„Всеки е сам върху сърцето на земята
пронизан от едничък слънчев лъч:
И ненадейно пада вечерта”.

–––––––––––––––

„Остава ми свенa да пиша стихове,

да викам в пустотата безответна,
да викам в своето невярващо сърце,
което още се сражава
със стръмното си време”.

Салваторе Куазимодо е роден на 20 август 1901г. в малкото градче Модика, близо до Сиракуза, Сицилия. Баща му – Гаетано Куазимодо, заема длъжността началник-гара, поради което семейството е принудено често да сменя местожителството си от едно сицилийско градче в друго.

През 1916г. Салваторе и по-големият му брат постъпват в техническото училище в Месина, въпреки желанието на бъдещият поет да учи в гимназия. Но родителите му решават, че е по-практично децата им да получат техническо образование. Още в ученическите си години Салваторе изучава класическата и съвременната литература на Русия и Франция. Заедно с приятели за кратко време издават вестник. По това време в печата излизат и неговите първи стихотворения.

На 18 годишна възраст младежът отива в Рим и започва да учи в Политехническия институт, който завършва през 1926г., получавайки диплома за топограф. През 1920г. се жени за Биче Донети и започва да учи гръцки и латински език, подкрепян от монсеньор Рампола – сицилийски свещеник в Рим. Тези години са изпълнени с много финансови затруднения, поради което Салваторе е принуден да работи и сменя няколко професии, изискващи технически знания.

През 1926г. Куазимодо започва работа в Министерството на гражданското строителство, поради което му се налага да пътува често из цяла Италия. С открита неприязън се отнася към идеите на фашизма и това затваря вратите към появилите се възможности да се занимава с журналистика.

Междувременно продължава да пише поезия и през 1929г. бъдещият известен романист, критик и преводач Елио Виторини, негов шурей, го въвежда в литературните кръгове на Флоренция. Там Салваторе Куазимодо има възможност да общува с поетите Еуженио Монтале (1896-1981) и Джузепе Унгарети(1888-1970).

Тримата поети стават лидери на т.нар. движение на херметизма – течение в литературата, отличаващо се със „зашифрована образност, култ към думите и строг загадъчен интелектуализъм” (според американския критик Томас Бергин).

Алесандро Бонсанти, който тогава е редактор в списание „Солариум” („Solaria”) помага на бъдещия нобелист да публикува стихове и дори финансира издаването на първия му поетичен сборник през 1930г. „Вода и земя” („Acque e terrе”), а също и малкия шедьовър „Вятър над Тиндари” („Vento a Tindari”).

„Вода и земя” съдържа посветени на Сицилия носталгични стихове, писани на 18 годишна възраст, в които присъстват меланхолични настроения и чувство на самотност. Сборникът „Вятър над Тиндари” съдържа някои от най-известните стихотворения на поета:

„Всеки е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч:
И ненадейно пада вечерта”.

В поезията на Куазимодо се усеща „магията на словото” и вярата, че думите са автономни и носят не просто само описателна функция. Отказвайки се от реализма, поетите от това движение често са обвинявани в неясност на изразните средства и в мрачните картини, които описват в поезията си. Водени от вътрешния си глас, те често се свързват със символистите.

През следващите няколко години излизат от печат още книги на Салваторе Куазимодо: „Потъналият обой” („Oboe sommerso”, 1932), „Ароматът на евкалипта и други стихотворения” („Odore di eucalyptus e altri versi”, 1933), „ Ерато и Аполион” ( „Erato e Apollion”, 1936), и „Стихотворения” („Poesie”, 1938).

Една година след Еуженио Монтале, през 1932г. Куазимодо е удостоен с Флорентинската премия „Антико Фатторе”. През 1934г. поетът отива в Милано и се свърза с кръга на южноиталианските интелектуалци, наричащи себе си „младите емигранти”. През този период Салваторе среща Амалия Спечилети и през 1935г. се ражда дъщеря им Ориета.

През 1938г. поетът напуска Министерството на гражданското строителство и става асистент на Чезаре Дзаватини – редактор на няколко периодични издания в издателство Мондадори. На следващата година той вече е редактор в седмичника „Темпо” („Il tempo”).
От връзката на Салваторе Куазимодо с танцьорката Мария Кумани се ражда синът им Алесандро през 1939г.

 

Поетът активно се занимава с преводи през този период и през 1940г. излиза книгата „Лириката на Гърция” („Lirici greci”) с преводи на древногръцка поезия.
През следващата година той вече е професор по италианска литература в Миланската консерватория „Джузепе Верди”. През 1942г. е отпечатан сборник с избрани и преработени стихове „И настана вечер” („Ed e subito sera”) – една от най-значителните му книги.

