Човек не е създаден, за да понася поражения. Той може да бъде унищожен, но не и победен – Хемингуей

magnifisonz.com / 

Хемингуей взема дейно участие в бойните действия по време на Втората световна война, като често е на първа бойна линия. Издирва нацистки шпиони в Куба, с катера си „Пилар” търси из Карибско море германски подводници. През 1949 г. той окончателно се заселва в Куба. Именно там през 1953 г. написва повестта за стария рибар Сантяго.

Това е тъжна повест. Увлекателният, лек и четивен език неусетно въвлича читателя и той прекалено късно се усеща че е въвлечен в съдбата на рибаря, и става съпричастен към битките му с лакомите акули. Това е повест на надеждата. Рибарят 84 дни не е уловил нищо, но пак излиза в океана в очакване на сполука. После моли голямата риба-меч да захапе стръвта, че да я извади и успешно да я докара до брега, а чрез този улов да преживее до следващия. Това е повест на покрусата. След тридневните битки малките победи прерастват в голяма загуба. Рибарят довлича до брега само скелета на рибата. Това е оптимистична повест.

Книгата разказва за мъжественото и обречено противопоставяне на природата, за съдбата на самотния човек далеч в океана, който търси своето малко местенце в него и ще го отстоява с борба през целия си живот до сетния си дъх. Наистина рибарят довлича до брега само скелета на рибата, но духът му не е победен. Това е повест-алегория. Битката с гигантския марлин и с акулите е уж детайл от битието на стария Сантяго, но в същото време е олицетворение на целия му досегашен живот. А вече на брега, докато носи мачтата на лодката към хижата си, той пада няколко пъти на земята, също като Христос по пътя за Голгота.

Но тази поанта не се натрапва грубо, а е само фина и далечна реминисценция на библейските притчи. Романите на Хемингуей обикновено са низ от безкрайни диалози. Тук обаче присъстват само два персонажа: рибарят и рибата. Скъперникът на думи Сантяго й говори като на човек, обича я, уговаря я, гледа на нея като на брат… Тази повест е различна от другите книги на писателя – тук той проявява върхово чувство за ситуацията и за детайла. Всеки опит за най-подробно преразказване на книгата завършва само след броене минути поради недостиг от думи. А речта на Хемингуей се лее като голяма река в равнина – бавно, безспирно, захласващо.

Жалкото е, че този световен литературен шедьовър не се изучава в училищата ни и ще остане непознат за повечето от младите хора. (Всъщност обучението по литература в българското училище е кардинално сбъркано и изобщо не си поставя за цел да възпита у младежите любов към четенето.)

„Четете това, което съм написал, и не търсете нищо, освен собственото удоволствие. Намерите ли още нещо, то ще е вашият принос към прочетеното. Аз се постарах да ви дам истински старец, истинско момче, истинско море, истинска риба и истински акули. И ако ми се е удало да го направя достатъчно добре и правдиво, те могат, разбира се, да се тълкуват различно.“ Ърнест Хемингуей. Чел съм книгата, но и защо трябваше да я чета, като аз съм я живял тази книга. И най-важното, което трябва да ви кажа, е, че Хемингуей непрекъснато се чудеше какво заглавие да и сложи… Един ден му подхвърлям: сложи „Старецът и морето“. Тогава Хемингуей възкликна „Феноменално! Това е истинското име „Старецът и морето“. Искам да ви кажа, че аз му го подсказах. Аз му казах заглавието на книгата.” Капитан Грегорио Фуентес „Тази книга може да мине покрай вас незабелязано, но може и да ви остави един дълбок отпечатък, белег в душата, какъвто само едно море може да направи. Морето дето е меко, но търпеливо и постоянно, и със своята мекота и търпение разрушава и най-твърдите скали превръщайки ги в пясък.

Може би за да се чете тази книга е нужно търпение и постоянство, прочетете я пак и пак. Оставете текста да мине като поредица от вълни и те ще оставят оня траен белег в душата, историята за едно море, един старец, една риба и едно момче, колкото семпла и обикновена, толкова и богата на различни прочити и интерпретации. Намерете своя прочит. За улова на живота, за края на живота, за дълбокото свързване между жертвата и ловеца, за вечното и неумолимо море, и за едно момче, което пораства. Всичко това разказано на неповторимия език на Хемингуей.” Коментар от Невена Крумова

„Не трябва да мисля такива глупости — си каза той на ум. — Късметът е нещо, което идва в много образи и кой ли би могъл да го познае? Все пак бих си купил малко в един иди друг вид и бих платил, каквото ми поискат. Да можех само да видя сиянието на светлините — си помисли той. — Твърде много неща искам. Но сега желая точно това.“

На надгробната плоча на Хемингуей е изписано: „Най-много от всичко той обичаше есента. Жълтите листа на канадската топола. Листа, плуващи в потоци, пълни с пъстърва. Над хълмовете. И високите сини небеса в безветрие. Той ще бъде част от тях завинаги“

„Ако изпитваш безпокойство по малко всеки ден – ще изгубиш сума ти години. Ако нещо не върви, както трябва, поправи го, ако можеш. Но се научи да не се безпокоиш. Безпокойството с нищо няма да ти помогне.“

На 2 юли 1961 г. писателят Ърнест Хемингуей слага сам край на живота си – както баща му и няколко от най-близките му роднини. Така със смъртта си той разкрива онова, което през целия му живот остава скрито за всички останали – лесно ранимата му душа.

