Сто години дадаизъм – ДА, ДА 1916 – 2016

tumblr_nf1im3gdfH1tk64koo2_500Дада , дадаизъм  е течение в културата и изкуството, което се е появява през годините на Първата световна война.  Протест срещу варварщината на войната , срещу  еротизма и интелектуалния застой .  Дада защитава неразумното и отрича досегашните изкуства .

Jean Arp, Richardo Hülüsenbecktrapovlack, Tristan Tzara, Marcel Janco ,  Emmy Hennings и между тях и др. млади интелектуалци  , които са против войната , се събират в новооткритото  в Цюрих кафене Hugo Ball и известяват появата на дадаизма .

Названието дада , която си присвояват младежите ,не е известно точно от къде е взето . На френски означава дървено конче .

Дадаистите са повлияни от философията , която защитава ,че нищо не е здраво и твърдо , а че всичко е променливо и нездраво , както и че човечеството и изпаднало в дълбока безнадежност. Това е течението на неравномерността  , която се появява след ПВС.Дадаистите се стремят да шокират и удивят обществеността . В своите творби , отхвърлят старите естетически възгледи и си стремят да покажат мръсотията , жестокоста , варварщината на буржоазията .

Те отхвърлят понятията смисъл и ред и се влизат в нови експериментални преживявания в религията и формата . Между списанията , които издават най – известното е „Litterature“ , което се издава през 1919-1924 г. В него намират място творенията на  Andre Breton, Louis Aragon, Philippe Soupault, Paul Eluard и  Georges Ribemont-Dessaignes . Дадаистите започват да спират своята дейност към 1922 г и се насочват към сюрреализма .

Какво е дадски език и как се говори ?

Дадаизмът е нихилистично течение . Може да се каже че е проявление на анархо – нихилизма ( за , който също ще споделя материали ) в изкуството .  Анархо- нихилистите , които отричат всякакви ценности се стремят и в изкуството да разрушат досегашните възгледи и да постигнат лишеното от смисъл . Анархо – нихилистите значи трябва да разрушат и езика , който говорят и това му го осигурява езикът на дада .

06-519673

Как се говори дадаски ?
Езикът на дада може да се присъедини към всеки език . Много е лесен за употреба , например се постига така променяш първите букви на две думи , които следват едно след друго или самите букви с други
Пример : “ Здравей , как си ? „
ще стане „Кдравей , зак си ?“  това вие може да го постигнете както си искате . може да промените и самите думи например „играя – раяги “ и т.н и с имената е така „Иван – Вани“ . Трябва да изговаряте думите , колкото се  може по – бързо и безсмислено , не трябва да спазвате никаква тоналност и ударениея .

Каква е ползата от такъв начин на говорене ? трябва да помислите два пъти преди да изговаряте една дума – развивате ума си .  Може да използавте езика като шифрован език за общуване между две или повече анархо – нихилисти , за да се постигне единство и никой друг да не ви разбира .

Затова да разрушим своя език и да говорим на езика на ДАДА !

Върви един по улицата и раздава празни листовки. „Но защо не пише нищо?“ – питат слисаните минувачи. „Че то всичко е ясно!“ – отговаря мъжът.

Не ми се щеше да започвам с изтъркан виц, но обстановката го налага. Какво например да му коментираш на откриването на музей с името „Квадрат 500“? Вечното присъствие на Светлин Русев, който развежда премиера, както навремето развеждаше и Тодор Живков? Или шеговито-разпасаното изказване на самия Борисов: „Прочетох в един сайт: откриват нов музей със стари картини и сега съм казал на Вежди това, новото крило да е с мои картини и на нови, млади автори“?

Да вземем друга тема – укрепване на свлачище с ….мантинела. Коментарът се изчерпва точно с три думи: малоумие, слабоумие и безумие. Бих предпочела да остана безмълвна, вместо да изпраскам подобна баналност! Ами за това, че Борисов разписал „чек за 500 000 лв“ на баскетболния отбор „Черно море“? Точно така – слабо е „Държавата – това съм аз!“, да не говорим колко пъти е цитирано. Обикновено няма полза нито за Аз-а, нито за цитиращия. За последния даже е вредно, ако е проявил и неблагоразумието да споменава имена, вместо да я кара с алегории от басните на Лафонтен и някои будистки притчи.