По време на Втората световна война Куазимодо участва в движението на Съпротивата и е член на антифашистка групировка, поради което за кратко лежи в затвора в Бергамо. Ужасът на войната рефлектира остро в сърцето на поета и преобръща неговия поетичен стил.

Не случайно разделят творчеството му на два периода – преди и след войната. Салваторе Куазимодо все повече обръща поглед към социалните проблеми и от „поезията на вътрешния свят” той отива в „поезията на съпричастността” (според критика С. Маккормик).

„Та можехме ли ний да пеем
с крака на чужденеца на сърцето,
до мъртвите, прострени на площада
върху скованата от лед трева,
сред малките проблейващи дечица
и майки, с крясък чер поели
към своя син, разпънат
на някой телеграфен стълб?
В ресните на плачущите върби
и лирите ни вплетени висеха,
за да ги люшка вятърът печален”.

След войната Салваторе Куазимодо става член на италианската комунистическа партия (1945г.). Скоро обаче от него се изисква да пише политически стихове, поради което поетът излиза от нейните редици и продължава да пише есета, статии, стихове, преводи.

През 1947г. излиза от печат сборника със стихове „Ден след ден” („Giorno dopo giorno”), програмен за неговата творческа еволюция, който съдържа гражданската му позиция срещу войната и ролята на Италия в нея. Книгата има огромен успех в цял свят.

След смъртта на първата му съпруга Биче Донети през 1948г., Салваторе Куазимодо встъпва в брак с Мария Кумани, с която живее до 1960г. През 1949г. излиза „Животът не е сън” („La vita non e sogno”).

Куазимодо се превръща в „rifare l’uomo” (remake man), ангажиран поет – на моменти неговата социална поезия горчиво критикува поражението на християните пред надеждите, давани от комунистите.

Поетът тогава пише есета върху литературни теми, критически статии, либрета и превежда класически автори и драми, между които Уйлям Шекспир, Молиер („Тартюф”), Хомер, Есхил, Софокъл, Вергилий, Катула. През 1949г. превежда „Ромео и Жулиета”, след което пиесата е поставена във Верона. Преводи на американски и европейски автори от това време включват авангардния поет Е. Е. Къмингс и Пабло Неруда.

През този период започва да пише театрални статии, отначало за „Омнибус”, после за „Темпо”. През 1956г. излиза от печат сборника със стихове „Фалшиво и истинско зелено” („Il falso e vero verde”). В есето „Разсъждения за поезията” („Discorso sulla poesia”) Куазимодо пише, че поетът е длъжен в стиховете си да изразява своите идеологически възгледи:

„Поезията е свободата и истината за времето, а не абстрактни модулации от сантименталност”.

В края на 1958г. той посещава Съветския съюз и поради заболяване е принуден да остане там до м.май на следващата година.

Присъждането на Нобеловата премия за литература през 1959г. е съвсем неочаквано за Салваторе Куазимодо, който не счита себе си за най-големия италиански поет. Той получава наградата за „лирическа поезия, която с класическа жизненост изразява трагическия опит на нашето време”.

На церемонията по връчването на наградата Куазимодо казва: „Поезията се ражда в самотата и… от самотата се разпространява във всички направления… Поезията, даже лирическата – винаги е „слово”. Всеки, който желае, може да бъде слушател: самият поет, неговият дух, случайният минувач или хиляди хора”.

Последните 4 книги със стихове на Куазимодо съдържат както оголената съвест и позиция за социална справедливост, така и спомени за отминали приятелства и любови: сборникът със статии „Поетът и политикът и други есета” („Il poeta e il politico e altri saggi”, 1960) и „Да даваш и да имаш” („Dare e avere”, 1966) – неговата последна книга. Английският литературовед К.Баура пише през 1960г., че Куазимодо, „както никой друг съвременен поет, говори от името на цяла Европа”.

Повтарящи се теми в неговото творчество са спомените му от детството, живота и културата на Сицилия. Той свързва сицилианската природа с културното наследство, оставено от гърци, римляни, араби.

Освен Нобеловата награда за литература, Салваторе Куазимодо печели поетическата премия „Етна-Таормина” (1953, заедно с Дилън Томас), а също премията Виареджо (1958) и почетна степен на университета в Оксфорт (1967).

––––––––––––––––––––––––––––-

И НЕНАДЕЙНО ПАДА ВЕЧЕРТА

Всеки е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.

