Прабългарите и Апенините, откриване на статуя на Хан Алцек в Италия

Генетичен факт е, че българите и италианците са братовчеди. Като хората от Апенините са доста по-блиско като генотип до българите, от колкото дори други балкански нации.
Статуята е в селище, свързано с прабългарите

След паметниците на Капитан Петко и на Иван Вазов в Рим и на Пенчо Славейков в Брунате на езерото Комо, българският хан Алцек ще бъде почитан отсега нататък в Италия със своя статуя.

Паметникът на Алцек, брат на хан Аспарух и син на хан Кубрат, бе открит на церемония в южната италианска община Челе ди Булгерия от нашия посланик в Италия Марин Райков и от кметовете на Челе ди Булгерия и Велики Преслав Джино Марота и Александър Горчев. Над 500 души от района и от България пристигнаха за церемонията, казаха за “24 часа” от посолството.

Сред гостите бяха посланикът ни във Ватикана Кирил Топалов, почетни консули и кметове на 8 общини от региона. Градчето, което е на юг от Салерно, бе украсено с български и италиански знамена. Ученици изпълниха химните на двете страни и фолклорни песни от района.

Откриването на паметника бе съпроводено с побратимяване на Челе ди Булгерия и Велики Преслав, след като кметовете им подписаха споразумение за това. Кметът Джино Марота бе награден с почетен медал на парламента ни за заслуги в развитието на българо-италианските отношения.

В обръщение към гостите посланик Райков акцентира върху историческите свидетелства за заселването на Алцековите българи по тези земи и пожела Челе ди Булгерия да се превърне не само в символ на българо-италианското приятелство, а и в туристическа дестинация за българите. Още по времето на посланик Райко Николов (баща на Марин Райков) през 1988 г. се установяват връзки между страната ни и Челе ди Булгерия. Преди 2 г. посланик Марин Райков лансира идеята за издигане на паметник на хан Алцек в центъра на градчето. Тя се реализира благодарение на подкрепата на фондация “Трежър” и българския център “Просветление”.

Високата 2,2 м статуя на хан Алцек е на скулптора Дишко Дишков и доц. Николай Нинов.

Челе ди Булгерия е известно с красивите си пейзажи.

Как българите стигат

до Челе ди Булгерия

Италианските селища, за които се твърди, че имат български произход, са над стотина: Болгаре до Бергамо, Болгер до Терни, Болгери до Ливорно, Булгари ди Чезена до Форли, Булгарограсо до Комо. Най-здраво свързано с нашата история е Челе ди Булгерия, което в превод означава килии от България.

До него се стига след едночасово пътуване с кола от Салерно. Виещ се планински път отвежда до долината Мингардо в подножието на връх Булгерия. Оприличаван на излегнал се лъв, 1225-метровият връх докосва с южния си склон Средиземно море.

До тези земи прабългарите пристигат през IX в. от херцогство Беневенто, където се установяват два века по-рано. Челе ди Булгерия носи името си от 1861 г. Основаването му се дължи на заселване около монасите, отишли там през Средновековието. Самото име Челе (килии) напомня за монашество, а Булгерия се свързва с близкия връх, взел името си от прабългарите.

С разкриването на българските корени през 1986 г. се заема дон Пепино Каталдо, завеждащ Семинарията на селището Поликастро Бусентино. Дон Пепино описва различните етапи в емиграцията на българите на Апенините.

Първото преселение е през 452 г., когато като съюзници на хуните българите отиват във Фриули, Северна Италия. Втората и третата българска вълна са през VI в. Тогава пристигат в Италия като част от византийската войска. Едва при четвъртото емигриране през VII в. прабългарите оставят по-трайни следи.

Както пише в изследването си за тях Винченцо д’Амико, през 667 г. в Италия влиза мирно синът на Кубрат – Алцек, който преди това се е разделил с братята си, сред които е и Аспарух. Алцек и хората му се заселват в Беневенто, Южна Италия. Там владетелят Ромуалд им дава земи за заселване в Сепино, Бояно, Изерния. Петото и шестото заселване на прабългарите са свързани с района на долината Мингардо.

Така постепенно, както пише изследователят Джузепе Антонини, българите

изменят език,

навици и религия

и стават италианци. Към 830 г. прабългарите били изгонени от населените от тях места и се насочили към планинското възвишение, на което дали името си.

