен Ренесанс (16 в.) – Дж. Сансовино, А. Паладио, Джорджоне, Тициан, П. Веронезе. Творческият процес се свързва с индивидуално-личностното начало (за разлика от средновековието). Създават се композиции, изпълнени в духа на хуманизма, реалистични портрети, пейзажи. Преобладава светското строителство – обществени сгради, дворци, градски къщи. Характерни са ордерното разчленяване на стенните плоскости, аркадите, колонадите, сводовете, куполите; логическа съразмерност, хармоничност и ясна тектоника, основани на законите на перспективата, пропорциите. Развива се градоустройството. Създават се мащабни архитектурни ансамбли, подчинени на цялостен художествен замисъл. Меценати в изкуството на Ренесанса в Италия са Медичите и папите от Юлий II до Лъв Х. В други страни Ренесансът се проявява след заимстване на италианските ренесансови принципи и свързването им с местни (готически) традиции. Френскиият Ренесанс (художниците от ранната школа на Фонтенбло), фламандските живописци, нидерландският Ренесанс, немският Ренесанс (А. Дюрер), английският Ренесанс, испанският Ренесанс (стил „платереско“ с богат скулптурен декор) и други не съвпадат по време и притежават национални особености. В България Ренесансът се свързва с Възраждането на българския народ (18-19 в.).
|
||
|
||
|
Ренесанс (фр. Renaissance – Възраждане) – епоха на разцвет на културата в западноевропейските страни през XV–XVI век. Възраждането е не само в изобразителното изкуство и архитектурата, но и в науката, литературата, философията. Основни характеристики на културното развитие през Ренесанса са връщането към ценностите и формите на гръцката и римската Античност, развитието на линейната перспектива в живописта и постепенното реформиране на образователната система.
Етапи в Ренесанса: Проторенесанс (Предренесанс) – XIVв. Най-ярките ппедставитили са – Пизано, Симоне Мартини, Чимабуе, Джото, Данте Алегиери и др. Ранен Ренесанс – 1420-1500г. (Флоренция, Тоскана) – Донатело, Ботичели, Мазачо, Томазо ди Джовани ди Симоне Гуиди и др. Зрял Ренесанс – 1500-1540г. (Флоренция, Рим, Венеция) с представители – Леонардо да Винчи, Микеланджело, Браманте. Късен Ренесанс – 16 в. – Паладио, Джорджоне, Тициан, Веронезе. Периодът от Ренесанса на теритарията на Нидерландия, Германия и Франция се отделя в стилово направление, което се нарича Северен Ренесанс. Водещи представители са Дюрер, Холбайн Младши, Лукас Стари, Питер Брьогел Стария.
Джото ди Бондоне – Джото – (1266-1337) Флоренция. Той е смятан за първия от редица велики художници, които предшестват италианския Ренесанс. Считан е за реформатор в живописта. Джото открива пътя, по който тръгва развитието на движението: изпълва старите религиозни форми със светско съдържание. Поставя началото на постепенния преход от равнинни изображения към обем и релеф, увеличава реализма, използвайки интериора в картините си. Известен е най-много със стенописите в капелата (параклис) в Падуа, посветени на епизоди от живота на Дева Мария и Иисус; стенописите във францисканските църкви в Асизи и Римини. Други известни негови фрески са тези в базиликата Санта Кроче (Флоренция). Освен фрески, Джото създава и цяла поредица „кавалетни” произведения. Това са кръстовидни разпятия, олтарни картини и полиптихи (две или няколко картини със свързан сюжет). По-известни от тях са: „Рисуваният кръст-разпятие“ в Санта Мария Новела, олтарен образ „Стигматизация на Свети Франциск“. Освен живописец Джото е и архитект. Камбанарията на Санта Мария дел Кроче, една от най-красивите в Италия, е построена по планове на Джото, като нейната функция е по-скоро декоративна.
Донатело – (1386-1466) Флоренция. Един от най-прочутите италиански скулптори от епохата на ранния Ренесанс, основоположник на индивидуалното скулптурно изображение. Въз основа на античните класически форми, Донатело развива в ренесансовата скулптура свободностоящата фигура, голото тяло, скулптурната фигурална композиция и конната статуя. Негови учители са Брунелески (архитект) и Лоренцо Гиберти (скулптор). Най-значимите творби на Донатело са: “Давид” (бронз), “Свети Георги”, “Гробницата на Йоан ХXIII” във флорентинския баптистерий, “Гатамелата” в Падуа и др. Една от неговите първи работи е орелеф (изображения, създадени от обеми, изпъкващи или вдлъбнати на сравнително плосък фон) от дребнозърнест камък, намираща се в църквата Санта-Кроче, във Флоренция и изобразяваща Благовещение. Създадената през 1440-те от Донатело бронзова статуя на Давид е една от най-известните скулптури понастоящем. Давид е представен със загадъчна усмивка, позирайки след като е отрязал главата на Голиат. Това е първата бронзова статуя за Ренесанса и първата по рода си, която изобразява изправен гол мъж.
Албрехт Дюрер (1471-1528) Нюрнберг, Германия. Германски художник, изкуствовед и математик, един от най-видните представетели на Северния Ренесанс. Известен е със своите печатани гравюри, в областта на които предизвиква истинска революция. Най-известни от тях са: „Четиримата конници на Апокалипсис”, „Рицарят, дяволът и смъртта”, „Свети Йероним”, „Меланхолия”. Негови са математическите трудове, свързани с графичното представяне на елипсата, параболата и хиперболата. Дюрер посвещава много време в изучаването на анатомията на човешкото тяло и по-специално на голатa фигура. Освен графични, той има и множество живописни картини, портрети, автопортрети и акварели.
Обща характеристика
Ренесансът е нова за времето си културна парадигма, възникнала вследствие на кардиналните изменения на обществените отношения в Европа.
Нарастването на значението на градовете-републики води до нарастването на влиянието на съсловията, които не участват дотогава във феодалните отношения: майстори и занаятчии, търговци и банкери. Всички те са чужди на йерархичната ценностна система, създадена през Средновековието, до голяма степен — на църковната култура и нейния аскетичен дух на смиреност. Това води до появата на хуманизма – обществено-философско движение, което разглежда човека, личността му, свободата му, неговата активна и съзидателна дейност като най-висшата ценност и критерий за оценка от обществените институции.
В градовете започват да се появяват светски центрове за изкуство и наука, чиято дейност е извън контрола на църквата. Новият светоглед перспективи се обръща към Античността, виждайки в нея пример за хуманистични и неаскетични отношения. Изобретяването в средата на 15 век на книгопечатането играе огромна роля в разпространението на античното наследство и новите възгледи по цяла Европа.
Ренесансът възниква в Италия, където първите му признаци са отбелязани още през 13 и 14 век (в дейността на семействата Пизано, Джото, Орканя и др.), но той твърдо се установява едва през 20-те години на 15 век. Във Франция, Германия и други страни, това движение започва значително по-късно. Към края на 15 век, Ренесансът достига най-големия си разцвет. През 16 векназрява криза в идеите на Ренесанса, следствие на което се явява възникването на стиловете маниеризъм и барок.
Етапи
Проторенесанс
Към XIII и началото на XIV век – Николо Пизано, Арнолфо ди Камбио, Дучо ди Буонинсеня, Симоне Мартини, Чимабуе, Джото,Данте Алигиери.
Прeдренесансът е тясно свързан със Средновековието, с романските и готическите традиции, този период се явява подготовка на Ренесанса. Дели се на два подпериода: до смъртта на Джото ди Бондоне и след 1337 г. Най-важните открития, най-забележителните творци живеят и работят през първия период. Вторият е свързан с чумната епидемия, опустошаваща Италия. Всички открития се правят на интуитивно ниво. В края на XIII век, във Флоренция е издигнато главното храмово съоръжение — катедралата Санта Мария дел Фиоре, автор на който е Арнолфо ди Камбио, по-късно работата продължава Джото, проектирал кампанилата на Флорентинската катедрала.
Преди всичко, изкуството на Предренесанса се появява в скулптурите на Николо и Джовани Пизано, Арнолфо ди Камбио, Андреа Пизано). Живописта е представена от две художествени школи: Флоренция (Чимабуе, Джото) и Сиена (Дучо, Симоне Мартини). Централна фигура става Джото. Художниците на Ренесанса го считат за реформатор на живописта. Джото открива пътя, по който тръгва развитието на движението: изпълване на религиозните форми със светско съдържание, постепенен преход от равнинни изображения към обем и релеф, увеличаване на реализма, изобразяване в картината на интериора.
Ранен Ренесанс
1420 – 1500 г. – Флоренция, Тоскана с представители Филипо Брунелески, Лоренцо Гиберти, Леон Батиста Алберти, Донатело, Мазачо и др.
Периодът на така наречения Ранен Ренесанс обхваща в Италия времето от 1420 до 1500 г. В течение на тези осемдесет години, изкуството все още не е напълно отделено от това на миналото, но опитва да примеси към него елементи, заимствани от класическата древност. Едва в последствие, и то малко по-малко, под влиянието на все по-силно изменящите се условия на живот и култура, художниците изцяло скъсват със средновековната основа и смело използват образите от античното изкуство, както в общите концепции на произведенията си, така и в детайлите им.
Тогава, когато изкуството в Италия решително поема по пътя на подражание на класическата древност, в другите страни то дълго запазва традициите на готическия стил. На север от Алпите, а също и в Испания, Ренесансът настъпва едва в края на 15 век, и неговия ранен период продължава приблизително до средата на следващия век.
Зрял Ренесанс
Основна статия „Зрял ренесанс“
1500 – 1540 г.- Флоренция, Рим, Венеция с представители Донато Браманте, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Рафаело.
Третият период на Ренесанса — времето на най-пищното развитие на стиловете му — е прието да се нарича Развит, Зрял Ренесанс. Той продължава в Италия приблизително от 1500 до 1527 г./Моментът наРазграбване на Рим (1527) от войските на Карл V/. В това време, центърът на влияние на италианското изкуство се премества от Флоренция в Рим, благодарение на качването на папския престол на Юлий II — човек честолюбив, смел и предприемчив, който привлича към двора си най-добрите художници на Италия, които се заемат с многобройни и важни проекти и дава пример за любов към художественото изкуство. При този папа и при неговите близки приемници, Рим става като новата Атина от времето на Перикъл: в нея се строят множество монументални здания, създават се великолепни скулптурни произведения, изписват се фрески и се рисуват картини, и до днес считани за шедьоври в живописта; при това и трите сфери на изкуството хармонично вървят ръка за ръка, помагайки си една на друга и взаимно въздействайки си. Сега античното изкуство се изучава с много по-голямо основание, възпроизвежда се с по-голяма строгост и последователност; спокойствието и достойнството заменят игривата красота, която представлява стремежа на предшестващия период; напомнянето за средновековното напълно изчезва, и класическия отпечатък бележи всички произведения на изкуството. Но подражанието на древността не пречи на стремежите на художниците за самостоятелност, и те, с голяма находчивост и жива фантазия, свободно преработват и променят на дела това, което считат за уместно да заимстват от античното гръко-римско изкуство.
Късен Ренесанс
Късният Ренесанс в Италия обхваща периода от 1530-те до 1590—1620-те години. Някои изследователи причисляват към Късния Ренесанс и 1630-те години, но тази позиция предизвиква спорове сред изкуствоведите и историците. Изкуството и културата от това време са толкова разнообразни по своите прояви, че свеждането им под един знаменател може да стане само с голяма условност. Например, Британската енциклопедия пише, че „Ренесансът като цялостен исторически период завършва с падането на Рим през 1527 г.“. В Южна Европа възтържествува Контрареформацията, която гледа с подозрение на всяко свободомислие, включително изобразяването на човешкото тяло и възкресяването на идеалите на Античността като крайъгълни камъни на ренесансовата идеология. Идеологическите противоречия и общото чувство на криза във Флоренция довеждат до „нервно изкуство“ на скалъпени цветове и начупени линии – маниеризма. В Парма, където работи Кореджо, маниеризмът достига едва след смъртта му през 1534 г. В художествените традиции, Венеция има своя собствен път на развитие, до края на 1570-те години там работят Тициан и Паладио, чието творчество няма почти нищо общо с кризата в изкуството на Флоренция и Рим.
Северен Ренесанс
Италианският Ренесанс практически няма влияние върху другите страни до 1450 г. След 1500 г. стиловете се разпространяват по континента, но много късноготически влияния се запазват чак до настъпването на епохата на барока.
Периодът на Ренесанса на територията на Нидерландия, Германия и Франция е прието да се отделя в отделно стилово направление, имащо някои различия с Ренесанса в Италия, и което се нарича Северен Ренесанс.
Най-значимите стилови различия в живописта са: за разлика от Италия, тук дълго се съхраняват традициите и обичаите на готическото изкуство, по-малко внимание се отделя на античното наследство и познанието на анатомията на човека.
Водещите представители са Албрехт Дюрер, Ханс Холбайн Младши, Лукас Кранах Стари и Питер Брьогел Стария. От предренесансовия дух са проникнати и някои произведения на майстори на късната готика като Ян ван Ейк и Ханс Мемлинг.
В исторически план
Нарича се преломна епоха, защото в периода 14 – 17 век общественото и културното развитие на европейските страни излиза от средновековието и се формират характерните черти на съвременната европейска цивилизация. Терминът Ренесанс – възражданее възприет за означаване на засиления интерес към античността, но с нагласата за новаторство. Обновителните процеси започват около 13 век в Италия. В този изключително динамичен период се зараждат специфични обществено-стопански отношения, оформят се буржоазията и интелигенцията.Това е периодът на революционни постижения. Приносите на Леонардо да Винчи,Николай Коперник, Галилео Галилей, Парацелз, Микеланджело Буонароти и други бележити творци и учени оставят ясна следа и предопределят множество пътища на развитие в науката и изкуството. Превратни за обществото са книгопечатането, новите източници на енергия, Великите географски открития, изобретяването и усъвършенстването на огнестрелното оръжие и др. Това е и периодът, в който Европа става водеща сила в икономическо, политическо и културно отношение.
Наука
Развитието на знанията през 14-16 век съществено повлиява на представата на хората за света и мястото на човека в него. Великите географски открития, хелиоцентричната система на Николай Коперник променят представата за размерите на Земята и нейното място във Вселената, а работите на Парацелз и Андреас Везалий, в които за първи път след античността за направени опити за изучаване на строежа на човешкото тяло и процесите, протичащи в него, полагат началото на научната медицина и анатомията.
Големи промени настъпват и в обществените науки. В творбите на Жан Боден и Николо Макиавели историческите и политически процеси за първи път се разглеждат като резултат от взаимодействието на различни групи от хора и техните интереси. Предприети са опити за откриване на „идеалното“ обществено устройство, като „Утопия“ на Томас Мор и „Градът на Слънцето“ на Томазо Кампанела. Благодарение на интереса към Античността са възстановени, проверени и отпечатани много антични текстове. Почти всички хуманисти, така или иначе, се занимават с изучаването на класически латински и древногръцки език.
Като цяло, преобладаващата пантеистична мистика в тази епоха на Ренесанса създава неблагоприятен идеологически фон за развитието на научното познание.
Окончателното оформяне на научния метод и последвалата научна революция през 17 век, са свързани с движението наРеформацията.
Философия
През 15 век (от 1459 г.) във Флоренция се възражда Платоновата академия в Кареджи.
Философи от епохата на Ренесанса
- Николай Кузански
- Леонардо Бруни
- Марсилио Фичино
- Николай Коперник
- Пико дела Мирандола
- Лоренцо Вала
- Манети
- Пиетро Помпонаци
- Жан Боден
- Мишел дьо Монтен
- Томас Мор
- Еразъм Ротердамски
- Мартин Лутер
- Томазо Кампанела
- Джордано Бруно
- Николо Макиавели
Изкуства
Литература
Промените в културата, литературата и изкуствата не отстъпва на промените в стопанския отрасъл. Творчеството през Ренесанса е със светски и хуманистичен характер, а самите творци изоставят теоцентричните възгледи, и изобразяват човека като реално земно същество.
Ренесансът в литературата започва с Данте, продължава с Петрарка, Джовани Бокачо, Лудовико Ариосто, Торквато Тасо. Западноевропейската литература се развива под влияние на италианския Ренесанс и на научните открития и достигат апогей в творчеството на Лопе де Вега, Мигел де Сервантес, Уилям Шекспир, Франсоа Рабле.