НЕПРИЯТЕЛКАТА НА СМЪРТТА

На Росана Сирони

Не трябваше, не трябваше, о, скъпа,
да заличиш лика си от света
и мярката за красота да ни отнемеш.
Ний, враговете на смъртта, какво ще правим
над розовите ти нозе склонени,
над моравата твоя гръд?
Не ни остави нито лист, ни слово
от своя сетен ден; не каза „не“ на всяко нещо,
на всекидневния живот човешки.
И месецът със бледата си котва
отвлече твойте сънища:
дървета, хълми, светлини, води и нощи;
това не бяха смътни чувства,
а сънища действителни,
които мисълта погуби,
когато неочаквано за тебе
реши безволната постъпка и часа й.
Сега зад тежки порти си заключена
ти, неприятелката на смъртта. – Кой вика?
За миг един погуби красотата
приниза я завинаги, разкъса я,
без да пожалиш леката й сянка,
танцуваща над нас. О, красотата
не бе достатъчна.
Едно движение във тъмнината
и ти написала си върху въздуха
навярно свойто име
или туй „не“ на всичко,
което тук гъмжи и там отвъд.
Знам туй, което искаше във новата си дреха
и знам въпроса, който се завръща празен.
За нас, за тебе няма отговор,
о, мъх, о, цвят, о, скъпа наша,
която не обичаше смъртта.

ПОЧТИ МАДРИГАЛ

На запад се обръща слънчогледът,
денят потъва в сбръчканото му око
и въздухът на лятото се утаява
върху листата и дима фабричен.
С тътнеж и облаци изтича бавно
последната игра на небесата
и дървесата, сменящи цвета си
оттатък, зад завоя на реката,
ни спират пак като преди години.
Това е той, все същият наш ден
и същото червено слънце,
залязващо със своя предан лъч.

Аз нямам спомени, не искам да си спомням –
в смъртта отвежда паметта човешка.
Животът е безкраен. Всеки ден
е наш. Един от тях ще спре
завинаги. Когато дойде време.
Но днеска ний седим на бента,
люлееме крака като деца,
следим с очи водите на реката
и клоните, които пият
зеленина от нейния тъмнеещ цвят.
Човекът, който мълчаливо иде,
не крие нож във своите ръце,
а стрък от цъфнало мушкато.

ИЗМАМНОТО И ИСТИНСКО ЗЕЛЕНО

Не ме очакваш вече със сърцето
на подлия часовник. Не важи
дали прозореца разтваряш и дали
във пустотата втренчваш поглед:
остават стръмни изгорели часове
и ударите ненадейни на листата,
от вятър запокитени там горе, в твойте
стъкла над двете улици от облаци.
Остава само бавната усмивка,
остава тъмното небе на твойта дреха,
остава кадифето ти, което
обгръщаше коси и рамене
със странната си багра на ръжда,
остава ти лицето, потопено
в едва-едва раздвижена вода.

Листа, които удрят, жълти, сухи,
саждиви птици. Нови пъпки
сега напират мощно под кората:
измамното и истинско зелено
на пролетта, смехът необуздан
на сигурния в себе си цъфтеж. Но ти
нима не ще цъфтиш, не ще покълваш дни,
не ще разлистващ сънища, дошли
от нашето отвъд? Нима ти нямаш вече
очите детски, нежните ръце,
с които търсеше лицето ми,
изплъзващо се от самия мене?

---

ПИСМО ДО МАЙКА МИ

О, скъпа майчице, мъглите слизат,
каналът смътно блъска свойте диги,
дърветата набъбват от вода, играят в сняг;
но скръбен тук на север аз не съм:
не съм и в мир със себе си, но прошка
от никого не чакам, че мнозина
сълзи дължат ми като мъж на мъж.
За тебе знам; не си добре и преживяваш
тъй както всички майки на поети, бедна
и справедливо разделила любовта
между чадата, пръснати далече.
Дойде денят и аз да ти напиша.
„Най-после – ще речеш – две думи от момчето,
избягало среднощ по късо палто
и няколко стихотворения в джобовете. Горкото,
с това добро сърце ще го убият нейде.”
Разбира се, че помня всичко;
и утрото в онази сива сточна гара,
и влаковете с портокали и бадеми
там дето Имера се влива във морето,
сред евкалипти, сол и вик на свраки.
Благодаря ти за насмешката, която сложи
на мойте устни, лека като твойта.
От плач и скръб тя неведнъж спаси ме.
И нищо от това, че днес проронвам
една сълза за теб и покрай тебе
за всички, дето като теб очакват
неназовимото. О, смърт, недей докосва
часовника, във кухнята ни цъкащ.
Над шарения му емайл с цветята
преминаха детинските ми дни:
недей докосва ти на старците сърцето.
Но кротката, свенлива смърт не отговаря.
Прощавай, скъпа моя, майчице безценна.