Карл Сандбърг – Един от най-големите американски поети

magnifisonz.com / 

Карл Сандбърг  е американски поет, есеист, историк и журналист. Лауреат на наградата „Пулицър“ (1940, 1951) за събраните си стихотворения и за шесттомната биография на Абрахам Линкълн.

Карл Сандбърг е роден в семейството на шведски емигранти. Баща му е ковач и железничар. На 13 години Сандбърг напуска училище и опитва различни професии. Работи в бръснарница, на строежи, разнася мляко, става бояджия и жъне пшеница в Канзас.

По време на Испано-американската война (1898) постъпва доброволец в армията. През 1908-1912 г. е активист на Социалдемократическата партия на САЩ в Милуоки и става секретар на кмета от същата партия. Там се запознава с бъдещата си съпруга, с която сключва брак през 1908 година и имат три дъщери. През Първата световна война е военен кореспондент.

Творчески години

 

Орсън Уелс и Карл Сандбърг през 1942 г.

През 1912 година Сандбърг се установява в Чикаго като репортер на „Чикаго дейли нюз“ и „Дей Бук“. Там си създава име на поет още с първите си стихосбирки „В безразсъден екстаз“ (1904) и най-вече с „Чикагски поеми“ (1916). Откриват в него последовател на Уолт Уитман. Смятат го за един от най-важните творци на „Чикагския Ренесанс“ от началото на 20 век. Известност му спечелват и книгите му за деца „Приказки за страната Алабашия“ (1920, 1923). Сандбърг събира американски народни песни, които публикува през 1927 и 1950 г. В Чикаго започва да пише и прочутата си биография на президента Абрахам Линкълн.

Карл Сандбърг е известен с изказването си:

Един ден ще обявят война и никой няма да отиде. (Sometime they’ll give a war and nobody will come

МЪГЛА

Мъглата идва
с леки котешки стъпки.

Седи и гледа
пристанището и града,
приседнала мълчаливо
и после си тръгва.

ДО ПРОЗОРЕЦА

Пратете ми глад,
о Богове, които седите и със света
се разпореждатe.
Пратете ми глад, болка и нужда,
изгонете ме със срам и позор
от ваште чертози от злато и слава,
пратете ми най-страшния, мъчителeн глад!

Но ми оставете малко любов,
eдин глaс да ми говори в края на деня,
eдна ръка да ме докосва в тъмната стая
да спре дългата самота.
Когато здрачът скрива деня
и залезa засенчва,
eдна малка, западна скитница-звезда
пронизва променливия силует на мрака.
Ще отида до прозореца,
ще се взирам там в сенките на здрача
и ще чакам да усетя как идва
малко любов.

СВЪРШЕНИ ФАКТИ

Всяка година Емили Дикинсън изпращалa на приятел
първия цвят на хвойната в градината си.

Последната воля на Андрю Джаксън в завещанието му
е да подари на един приятел
джобната лупа на Джорж Уошингтън.

И Наполеон, в последнaта си воля, споменава сребърeн
часовник, взет от спалнята на Фридрих Велики,
и го завещава на един приятел.

О’Хенри взел кървавочервения карамфил от ревера си
и го подал на едно селско момиче, което почвало работа
на пазар за зърно и написал: “Прасковен цвят може, а
може и да не може да запази цвета си в градския прах.”

Това са фактите. На някои неща вярваме, на други, не.
Том Джеферсън се гордеел с репичките си, Ейб
Линкълн си лъскал ботушите, а Бисмарк нарекъл
Берлин пустиня от тухли и вестници.

Тoва са фактите. Свършените факти.
Лети, лети, лети c чудесните нови балони –
прекоси нечувани океани, обиколи света.
Когато се върнеш, може да сме седнали до няколко ружи.
Mоже да слушаме как момчета се карат за джамини.
Скакалците ще ни изглеждат прекрасни.

Тoва са фактите…

ПРЕСТИЛКИ НА МЪЛЧАНИЕТО

Mного неща можех да кажа днес.
Hо държах устата си затворена.
Толкова пъти ме бяха канили
да отида и кажа същите неща
които всички казваха, все тия
да-да, да-да
и аз, и аз.

Престилки на мълчанието ме спираха.
Капак с пружина държеше езика ми.
Плюех пирони в пропаст и слушах.
Зазидах таванскитe прозорци на Джоунс, Джонсън, Смит,
и на всички oт страниците на телефонния указател.

Поправих един изолатор и го влачех наоколо.
Заключих се вътре без никой да знае.
Само пазачът и пандизчията
знаеха – по улиците, в пощата,
по колите, на гарата
където викачът се провикваше, “Влакът тръгва,
влакът тръгва за … дрън … дрън -ярина …
и всички селища на северозапад … влакът тръгва.”
И тогава, аз помъкнах собсрвения си пандиз
и се заех със собствените си мисли.
Разбираш ли? Сирурно заради престилките на мълчаниетo.

Молитвите на стоманата

 
На наковалня сложи ме, о Боже.
Удряй, лост изкови от мене.
Дай ми да срутвам стари стени,
да разбивам стари основи.
 
