Днес е роден един от най-големите немскоезични писатели на всички времена. Според много критици написал най-съвършеното произведение на немски език “Смърт във Венеция”.

„Роден съм в неделя, на шести юни 1875 г. в 12 часа по обед. Разположението на планетите било благоприятно, както после често ме уверяваха адептите на астрологията, като въз основа на моя хороскоп ми предричаха дълъг, щастлив живот и лека смърт.“

„Смърт във Венеция” е публикувана за първи път през 1912 година, смята се за най-доброто произведение на Ман. Филмовият вариант е заснет през 1971 година от Лукино Висконти, а през 1973 година Бенджамин Бъртън пише по произведението опера. Главният герой Густаф фон Ашенбах заминава за Венеция, където естетически се увлича до маниакалност по красив младеж. Може би най-великата книга за обсебването от красотата. Образа е взаимстван от композитора Густав Малер.

Откъс от „Смърт във Венеция“ :

През 1895-1898 г. заедно с брат си — бъдещия писател Хайнрих Ман — пребивава в Италия, главно в Рим и Палестрина. Още там започва работа над епохалния си роман „Буденброкови“ и публикуването му в 1901 г. го спасява от тежка житейска криза. Следва бърз литературен възход и обществено признание — тогава създава романа „Кралско височество“ (1902) и прочутите новели „Тристан“ (1903) и „Тонио Крьогер“ (1903).

През 1929 г. Томас Ман получава Нобеловата награда за литература, но не за последната си творба, а за създадения преди повече от четвърт век роман „Буденброкови“.

Другите големи произведения на Ман, които всеки библиофил трябва да прочете са „Вълшебната планина“, както и интерпретацията на легендата за Фауст „Доктор Фаустус“.

„Заради доброто и любовта човек не трябва да допуска смъртта да има власт над неговите мисли.”

„Никога не съм бил в работата си отшелник като Флобер, не желаех да бъда по-отчужден от света, отколкото обикновено е в природата на писателя. От ранна възраст и дълбоко ме занимава въпроса за противоположността между изкуството и живота, художника и човека, тъй че колкото призван, за да не кажа обречен на изкуството и да се чувствах, желаех не да чезна в него, а да бъда човек, доколкото мога.“

Другите две големи произведения на Томас Ман, които всеки библиофил трябва да прочете са „Вълшебната планина“, както и версията на легендата за Фауст „Доктор Фаустус.“

За своята 50-годишнина писателят споделя: „Ако имам някакво желание за посмъртна слава на моето творчество, то е да кажат за него, че е жизнерадостно, макар да познава и смъртта.“

„… работиш, разказваш истории, отливаш истината и с тях забавляваш един нуждаещ се свят – в смътна надежда, едва ли не с упование, че истината и ведрата форма може би да повлияе освобождаващо на душата и да подготви света за по-добър, по-красив и по-справедлив за духовното живот.“

„Философията е царица на всички науки”

„Редът и опростяването са първите стъпки към овладяването на нещо.”

„Никога не съм разбирал как може някой да не пуши, лишава се от най-добрата част от живота. С добра цигара в уста човек е в пълна безопасност, нищо не може да го докосне, буквално.”

„Целият този интерес към болести и смърт е само още един начин за изразяване на интерес към живота.”

„Любовта, не разумът, е по-силна от смъртта.”

„Задачата на писателя се състои в това да направи нещо от една идея.”

„По-добре болезнена истина от удобна лъжа.”

„Времето няма разделения, които да отмерват как то минава, няма буря от тромпети, които да оповестяват идването на нов месец или година. Дори когато започва нов век, само ние, смъртните, бием камбани и стреляме с пистолети.”

„Писател е някой, за когото писането е по-трудно, отколкото за другите хора.”

„Войната е единственият изход на страхливците от проблемите на мира.”

„Поведението на хората има смисъл само ако мислиш от гледна точка на тяхната цел, нужди и мотиви.”

„Ние не обичаме качествата, обичаме хората. Понякога дори заради техните дефекти, както и заради техните качества.”

„Всичко е политика.”

„Великата истина е тази, чиято противоположност също е истина.”