Гледам, професионалният протестиращ Николай Колев-Босия също е нахитрял. Дотам се е изтарикатил, че даже замерял парламента в знак на протест срещу… дупките по пътищата. Забележително! Поводът за недоволството му е формулиран хем достатъчно конкретно, хем напълно абстрактно. И най-важното – насочен е срещу парламента като цяло, а не срещу Х и Y, които имат отношение към дупките и са в изпълнителната или общинската власт. Със същия успех Босия спокойно можеше да протестира и срещу озоновата дупка или пък просто да си направи един хубав миш-маш…

 

dadapardadaist1918

Но иначе го разбирам, разбира се. Разбирам и знам колко е трудно да избереш за какво да негодуваш по-напред, още повече да го опишеш. Пък и дупките наистина са събирателен образ, те са следствието от „всичко е ясно“. Ясно е, че няма държава, няма дъно, няма оправия и няма нищо ново, което да си съобщим един на друг. Няма смисъл и да повтаряме, че няма държава, няма дъно и няма оправия, защото смисъл няма и в самите думи, което също отдавна е ясно.

Питате ли се обаче какво ни е на нас, журналистите, на които се налага да бълваме текстове непрекъснато?

Навремето дадаистите му намерили цаката. Тристан Цара отворил речника „Ларус“ и погледът му случайно попаднал върху думата dada (дървено конче за игра – фр.). По-късно Рихард Хюлзенбек възкликнал: „Dada means nothing. We want to change the world with nothing!“ (Дада не означава нищо. Ние искаме да променим света с нищо – англ.). Пак Хюлзенбек описал и първата сбирка на дадаистите в „Кабаре Волтер“ в Цюрих:

„Андре Салмон взема думата. Рецитира се поезия. Публиката е доволна, защото все пак чува нещо като изкуство. Но скоро удоволствието се помрачава. Маскирани хора започват да декламират някакъв неразбираем текст. Под акомпанимента на звънци и кречетала Цара чете статия от вестник, която обявява за поема. Публиката не издържа и ги освирква. Недоумява, гневи се и замерва „актьорите“ с яйца, домати и котлети, дори се опитва да се саморазправи с тях.“

Годината е 1916-а, Първата световна война е в разгара си. Хуго Бал, собственик на прословутото „Кабаре Волтер“, обвинява за касапницата не само световните правителства, а и конформистки настроения интелектуален елит. Смята, че той е мълчал, когато е трябвало да крещи; казва, че политическата лудост се дължи на повреда в аварийната система за сигнализация.

Всъщност Бал пръв пародира този елит с безсмислената си поема „Gadji beri bimba glandridi laura lonni cadori gadjama granma beriba grimbala“, като на дадаистката вечеринка в кабарето обявява: „Ще чета стихове, чиято главна цел е отказът от езика.“ В това време Тристан Цара също импровизира. По този начин той открива техниката на случайния стих, която по-късно ще бъде заимствана от сюрреалистите. „Вземете вестник. Вземете ножица. Изберете статия с големината на желания стих. Изрежете статията. След това изрежете всяка отделна дума. Сложете думите в една торба. Разклатете леко торбата. После изваждайте думите една след друга. Записвайте ги съзнателно. Поемата ще е като вас.“

Езикът трябва да се разглоби, а думите да се разджуркат здравата, за да забележим, че това е също толкова абсурдно, колкото е и помпозното нищоговорене или баналното коментиране. Като бонус за стресираната публика дадаистите предлагат вдигане на неистов шум и всевъзможни алогични ходове. На един от пърформансите си чукат с ключове по метална кутия, докато Цара поставя цветя в нозете на шивашки манекен. Междувременно глас, скрит под шапка във формата на бучка захар, рецитира барокова поема, размествайки сричките. Хюлзенбек реве все по-силно и по-силно „Да-да-да-да-да“; Цара рецитира и удря с огромна лъжица върху дървен сандък. В спомените си Хуго Бал разказва, че двамата започнали да танцуват като мечета, вмъкнати в чувал. „Клатушкаха се в упражнение, известно като „черен папагал“. Публиката се вцепени от безумието, намеси се и полиция, но това в крайна сметка беше целта.“