Изследователят Пероне-Капано пише, че “отчаянието на тези българи номади” от преследванията заради вътрешните войни в Беневенто и Салерно и набезите на маврите било толкова голямо, че се принудили да поискат убежище при гръцко-италиански монаси, обитаващи пещери в Южна Италия. Там прабългарите създават потомство и поставят начало на селища, съществуващи и днес – Сан Северино, Сан Костантино…

Като познавачи на строителния занаят те възстановяват и старинни центрове като този в Рока Глориоза, замъка в Чентола… Или, както отбелязват историците, праотците ни идват в Италия не само за да населят земите ѝ а и за да внесат културата си. Свидетелство за това са поясите от квадратни и масивни стени, оставени от наследниците на Алцек. И до днес най-почитаните светци по тези места са свети Никола, света София и свети Йоан Предтеча.

 АЛЦЕКОВИ БЪЛГАРИ

През ІІІ в.пр.Хр. племето на болгите, водени от князете Брен и Болг, се преселили от Памир на Балканския полуостров, а по-късно се отправили към днешна Бавария (карта). Подробно тяхното придвижване е изследвано от проф. Фритцлер от Франкфурт.

През ІІІ и ІV в.сл.Хр. са регистрирани заселвания на българи в Южна Панония и в част от Дакия.

Писмени сведения за заселване на българи в Италия имаме от средата на V в., когато кан Атила завзел Северна Италия и стигнал до Рим. Там сключил договор с папата, след което се оттеглил в Панония. Част от хората му останали в Италия. Група българи се заселила в Италия след разпадането на империята на Атила.

През 569 г. лангобардският крал Албоин, заедно с българи, населяващи западните части на Панония, завладели северните области на Италия – Ломбардия, Етрурия и Лигурия. Те довели със себе си и други съюзни племена (гепиди, сармати, севери) и се заселили около Венеция и Нарзес в земи, които били обезлюдени от чумата и войните. През V и VІ в. на Апенинския полуостров вече имало оформени няколко български колонии.

През 630 г. в Панония избухнала война между авари и българи. Българите били победени и около 9000 семейства се отправили към Германия. Там помолили франкския крал Дагоберт да им позволи да се заселят. Той ги изпратил в Бавария, но една нощ наредил на баварците да ги избият, тъй като се страхувал от тях. Вождът на българите с около 700 семейства се спасили и потърсили убежище в Италия. Заселили се във Венетската земя. В криптата на манастира “Сан Флориан” (днешна Западна Австрия) се съхраняват около 6000 черепа от българите, избити в Бавария.

Братът на кан Аспарух – Алцек, придвижвайки се към Централна Европа със своята орда, която според някои автори наброявала около петдесет хиляди души, направил кратък престой до крепостта Онгъла, намираща се северно от устието на р. Дунав. Крепостта Онгъла по него време била един от главните градове на Аспаруховите българи. След направената почивка и зареждане на обоза Алцек продължил със своята орда по маршрута Сердика, Булград, Дубровник, Равена, Флоренция, Неапол. Първият му лагер в Италия бил в Равена, а вторият при Флоренция. През 668 г. Алцек помолил лангобардския крал Гринуалд да му разреши да се засели на негова земя. Кралят го назначил на военна служба при себе си и го изпратил заедно с войската му в Беневенто. Там кралският син Ромуалд предоставил на българите една крайбрежна област в Равена заедно с градовете Сепино, Идерния, Бовуанцум (по-късно наречен Бояно) и други, намиращи се в днешната област Кампобасо, които българите доустроили и развили.

Българите, живеещи в областта Пентаполис и недалеко от днешно Сан Марино, които били тяхна колония до края на ІХ век, често участвали във войни като съюзници на лангобардите. На юг от Алпите, в земите на Ломбардия и Пиемонт, също имало установени български заселници. В графство Ломбардия, което често било наричано от средновековните автори “Италианска България”, най-много българи живеели в селищата Борначо, Трекате, Биела и в земите около главния град Борго Лаведзано.