„Този, който постоянно иска, още е долен и трябва да страда.”

„Човек изживява не само своя личен живот като индивидуалност, но също така, съзнателно или несъзнателно, изживява епохата на своите съвременници.”ю

 

ПИСМА ДО ЛЮБИМАТА

Томас Ман

| Немски есета и студии от XX век

Началото на юни 1904 г.

…Зная, ужасно добре зная колко съм виновен за Вашата „неловкост или нещо такова“ (трогателно е това „нещо такова“), която изпитвате толкова често с мене. Зная, че с недостига на простодушие, непосредственост, непреднамереност, с цялата нервност, изкуственост и тежест на характера си затруднявам всекиго, дори и най-отзивчивия да се сближи с мене или изобщо по що годе приятен начин да излезе на глава с мене; положението ме огорчава още повече, когато чувствам – а това, въпреки всичко, ми се случва невероятно често – когато чувствам в отношението на хората към мене онзи топъл интерес, наречен симпатия…

Вината е моя; ето защо изпитвам постоянната потребност да се коментирам, изяснявам, оправдавам пред Вас. Може би тази потребност е напълно неуместна. Та Вие сте умна и проницателен от доброта… и от малко обич към мене. Знаете, че като личност, като човек не съм се развивал като другите млади хора, знаете, че талантът е като вампир – той пие кръв и поглъща; знаете колко студен обеднен, чисто творчески, чисто репрезентативен живот съм водил години наред; знаете, че години, и то важни години, не съм се смятал за нищо като човек и съм искал да гледат на мене само като на художник… Разбирате също, че такъв един живот не може да бъде лек, весел и че дори при най-голямо съчувствие от страна на околните не може да ти даде спокойна и смела самоувереност. От репрезентативната изкуственост, станала ми вече присъща, от недостига на простодушно доверие към човешкото в моята личност може да ме излекува само едно – щастието; единствено Вие, моя умна, сладка, добра, моя любима малка кралице!… Онова, за което Ви моля, за което жадувам и се надявам, е доверие – решителна готовност да държите на мене дори против волята на света, дори против моята собствена воля, накратко: очаквам любов… Станете моето утвърждение, моето оправдание, моето съвършенство, моята спасителка, моята… жена! И нека никога не Ви обърква онази „неловкост или нещо такова“! Присмейте се на мене и на самата себе си, ако предизвикам у Вас подобно чувство, и… бъдете с мене!…
Краят на юни 1904 г.

Вече си мислех, че ми се сърдите заради някои прибързани притежателни местоимения, изплъзнали ми се в моето последно писмо, мислех, че не желаете да ми отговорите, че в понеделник не бива да идвам и че изобщо никога вече няма да Ви видя – и какви ли не други ужасни неща. Целия ден чаках писмо с надежда и боязън, тръпнещ от терзания. Накрая в шест часа вече не издържах, яхнах велосипеда и в безумно темпо карах отчаяно два часа. Изобщо не помня откъде съм минал – карах през някакви напълно непознати села, в едно от тях трябваше да се преборя за букет цветя с някакъв месарски пес, който явно ламтеше за младия ми живот. А когато напълно разкиснат и потънал в прах се прибрах вкъщи, намерих в кутията Вашето писмо. Вашето мило. благословено писмо – така нежно и доверчиво никога досега не сте ми говорили. Приемете хиляди благодарности, мое щастие, моя звездице, моя прекрасна малка кралице!

Но какво значи „търпение“! Та аз Ви обичам! Един приятел ми писа: „Какъв мухльо си всъщност ти! Всички знаят, че я ухажваш, говорят за това. А тя непрекъснато ти определя нови и нови срокове, за да изпита търпението ти, размотава те, играе си с тебе. Нима ти подхожда тази роля? Покажи й, че си мъж! Дай й ултиматум! Колкото по-дълго се протакат нещата, толкова по-безинтересен ще й ставаш…“ Тази последна фраза ме ядоса и затова му отговорих съвсем ясно: „Не си пъхай носа в работи, които не разбираш. Ако сега я изправя пред решение, това означава за нейно и за наше общо огорчение да изтръгна „не“, защото тя още не е в състояние с цялото си същество да каже „да“. Така че да се правя на обиден господинчо и с мъжко достойнство да зарежа всичко, ми изглежда връх на глупостта, докато мога да вярвам, че с това ще и окажа лоша услуга; а тя ми е дала основание за подобна увереност.“

Глупава малка Катя, която все още дърдори, че я „надценяват“ и все още твърди, че „няма да може да бъде за мене онова, което аз очаквам от нея“! Но аз Ви обичам, господи, нима не разбирате какво означава това! Какво още има тук да се „очаква и да бъде“? Трябва да „бъдете“ моя жена и да ме направите с това безумно щастлив и горд!.. А „като каква си Ви представям, какво значение смятам, че имате и ще имате за моя живот“, си е моя работа и от това не произлиза за Вас никакво затруднение или задължение! Глупава малка Катя! Съвсем сериозно да се дрънка, че тя – ама наистина! – не била достойна за мене, за мене, който след всяка среща боязливо се пита: „Подходящ ли съм за нея? Може ли тя да ме желае? Не съм ли в нейните очи прекалено непохватен, прекалено чужд на света, прекалено „поет“?…“
Средата на август 1904 г.

Катя, мила, любима малка Катя, никога не съм бил толкова изпълнен от Вас, както през тези дни! Струва ми се, че чувам странната и неповторима музика на Вашия глас, виждам тъмния блясък на очите Ви, бисерната бледост на Вашето сладко, умно, живо лице под черните коси – и ме обзема пламенно възхищение, някаква нежност прелива в мен, за която няма израз и сравнение! А Вие? А Вие?
Краят на август 1904 г.

Срещнах едно малко чудо на всестранното и хармонично образование, постигнат културен идеал, съвсем рядък щастлив случай, създание с художествен вкус, целомъдрено, свободно и прелестно. Но каква бе радостта от тази среща в сравнение с възторга от прозрението, което придобих постепенно и не можех да постигна от пръв поглед. Вие бяхте добра, бяхте блага! Ако можехте да разберете какво означава това за мене! Чувството към Вас, което дотогава трептеше плахо и неуверено в душата ми, изведнъж се освободи, придоби смелост, изпълни се с чудни надежди. Досега, когато съм обичал, винаги същевременно съм и презирал. Смесицата от копнеж и презрение, ироничната любов бе станала моя най-съкровена емоционална сфера. Тонио Крьогер обичаше „живота“ – синеоката обикновеност, – меланхолично, присмехулно и безнадеждно. А сега? Едно създание, сладко като света – и добро, и необикновено, и способно (макар и навярно неохотно) да ми отвърне с духовност и доброта: това е нещо абсолютно и невероятно ново за мене! Тази любов, изобщо най-силната, е по тази причина – пък да става каквото ще – моята първа и единствена щастлива любов…
Краят на август 1904 г.

Глупава ли? Така да бъде. Вие сте неизразимо очарователно създание, моя Катя, тъй че всъщност, щом настоявате, можете да бъдете и „малко глупава“. А че не сте такава, знаете сама най-добре. Но ако под „глупава“ разбирате противоположното на „благоразумна“ (а навярно е това), може и да сте такава, такъв съм и аз, и то с радост. Защото „благоразумието“ е нещо безкрайно обикновено. „Благоразумен“ е онзи, който изяжда само две кифлички на ден, живее предпазливо, обича предпазливо и е прекалено предпазлив, за да свърже решително живота си със своята любов. „Глупаво“ е всичко наивно, благородно и доверчиво, всяка смела всеотдайност на земята. Нека бъдем „глупави“, моя Катя!…
Средата на септември 1904 г.

Знаете ли защо така добре си подхождаме? Защото Вие не спадате нито към бюргерството, нито към юнкерството; защото Вие – по свой начин – сте нещо изключително; защото Вие – както аз разбирам тази дума – сте принцеса. И аз, които винаги – сега навярно ще се разсмеете, но трябва да ме разберете, – който винаги съм съзирал в себе си някакъв принц, открих във Вас съвсем сигурно своята предопределена годеница и спътница…