За родоначалник на епохата на Ренесанса в литературата е прието да се счита италианския поет Данте Алигиери (1265—-1321), разкриващ същността на хората от това време в произведението си „Комедия“, което впоследствие е наречено „Божествена комедия“. Любовните сонети на Франческо Петрарка (1304—1374) откриват дълбините на вътрешния мир на човека, богатството на емоционалния му живот. През 14—16 век италианската литература преживява разцвет — лириката на Петрарка, новелите на Джовани Бокачо (1313—1375), политическите трактати на Николо Макиавели (1469—1527), поемите на Лудовико Ариосто (1474—1533) и Торквато Тасо(1544—1595) я издигат в числото на „класическите“ (наред с древногръцката и древноримската) литератури за другите страни.
Литературата на Ренесанса се крепи на две традиции: народната поезия и „книжната“ антична литература, затова често рационалното начало в нея се съчетава с поетичната фантастика, а комичните жанрове получават голяма популярност. Това се проявява най-вече в големите литературни паметници на епохата: „Декамерон“ на Бокачо, „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес или „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле.
С епохата на Ренесанса е свързана появата на национални литератури — за разлика от литературата през средните векове, създавана предимно на латински. Широко разпространение получават театъра и драмата. Най-известните драматурзи на това време са Уилям Шекспир (1564—1616, Англия) и Лопе де Вега (1562—1635, Испания).
Сценография
Дълбок прелом е извършен през Ренесанса и в театъра, музиката и сродните изкуства.
Архитектура
Ренесансът в архитектурата започва от 1420 г. и продължава до средата на 16 век, преминавайки през проторенесанса (началото на Ренесанса в архитектурата през 13-14 век) с обособяването на Сиенска школа, Джото и др. В строителството се акцентира предимно на обществени сгради, дворци, градски къщи и др. от светски характер. Характерни са ордерното разчленяване на стенните плоскости, аркадите, колонадите, куполите, логическата съразмерност, хармоничността и ясната тектоника, основани на законите на перспективата и пропорциите. Това е период за силно развитие на градоустройството. Създават се мащабни архитектурни ансамбли, подчинени на цялостен художествен замисъл.
Известни архитекти
- Филипо Брунелески (1377—1446) — основоположник на ренесансовата архитектура, разработва теорията наперспективите и архитектурната ордерна система, връща в строителната практика много елементи на античната архитектура, създава първите от много столетия куполи (Флорентинския събор), и до днес доминиращ в панорамата на Флоренция.
- Леон Батиста Алберти (1402—1472) — теоретик на ренесансовата архитектура, създател на цялостната ѝ концепция, преосмисля мотиви от раннохристиянските базилики от времето на Константин Велики, в Палацо Ручелаи създава нов тип градска резиденция с фасада, обработена с рустика и разделени от няколко пиластри.
- Донато Браманте (1444—1514) — пионер на архитектурата на Зрелия Ренесанс, майстор на центричните композиции с идеално измерени пропорции.
- Микеланджело Буонароти (1475—1564) — най-известния архитект на Късния Ренесанс, ръководи грандиозни строителни работи в папската столица; в неговите постройки пластичното начало се изразява в динамични контрасти, във величествена тектоника, предвещаваща изкуството на барока (събора Свети Петър, стълбите на библиотека Лауренциана).
- Андреа Паладио (1508—1580) — родоначалник на първата фаза на класицизма, известна като паладианство; с отчет на конкретните условия, безкрайно използва различни съчетания на ордерните елементи; поддръжник на откритата ордерна архитектура, която служи като хармонично продължение на окръжаващата среда, природна или градска (Паладиевите вили); работи във Венецианската република.
Зад пределите на Италия, италианското влияние се наслоява върху местните средновековни традиции, пораждайки национални ренесансови стилове. За иберийския Ренесанс е характерно съхранението на готическото и мавританското наследство (виж платереско и мануелино). Във Франция, епохата на Ренесанса оставя паметници във вид на причудливо декорираните луарски замъци с готически наклонени покриви; за еталон на френския ренесанс се счита Шамборския замък на Франциск I. Велизабетинска Англия архитектът Робърт Смитсън проектира рационално-праволинейни жилищни сгради с огромни прозорци, заливащи интериора със светлина (Лонглит, Хардуик хол).
Музика
Появяват се различни жанрове на светското музикално изкуство — фротола и виланела в Италия, вилянсико в Испания, балада в Англия, мадригалът, възникнал в Италия (Лука Маренцио, Якоб Аркаделт, Джезуалдо да Веноза) и получил повсеместно разпространение, френската многогласна песен (Клеман Жанекен, Клод Лежьон). Светските хуманистични стремежи проникват и в култовата музика — при франко-фламандските майстори (Жоскен де Пре, Орландо ди Ласо), в изкуството на композиторите от венецианската школа (Андреа Габриели и Дж. Габриели).
В периода на Контрареформацията се разглежда въпроса за избягването на многогласието в религиозния култ, и само реформата на главата на римската школа Джовани Пиерлуиджи Палестринa съхранява полифонията за католическата църква — в „очистен“, „прояснен“ вид. Заедно с това, в изкуството на Палестринa намират отражение и някои ценни завоевания на светската музика от епохата на Ренесанса.
В Италия разцъфтява изкуството на изготвяне на лъкови инструменти, притежаващи богати изразителни възможности. Сблъсъкът на различни естетични възгледи се проявява в „борбата“ между два типа лъкови инструменти — виолата в аристократичните среди, ицигулката — инструмент с народен произход. Епохата на Ренесанса завършва с появата на нови музикални жанрове — соловите песни, кантата, оратория и опера, способстващи за постепенното утвърждаване на хомофонния стил.
Създава се първата опера („Дафне“) – по текст на Отавио Ринучини и композитори – Качини и Пери – 1598 г.
Представители
Сред ярките представители на Ренесанса са:
Ренесансови школи
- Флорентинска школа
- Сиенска школа
- Пизанска школа
- Венецианска школа
- Английска
- Френска- Римска
Историография на Ренесанса
Терминът е за първи път използван ретроспективно от италианският художник и критик Джорджо Вазари (1511-1574) в неговата книга Жизнеописания на най-известните живописци, ваятели и архитекти (публикувана 1550). В нея Вазари прави опит да дефинира, това което той нарича прекратяване на варварството и недодялаността на готическото изкуство: изкуствата били в упадък след рухването на Римската империя и едва с тосканските художници, като Чимабуе и особено Джото(1267-1337) започва отново ход напред и възраждане на италианското изкуство, основно дължащ се на преоткриването на изкуството на античността.
Все пак думата Ренесанс придобива популярност едва през 19 век, когато френската дума Renaissance бива разпространена, като описание на културното движение, започнало в късния 13 век. Специфично Ренесансът е за първи път дефиниран от френския историк Жул Мишле (1798-1874), в неговата История на Франция, публикувана 1855 г. За Мишле Ренесансът е по-скоро развитие в науката, отколкото в изкуството и културата и това е период, който се простира от Колумб до Коперник и Галилео Галилей, т.е. от края на 15 век до средата на 17 век. Мишле прави разлика между това, което той нарича „странните и плашещи“ Средни векове и демократичните ценности, които той като републиканец, провижда като характерни за Ренесанса. Като френски националист Мишле разбира Ренесанса предимно като френско движение.
Швейцарският историк Якоб Буркхард (1818-1897) в своята книга Културата на италианския Ренесанс, обратното, дефинира Ренесанса като периодът между Джото иМикеланджело в Италия, т.е. между 14 век и средата на 16 век. Той вижда в Ренесанса проявата на модерния дух на индивидуализма, който е бил задушен през средните векове. Неговата книга е била доста популярна и е влиятелна и за днешното разбиране на Италианския Ренесанс. При все това Буркхард е бил обвиняван, за това че е създал една виггеанска линеарна перспектива по отношение на Ренесанса, виждайки в него основите на модерния свят.
В последно време историците изпитват все по-малко желание да дефинират Ренесанса като историческа епоха и дори като кохерентно културно движение. Например Рандолф Старн казва:
“Повече от период с определено начало и край, и консистентно съдържание помежду двете, Ренесансът може (и обикновено е виждан) като движение от практики и идеи, към които специфични групи и отъждествявани личности откликват по различен начин в различни времена и на различни места. В този смисъл, това е мрежа от разнообразни , понякога срещащи се в определени точки, понякога конфликтуващи култури, но не и единна, времево-ограничена култура.“ |