На наковалня сложи ме, о Боже.
Удряй, стълб изкови от мене.
Забий ме в подпорите на небостъргача.
С нажежени нитове ме скрепи със устоите.
Нека вдигам небостъргача в сини нощи към бели звезди.
 
–––––––––-
 
Палачът в своя дом
 
Какво мисли палачът, когато
се прибира след работа в къщи?
Когато с жена си, с децата
край масата сяда, пие чаша кафе,
яде своя омлет? Ще го питат ли те
как е минал денят и дали
е работил добре? Може би
тази тема отбягват, говорят
за бейзбол, за времето, за политика,
за романа в картини от вестника
и за новия филм? Те ръцете му гледат ли,
когато кафето си взема или реже омлета?
Ако малките кажат му: „Татко,
да играем на конче, ето въжето.“ —
отговаря ли той на шега:
„Май за днес на въже се наситих.“
Или светва лицето му, сякаш
озарено от радост, и казва:
„В хубав свят, в чуден свят ний живеем.“
Ако белият лик на луната
в тиха стая надникне, ако лунни лъчи
се вплетат във косите на спящо дете —
палачът, какво прави палачът тогава?
Може би му е лесно. Може би
за палачите всичко е лесно.
 
––––––––––
 
Залези
 
Има залези, дето прошепват „довиждане“.
Кратък сумрак е то и път за звездите.
Те обхождат степта и морето, снишени и равни,
и лек е сънят.
 
Има залези, дето танцуват за сбогом.
Нависоко развяват те своите шарфове —
до дъгата и после отвъд.
Във косите си с панделки, с ленти на хълбока,
те танцуват за сбогом. И в люлка от сънища
ни подхвърлят съня.
 
––––––––
Срещу течението
 
Силните хора прииждат.
Падат прострелвани, бесени, болни, сломени.
Пак се сражават и пеят — на тях им върви.
Силните майки ги теглят напред…
Силните майки ги теглят от тъмни морета, планински вериги и прерии.
Пейте за тях алилуя, амин, благодарствени химни.
Силните хора прииждат.
 
–––––––––––––
 
Троици
 
Когато бях дете, чух три червени думи —
по улиците падали французите за тях:
Братство, Равенство и Свобода. Попитах
защо за думи хората загиват.
 
Пораснах. Мъже брадати с люляк на реверите
ме учеха, че няма по-възвишени от тези златни думи:
Небе, Семейство, Майка. Други пък, по-стари,
припяваха протяжно с глас, дълбоко от гърдите им извиращ,
три други думи: Бог, Безсмъртие и Дълг.
 
Всевечните часовници тиктакаха от алфа до омега,
вещаеха и гибел, и проклятие, а времето словата си менеше.
Проблясваха комети в небесата. А от великата Русия долетяха
три непреклонни думи, за които падаха
работниците с пушки във ръце: Хляб, Мир, Земя.
 
Накрая срещнах аз един моряк от Щатите
с момиче върху коленете си — за спомен от световните пристанища —
и тъй ми рече той: „Щом искаш ти по цялата земя
да бъдеш у дома си, три неща да казваш научи:
«Обичаш ли ме? — Шунка със яйца! — и — Плаща, моля!»“
 
–––––––––––––––––
Ръждясала пушка ще виси на стената…
 
Ръждясала пушка ще виси на стената, любима.
Каналите й ще бъдат накъдрени от ръждата.
Един паяк ще свие гнездо от сребро в нейния най-тъмен
и най-топъл ъгъл.
Спусъкът, мерникът също ще бъдат ръждясали.
Никой не ще лъсне пушката и тя ще виси на стената.
Показалци и палци ще я сочат разсеяно и небрежно.
Ще говорят за нея като за нещо, което не щат да си спомнят.
И ще кажат на паяка: „Продължавай. Твоето дело е хубаво.“
 
––––––––––––––
 
Урок от буквара
 
Бъди нащрек със гордите слова.
Когато пуснеш гордите слова, е трудно да ги върнеш.
Високи са ботушите им, тежки са ботушите им; гордо
отминават те, не чуват твоя зов.
Бъди нащрек със гордите слова.
 
–––––––––––
Ветерани
 
Аз съм вечен войник по принуда.
 
В кухненските фургони на Ксеркс бях мияч на казани.
 
В Милтиадовите фаланги марширувах с пика в ръката —
имах остра и бляскаща пика.
 
Червеноглавият Цезар ме взе за коняр.
Каза: „Ей, тоскански безделнико, хайде на работа.
На Рим трябва човек, който може да кара коне.“
 
Помнят ме и рицарите на Карл XII,
и капризните Наполеонови колони —
аз подковавах жребците им.
 
Аз стегнах нозете на белия кон, с който в нощта
Бонапарт помете звездите,
 
Линколн рече: „Влизай в играта. Вика те твоята нация.“
И аз карах фургона и край град Спотсилвейния
шрапнел ми отнесе ръката.
 
Аз съм вечен войник по принуда.
Facebook Comments