Самите дадаисти твърдят, че целта е „да се отрече всичко преди и да се отрича всичко сега“. В по-късните им манифести пише: „Няма художници, няма литератори, нито музиканти или скулптори, няма религии, нито републиканци, нито роялисти, нито империалисти, нито болшевики, политици и пролетарии, няма демократи, нито армии, няма полиция, нито партии, край на всички тези идиотщини, няма вече нищо.“ Дада е доведен докрай нихилизъм, тотално отрицание, което не признава дори себе си. „Истинският дадаист е против дада!“, казва Тристан Цара…

Подготовката за тази 100-годишнина не е едно събитие, а поредица от действия. Ето някои от по-важните:

  • През 2008 г. година списание „Страница“ публикува за първи път на български език едни от ключовите текстове, прокламации и откъси от историята на дада и неговото вълнение. Много ценен брой. Ето какво казва Младен Влашки: „Този брой на списание „Страница“ бе замислен като поглед към днешните пропасти и хаос в нашето живеене“ (с. 69).
  • На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18) започнахме подготовка за петилетката на дада със собствени манифести – едно и две; с множество нови преводи на основополагащи откъси и прокламации; с важни препечатки от сп. „Страница“ (с любезното съдействие на Младен Влашки); с една дълга анкетата „Що е дада?“ като отговор на литературен въпрос; с анализ-размишление на Александър Кьосев; освен това включихме комикс с текст от Ани Васева (който преди това е бил инсталация на The Fridge); два текста от Боян Манчев и още, и още. И всичко гори.
  • На 15 юли 2015 г. като част от подготовката за годишнината (чиято кулминация е на 14 юли 2016), но и като важен референтен момент за разбиране на литературната далечина изобщо, шестима от участниците в дада-броя съставихме редакторски манифест (бр. 27 на „Литературен вестник“). В него обсъдихме мита за 90-те и неговата роля, смисъла и бъдещето на литерурата, новите пътища пред поезията, съвместното творчество и ролята на редактирането, отново говорихме за съвременната медийно-пазарна нормализация и институционализация, за предстоящата годишнина на дада, за машините, за ритъма и за самия хаос. Тогава накрая написахме: „Ние сме тук да припомним хаоса и да предупредим, че той не е само първичен проблем, той е и проблем на края. Този манифест не може да приключи.“

На 5 март 1916 г., месец след раждането на кабарето и след като е забелязал, че „едно неописуемо опиянение облада всички. Малкото кабаре заплашваше да излезе от контрол…“, Хуго Бал написва в дневника си:

Всичко функционира, самият човек обаче не.

 

Е, нека признаем, че в българския си вариант дадаизмът се проявява също толкова успешно. Водени от принципа, че истинският журналист е против журнализма, много хора правят блестяща кариера из телевизионните студия. Такива са и немалко колеги, боравещи с писменото слово; един дори изряза с ножици цяла дописка от „Работническо дело“, за да я качи в сайта на БЗНС. Цитирам, запазвайки оригиналния правопис: „Политикът демократ, Николай Ненчев демонстрира воля и предаде комунистическите, военни досиета. Днес, след четвърт век на преход министър Ненчев доказва, че освен закон е нужна силна политическа воля и държавническа смелост за да се изобличат предателите на националната кауза.“

Това е много по-силно от:

песента на един дадаист

който имаше дада присърце

даде зор на своя мотор

който имаше дада присърце

в асансьора бе краля така

тежък чуплив самозаменим

той си отряза дясната ръка

и я изпрати на папата в Рим

затова няма спор

че този асансьор

вече няма дада присърце

яжте шоколади безброй

мийте мозъка свой

дада

дада

пийте вода

Това е и възможно най-коректният коментар на обстановката – в противен случай трябва или да замълчим, или да се изразяваме като културен министър. Има, естествено, и трети подход: да заревем все по-силно „Не-не-не-не-не!“, но пък си нямаме Тристан Цара. Нашето безсмислие е органическо, то не е проява на артистизъм; нашият дадаизъм изхожда от „да“-то, от съгласието да живеем така, както живеем.

Не ни остава друго, освен редовно да пием студена вода.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *