Дада , дадаизъм  е течение в културата и изкуството, което се е появява през годините на Първата световна война.  Протест срещу варварщината на войната , срещу  еротизма и интелектуалния застой .  Дада защитава неразумното и отрича досегашните изкуства .

Jean Arp, Richardo Hülüsenbecktrapovlack, Tristan Tzara, Marcel Janco ,  Emmy Hennings и между тях и др. млади интелектуалци  , които са против войната , се събират в новооткритото  в Цюрих кафене Hugo Ball и известяват появата на дадаизма .

Названието дада , която си присвояват младежите ,не е известно точно от къде е взето . На френски означава дървено конче .

Дадаистите са повлияни от философията , която защитава ,че нищо не е здраво и твърдо , а че всичко е променливо и нездраво , както и че човечеството и изпаднало в дълбока безнадежност. Това е течението на неравномерността  , която се появява след ПВС.Дадаистите се стремят да шокират и удивят обществеността . В своите творби , отхвърлят старите естетически възгледи и си стремят да покажат мръсотията , жестокоста , варварщината на буржоазията .

Те отхвърлят понятията смисъл и ред и се влизат в нови експериментални преживявания в религията и формата . Между списанията , които издават най – известното е „Litterature“ , което се издава през 1919-1924 г. В него намират място творенията на  Andre Breton, Louis Aragon, Philippe Soupault, Paul Eluard и  Georges Ribemont-Dessaignes . Дадаистите започват да спират своята дейност към 1922 г и се насочват към сюрреализма .

Какво е дадски език и как се говори ?

Дадаизмът е нихилистично течение . Може да се каже че е проявление на анархо – нихилизма ( за , който също ще споделя материали ) в изкуството .  Анархо- нихилистите , които отричат всякакви ценности се стремят и в изкуството да разрушат досегашните възгледи и да постигнат лишеното от смисъл . Анархо – нихилистите значи трябва да разрушат и езика , който говорят и това му го осигурява езикът на дада .

Как се говори дадаски ?
Езикът на дада може да се присъедини към всеки език . Много е лесен за употреба , например се постига така променяш първите букви на две думи , които следват едно след друго или самите букви с други
Пример : “ Здравей , как си ? „
ще стане „Кдравей , зак си ?“  това вие може да го постигнете както си искате . може да промените и самите думи например „играя – раяги “ и т.н и с имената е така „Иван – Вани“ . Трябва да изговаряте думите , колкото се  може по – бързо и безсмислено , не трябва да спазвате никаква тоналност и ударениея .

Каква е ползата от такъв начин на говорене ? трябва да помислите два пъти преди да изговаряте една дума – развивате ума си .  Може да използавте езика като шифрован език за общуване между две или повече анархо – нихилисти , за да се постигне единство и никой друг да не ви разбира .

Затова да разрушим своя език и да говорим на езика на ДАДА !

Върви един по улицата и раздава празни листовки. „Но защо не пише нищо?“ – питат слисаните минувачи. „Че то всичко е ясно!“ – отговаря мъжът.

Не ми се щеше да започвам с изтъркан виц, но обстановката го налага. Какво например да му коментираш на откриването на музей с името „Квадрат 500“? Вечното присъствие на Светлин Русев, който развежда премиера, както навремето развеждаше и Тодор Живков? Или шеговито-разпасаното изказване на самия Борисов: „Прочетох в един сайт: откриват нов музей със стари картини и сега съм казал на Вежди това, новото крило да е с мои картини и на нови, млади автори“?

Да вземем друга тема – укрепване на свлачище с ….мантинела. Коментарът се изчерпва точно с три думи: малоумие, слабоумие и безумие. Бих предпочела да остана безмълвна, вместо да изпраскам подобна баналност! Ами за това, че Борисов разписал „чек за 500 000 лв“ на баскетболния отбор „Черно море“? Точно така – слабо е „Държавата – това съм аз!“, да не говорим колко пъти е цитирано. Обикновено няма полза нито за Аз-а, нито за цитиращия. За последния даже е вредно, ако е проявил и неблагоразумието да споменава имена, вместо да я кара с алегории от басните на Лафонтен и някои будистки притчи.

