Хайнрих Бьол – Дори от дявола можете да се скриете, но от съседите не можете да се скриете

magnifisonz.com / 

Хайнрих Бьол (на немски: Heinrich Böll) е един от най-изтъкнатите немски писатели след Втората световна война. Лауреат е на Нобелова награда за литература за 1972 г.

Хайнрих Бьол
Heinrich Böll
немски писател
Хайнрих Бьол в Бон през 1981 г.

Хайнрих Бьол в Бон през 1981 г.

Роден
21 декември 1917 г.
Кьолн, Германия
Починал
16 юли 1985 г. (67 г.)
Кройцау-Лангенбройх, Германия
Националност Флаг на Германия Германия
Професия писател, поет, сценарист
 
Литература
Награди Нобелова награда Нобелова (1972)

Хайнрих Бьол е роден на 21 декември 1917 г. в Кьолн в либерално католическо семейство на мебелист. През 1930-те години успешно устоява да не бъде включен в Хитлеровата младеж. Става чирак в една книжарница, а после учи немска литература и класическа филология в Кьолнския университет.

Призован е във Вермахта и шест години участва във Втората световна война. Воюва във Франция, Румъния, Унгария и Съветския съюз; раняван е четири пъти, преди да бъде пленен от американци през април 1945 г. и изпратен в лагер за военнопленници. След измръзване Бьол изгубва всичките пръсти на краката си и цял живот му се налага да ходи по болници.

Същата година се завръща в разрушения си роден град и продължава следването си по германистика. През 1947 г. започва да пише и да публикува кратки разкази, които го изявяват като проницателен психолог и сатирик, майстор на малката форма. Представител е на движението литература на развалините.

Първият роман на Бьол, „Влакът пристигна навреме“, е публикуван през 1949 г. Следват много други романи, разкази, радио-пиеси и сборници с есета. Световно признание си спечелва с романите „Дом без стопани“ (1954), „Билярд в девет и половина“(1959), „Възгледите на един клоун“ (1963), „Групов портрет с дама“ (1971), „Изгубената чест на Катарина Блум“ (1974) и „Грижовна обсада“ (1979). Последният му роман, литературен паметник на град Бон, тогавашна столица на ФРГ, е „Жени пред речен пейзаж“ (1985).

Белетристичното творчество на Бьол е дълбоко свързано с родния му град Кьолн, с почти задължителния за гражданите римокатолицизъм и с доста грубоватото им чувство за хумор. В следвоенните години Бьол е ангажиран със спомени от войната и въздействието ѝ – материално и психологическо – върху животите на обикновените хора. Те са истинските герои в неговите романи и разкази. Анти-героите му са фигурите, облечени във власт – правителството, крупния бизнес и Църквата, които той бичува с хумор и горчивина, за техния конформизъм, малодушие, егоизъм и злоупотреби.

Стилът на Бьол се отличава с простота на изказа и силна въздейственост. Характерно за Бьол е вглеждането в характерите на своите герои, в ситуациите и предметния свят, който осъществява сюжетната завръзка в разказа.

Хайнрих Бьол е превеждан на повече от 30 езика и е един от най-четените немски автори.

В годината на Нобеловата награда за литература (1972) Хайнрих Бьол публикува и книга с поезия. В нея с дълбоко проникновение обрисува картината на обществения живот във Федерална република Германия. Тази картина е мрачна, угнетяваща, но в нея има и упование. И като поет Бьол проявява мъжеството да бъде безпощадно критичен към всички прояви на бездуховност и насилие над човека и все пак да търси и намира пролуки за светлината, за вярата, надеждата и любовта. Той е убеден в способността на поезията, на литературата и изкуството да променят света – да го изпълват с повече човечност и мъдрост. Посмъртно са публикувани още две негови стихосбирки – „Идем отдалеч“ (1986) и „Ангелът – когато го търсиш“ (1987).

През 1972 г. Хайнрих Бьол получава Нобелова награда за литература (последният немец, лауреат на наградата, е Херман Хесе, 1946 г.). За творчеството си Бьол е удостоен също с „Наградата на Група 47“ (1951) и престижната литературна награда „Георг Бюхнер“ (1967). Провъзгласен е за почетен гражданин на град Кьолн, като през 1985 г. родният му град създава в чест на писателя наградата „Хайнрих Бьол“ за изтъкнати постижения в областта на немската литература.

След войната писателят често пътува като представител на новата, след-нацистка Германия. Когато Александър Солженицин е изгонен от Съветския съюз (1974), първото убежище, което получава е в дома на Бьол.

Днес паметта му живее чрез неговото творчество, архива му в Кьолнската библиотека и фондацията „Хайнрих Бьол“.

„Гробищата са пълни с хора, без които светът не би могъл да се справи.“

„Семейство без черна овца не е типично семейство.“

„Няма много хора на света, на които да се оплачете.“

„Мълчанието е добро оръжие.“

„Сантименталността е коварна, предателска шега.“

„Дори от дявола можете да се скриете, но от съседите не можете да се скриете.“

„Трябва да се отиде твърде далеч, за да се знае, докъде може да се отиде.“

„Той избягваше официалните гробища на „героите“, направени с такъв безупречен вкус. (Защо, германците правят толкова много за мъртвите си и толкова малко за живите?)

„От дълго време престанах да говоря с хората за пари и изкуство. Когато тези категории се сблъскват помежду си, не очаквайте добро.“

„Дори глупостта има своите граници, които не бива да бъдат пресичани.“

„Всичко, което правя, трябва да ми хареса, иначе ще се разболея.“

„Аз съм клоун… и събирам моменти.“

„Колкото и да е странно, аз харесвам вида, към който принадлежа: хората.“

„Чувствата могат да убиват силни неща като любов и омраза.“

„Когато получих Нобелова награда си казах, че тя не ме прави нито по-умен, нито по-глупав.“

„Тук на земята всички ние сме в една чакалня.“

„Приемам живота такъв, какъвто е, и не забравям канавката.“

„Аз съм копеле, но си имам извинение – чувствам се ужасно.“

 „Отнасяме се към любовта като към искра, а тя всъщност е динамит.“

„Артистът е като жена, която не може да прави нищо, освен да обича, но се предава пред всеки глупак.“

„Ако нашият век заслужава име, то би трябвало да се казва Век на проституцията. Хората свикват с курвенския речник. Веднъж срещнах Зомервилд след една такава телевизионна дискусия („Може ли модерното изкуство да бъде религиозно?“) и той ме попита: „Добре ли бях? Харесах ли ви?“, буквално въпроси, каквито задават курвите на клиентите си. Трябваше само още да каже: „Препоръчайте ме на други…“

„Една жена може толкова много да изрази или да изиграе с ръцете си, че мъжките ръце ми изглеждат като залепени пънове. Мъжките ръце са за ръкостискане, за побоища, естествено за стреляне и за подписване. Стискане, биене, стреляне, подписване на безкасови чекове – това е всичко, което могат мъжките ръце. И естествено: да работят. Женските ръце почти вече не са ръце, все едно дали мажат масло на хляб, или отместват коси от челото. Нито един теолог не е стигнал до тази идея, да произнесе проповед за женските ръце в евангелието – Вероника, Магдалина, Мария и Марта – все женски ръце в евангелието, които са проявявали нежност към Христос…“

Facebook Comments