По време на гоненията срещу богомилите и падането на България под византийска власт (между Х и ХІІ в.), а по-късно с навлизането на турците на Балканския полуостров (в края на ХІV в.), много знатни български семейства напуснали България и поели към Венеция, Флоренция, Рим, Верона, Болоня, Неапол и Равена. Тези преселвания продължили и след неуспешните въстания срещу турската власт през ХV и ХVІ век.

За директните връзки между България и Италия спомогнал и фактът, че при Първото и Второто Българско царство страната ни е имала излаз на Адриатическо море чрез Драчката област, в която по него време живеело основно българско население. Морската граница давала възможност за развиване и на търговски обмен между България и Италия.

Броят на българите, заселили се в Италия между ІІІ и ХVІ, век бил значителен. Българските общности имали принос в развитието на италианското общество. През годините българи са заемали важни постове в управлението, държавната администрация, магистратурата, военната аристокрация и в институцията на Римокатолическата църква. През 1119 г. българската общност в Болоня основала университет, наречен “Universitato Bulgaro”, който е един от от най-старите унивеситети в Европа. Българите оставили ясни следи в наименованията на географски области, планини, реки и местности в Италия, особено в Равена, Ломбардия, Тоскана, Пиемонт, Емилия и Умбрия. През ХVІІІ век в областта Чезена е имало община с име Bulgariа. До Неапол една от високите планини и до сега се нарича Bulgaria. Графство Bulgaria е имало в областта Милано. В област Ломбардия, окръг Алияно има селище Bulgarо, а в окръг Бергамо се намира община Bulgarе. Част от община Алдор (Сан Марино) носи името Вulghero. В документ от 1158 г. се описва българският замък Castello de Bolgheri в Тоскана, провинция Пиза, окръг Волтер. Bolgaro е част от община Карманьола в Пиемонт. Bulgheria е район в община Чезена в Емилия, провинция Форли. Bolgheria е част от община Нарни в Умбрия. Bulgarello е община в Ломбардия, провинция Комо. В областите Римини и Озимо се описват български общини и владението на барон Де Булгаро.

Професор Винченцо Д’Амико, изследвал българските заселвания в Италия, отбелязва в трудовете си, че българите се установили в районите на етруските, йопигите и месапите, които били унищожени при залеза на Римската империя. Част от българските родове се установили в градовете Верона, Тичино, Падуа, Милано, Неапол, Рим, Павиа, Флоренция, Венеция, Молизе и Абруци.

Един от централните площади в Болоня се е казвал “Корте дей Булгари”. В университетската черква “Санта Мария дей Булгари” има запазен стенопис на княз Борис І.

И до днес известна римска фамилия бижутери носят името Булгари.

От български фамилии са папа Калист ІІІ и папа Алесандро ІV Борджия. Един от първите италиански кардинали е с български произход и се нарича Пиетро Булгаро. Роден е край гр.Торино.

Известен е приносът на италианските българи в развитието на земеделието – градинарството, овощарствово и лозарството.

Когато през 668 г. Алцек получил от крал Гринуалд земя за заселване, кралят му дал и титлата “гасталд” – управител на кралско имение и приближен на кралския двор, който се ползвал с наследствени привилегии.

Когато градовете Милано и Павиа се подчинили на краля, те заедно с град Тичино влезли в границите на херцогство Bulgaria, където са управлявали херцозите от български произход Забан и Варнаканций.

Думите „бролио” – сграда на магистратурата и „биро” – служител на съдебната полиция, са с български произход.

В развитието на духовния живот в Италия българите са повлияли чрез учението на богомилите.

Древният български знак, свързан с представата им за устройството и движението на Всемира, наречен “плетеницата дълголетие”:

а в по-ново време “Космическа костенурка” е символ на един от ватиканските ордени.

В град Кампобасо – един от центровете на българите в Италия, потомци на българите и до днес пазят носии на своите деди. Гербът на град Бояно (недалеко от Кампобасо) представлява стилизирана крепостна стена, на която се развява бойното знаме на българите – копие, на върха на което е завързана конска опашка. В местния диалект са запазени много български думи и дори характерни имена, като Оркано (Органа), Котраго (Котраг) и др.

Към 1942 г., според проучване на италианския професор Винченцо Д’Амико, българският етнос в Италия е наброявал приблизително 3 200 000 души, разпределени в около 700 населени места.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.