Гледам, професионалният протестиращ Николай Колев-Босия също е нахитрял. Дотам се е изтарикатил, че даже замерял парламента в знак на протест срещу… дупките по пътищата. Забележително! Поводът за недоволството му е формулиран хем достатъчно конкретно, хем напълно абстрактно. И най-важното – насочен е срещу парламента като цяло, а не срещу Х и Y, които имат отношение към дупките и са в изпълнителната или общинската власт. Със същия успех Босия спокойно можеше да протестира и срещу озоновата дупка или пък просто да си направи един хубав миш-маш…

 

Но иначе го разбирам, разбира се. Разбирам и знам колко е трудно да избереш за какво да негодуваш по-напред, още повече да го опишеш. Пък и дупките наистина са събирателен образ, те са следствието от „всичко е ясно“. Ясно е, че няма държава, няма дъно, няма оправия и няма нищо ново, което да си съобщим един на друг. Няма смисъл и да повтаряме, че няма държава, няма дъно и няма оправия, защото смисъл няма и в самите думи, което също отдавна е ясно.

Питате ли се обаче какво ни е на нас, журналистите, на които се налага да бълваме текстове непрекъснато?

Навремето дадаистите му намерили цаката. Тристан Цара отворил речника „Ларус“ и погледът му случайно попаднал върху думата dada (дървено конче за игра – фр.). По-късно Рихард Хюлзенбек възкликнал: „Dada means nothing. We want to change the world with nothing!“ (Дада не означава нищо. Ние искаме да променим света с нищо – англ.). Пак Хюлзенбек описал и първата сбирка на дадаистите в „Кабаре Волтер“ в Цюрих:

„Андре Салмон взема думата. Рецитира се поезия. Публиката е доволна, защото все пак чува нещо като изкуство. Но скоро удоволствието се помрачава. Маскирани хора започват да декламират някакъв неразбираем текст. Под акомпанимента на звънци и кречетала Цара чете статия от вестник, която обявява за поема. Публиката не издържа и ги освирква. Недоумява, гневи се и замерва „актьорите“ с яйца, домати и котлети, дори се опитва да се саморазправи с тях.“

Годината е 1916-а, Първата световна война е в разгара си. Хуго Бал, собственик на прословутото „Кабаре Волтер“, обвинява за касапницата не само световните правителства, а и конформистки настроения интелектуален елит. Смята, че той е мълчал, когато е трябвало да крещи; казва, че политическата лудост се дължи на повреда в аварийната система за сигнализация.

Всъщност Бал пръв пародира този елит с безсмислената си поема „Gadji beri bimba glandridi laura lonni cadori gadjama granma beriba grimbala“, като на дадаистката вечеринка в кабарето обявява: „Ще чета стихове, чиято главна цел е отказът от езика.“ В това време Тристан Цара също импровизира. По този начин той открива техниката на случайния стих, която по-късно ще бъде заимствана от сюрреалистите. „Вземете вестник. Вземете ножица. Изберете статия с големината на желания стих. Изрежете статията. След това изрежете всяка отделна дума. Сложете думите в една торба. Разклатете леко торбата. После изваждайте думите една след друга. Записвайте ги съзнателно. Поемата ще е като вас.“

Езикът трябва да се разглоби, а думите да се разджуркат здравата, за да забележим, че това е също толкова абсурдно, колкото е и помпозното нищоговорене или баналното коментиране. Като бонус за стресираната публика дадаистите предлагат вдигане на неистов шум и всевъзможни алогични ходове. На един от пърформансите си чукат с ключове по метална кутия, докато Цара поставя цветя в нозете на шивашки манекен. Междувременно глас, скрит под шапка във формата на бучка захар, рецитира барокова поема, размествайки сричките. Хюлзенбек реве все по-силно и по-силно „Да-да-да-да-да“; Цара рецитира и удря с огромна лъжица върху дървен сандък. В спомените си Хуго Бал разказва, че двамата започнали да танцуват като мечета, вмъкнати в чувал. „Клатушкаха се в упражнение, известно като „черен папагал“. Публиката се вцепени от безумието, намеси се и полиция, но това в крайна сметка беше целта.“

Самите дадаисти твърдят, че целта е „да се отрече всичко преди и да се отрича всичко сега“. В по-късните им манифести пише: „Няма художници, няма литератори, нито музиканти или скулптори, няма религии, нито републиканци, нито роялисти, нито империалисти, нито болшевики, политици и пролетарии, няма демократи, нито армии, няма полиция, нито партии, край на всички тези идиотщини, няма вече нищо.“ Дада е доведен докрай нихилизъм, тотално отрицание, което не признава дори себе си. „Истинският дадаист е против дада!“, казва Тристан Цара…

Подготовката за тази 100-годишнина не е едно събитие, а поредица от действия. Ето някои от по-важните:

• През 2008 г. година списание „Страница“ публикува за първи път на български език едни от ключовите текстове, прокламации и откъси от историята на дада и неговото вълнение. Много ценен брой. Ето какво казва Младен Влашки: „Този брой на списание „Страница“ бе замислен като поглед към днешните пропасти и хаос в нашето живеене“ (с. 69).
• На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18) започнахме подготовка за петилетката на дада със собствени манифести – едно и две; с множество нови преводи на основополагащи откъси и прокламации; с важни препечатки от сп. „Страница“ (с любезното съдействие на Младен Влашки); с една дълга анкетата „Що е дада?“ като отговор на литературен въпрос; с анализ-размишление на Александър Кьосев; освен това включихме комикс с текст от Ани Васева (който преди това е бил инсталация на The Fridge); два текста от Боян Манчев и още, и още. И всичко гори.
• На 15 юли 2015 г. като част от подготовката за годишнината (чиято кулминация е на 14 юли 2016), но и като важен референтен момент за разбиране на литературната далечина изобщо, шестима от участниците в дада-броя съставихме редакторски манифест (бр. 27 на „Литературен вестник“). В него обсъдихме мита за 90-те и неговата роля, смисъла и бъдещето на литерурата, новите пътища пред поезията, съвместното творчество и ролята на редактирането, отново говорихме за съвременната медийно-пазарна нормализация и институционализация, за предстоящата годишнина на дада, за машините, за ритъма и за самия хаос. Тогава накрая написахме: „Ние сме тук да припомним хаоса и да предупредим, че той не е само първичен проблем, той е и проблем на края. Този манифест не може да приключи.“

На 5 март 1916 г., месец след раждането на кабарето и след като е забелязал, че „едно неописуемо опиянение облада всички. Малкото кабаре заплашваше да излезе от контрол…“, Хуго Бал написва в дневника си:

Всичко функционира, самият човек обаче не.

 

Е, нека признаем, че в българския си вариант дадаизмът се проявява също толкова успешно. Водени от принципа, че истинският журналист е против журнализма, много хора правят блестяща кариера из телевизионните студия. Такива са и немалко колеги, боравещи с писменото слово; един дори изряза с ножици цяла дописка от „Работническо дело“, за да я качи в сайта на БЗНС. Цитирам, запазвайки оригиналния правопис: „Политикът демократ, Николай Ненчев демонстрира воля и предаде комунистическите, военни досиета. Днес, след четвърт век на преход министър Ненчев доказва, че освен закон е нужна силна политическа воля и държавническа смелост за да се изобличат предателите на националната кауза.“

Това е много по-силно от:

песента на един дадаист

който имаше дада присърце

даде зор на своя мотор

който имаше дада присърце

в асансьора бе краля така

тежък чуплив самозаменим

той си отряза дясната ръка

и я изпрати на папата в Рим

затова няма спор

че този асансьор

вече няма дада присърце

яжте шоколади безброй

мийте мозъка свой

дада

дада

пийте вода

Това е и възможно най-коректният коментар на обстановката – в противен случай трябва или да замълчим, или да се изразяваме като културен министър. Има, естествено, и трети подход: да заревем все по-силно „Не-не-не-не-не!“, но пък си нямаме Тристан Цара. Нашето безсмислие е органическо, то не е проява на артистизъм; нашият дадаизъм изхожда от „да“-то, от съгласието да живеем така, както живеем.

Не ни остава друго, освен редовно да пием студена вода.