Хемингуей има имидж на мъжкар – той е ловец и ветеран от войната, самоуверен репортер, рекордьор по погълнато количество алкохол и свалени жени. В действителност обаче страда от депресии и непрекъснати съмнения по отношение на собствената си личност. Световно известният писател, един от титаните на литературата на XX век, е бил типичен случай на пациент от учебник по психология и психотерапия.

Секс, алкохол и депресии

Детството на родения през 1899 г. Ърнест Хемингуей минава безметежно в семейството на лекар в едно от предградията на Чикаго. Той обаче разочарова родителите си. Вместо да се захване с нещо сериозно, става репортер и дори отива на фронта по време на Първата световна война. Тежко ранен в Италия и дълбоко разочарован от несполучливата си първа любов, Хемингуей се връща обратно в САЩ и продължава да пише репортажи, разкази, а по-късно и романи.

Романът „И изгрява слънце“ (известен и като „Фиеста“, 1926 г.) е големият му пробив на литературната сцена. В него Хемингуей описва живота на репортер, който бива тежко ранен в Италия и става импотентен. Паралелите с живота на писателя са очебийни, само че никой не може да си представи едно: че Хемингуей е импотентен.

„Със сигурност не е бил, поне не продължително време“, казват биографите му и припомнят за двата му първи брака, от които писателят има пет деца. И все пак най-близките му приятели са знаели, че въпреки мъжкарския си имидж, Хемингуей носи доста ранима душа. 

Битките на фронта, тежките последици на Първата световна война и Гражданската война в Испания, бягството в алкохола и секса, бикоборството, лова, риболова – това са темите, които изобилстват в световно известните му книги като „И изгрява слънце“, „Сбогом на оръжията“, „Смърт следобед“, „Зелените хълмове на Африка“, „За кого бие камбаната“.

Алкохолът е измамният спасителен пояс, към който Хемингуей посяга все по-често. 40-те години на миналия век са най-тежките в живота му. Писателят започва да чува гласове, високото кръвно налягане и чернодробната цироза влошават още повече състоянието му. Депресиите зачестяват, а по онова време те биват „лекувани“ по най-жестокия начин – с електрошокове.

Светът пречупва всеки…

След цяло десетилетие на творческо безсилие Хемингуей се връща още веднъж към славата с романа си „Старецът и морето“, излязъл през 1952 г. „Ню Йорк таймс“ го нарича „най-значимият писател след Шекспир“. През 1954 г. Хемингуей получава Нобеловата награда: твърде късно, както твърдят приятелите му, а и той самият.

Голямата любов на Хемингуей е Куба, където прекарва голяма част от времето си преди революцията от 1959 г. Писателят остава и след нея в Куба, поддържайки Фидел Кастро и оставайки сляп за жестокостите му. През последните години от живота си Хемингуей страда и от параноя: заради приятелството си с Кастро той се чувства непрекъснато преследван от ФБР.

Хемингуей е на 61 години, когато слага край на живота си с любимата си ловна пушка. Един от литературните му герои казва: „Светът пречупва всеки… и убива онези, които не искат да бъдат пречупени“.

Войни, катастрофи, злополуки, приключения, бракове, жени, алкохол, котки, ФБР, сафари, Куба… всичко има в богатия, но объркан живот на големия писател Ърнест Хемингуей. И разбира се, безценното литературно богатство и прочутия телеграфен стил на писане, които ни остави.

Неговият талант да пише кратко, силно и завладяващо остава ненадминат и неповторим. Запазената марка на стила Хемингуей – достъпен, обективен, в лека и иронична форма и с не особено емоционални диалози, те кара да се влюбиш в книгите му.

„Като творец той пишеше така естествено, както лети ястребът, и толкова ясно, колкото езерото отразява.“ – казва един от неговите биографи. – А животът и творчеството на Хемингуей учат поколения мъже да изповядват стоицизъм.

Неговите книги „И изгрява слънце“, „Сбогом на оръжията“, „Смърт следобед“, „Зелените хълмове на Африка“, „За кого бие камбаната“, му носят световна известност, докато през 1952 г., след почти 10 години творческо мълчание, Хемингуей се завръща отново със „Старецът и морето“, за който две години по-късно получава Нобеловата награда за литература. „Твърде късно…“, казват приятелите му, а и той самият.

Своята ранима душа и фина чувствителност писателят често е прикривал с ексцентрични постъпки, остър саркастичен език и мъжкарско поведение. Но ние знаем истината. Защото познаваме книгите му и защото го обичаме.

Затова потърсихме интересни и малко известни факти от колоритния живот на Ърнест Хемингуей, за да се докоснем до уникалния свят на големия писател и човек и да се опитаме да разберем защо той, който обожаваше живота, избра да го напусне по собствена воля.

Детство с непоносима майка

Майката на Хемингуей е свободолюбива, независима и амбициозна жена, която за всичко отстоявала собственото си мнение. Той е в сложни отношения с нея, които постепенно прерастват в ненавист. „Мразя я в червата си тази кучка!“ – казва писателят.

Докато Ърнест навърши 4 години, майка му го обличала като момиче, а косата му била толкова дълга, колкото на сестра му Марселин. Майка му искала двамата да изглеждат като сестри близначки, карала ги да спят в една стая и да си играят с кукли. Хемингуей твърди, че години наред не е могъл преодолее последствията от тази лудост.

Писателят също така обвинява майка си за самоубийството на баща си, както и за това, че самият той не е завършил колеж.

Майка му е искала той да стане музикант и го принудила да свири на виолончело. Тя била толкова упорита и амбициозна, че дори го спряла от училище за една година – за да може да свири.

Първият голям пробив на писателя (романът „И изгрява слънце“) майка му коментира така: „Той проституира със своя талант“ и „поощрява сензациите“.

„Тя пося в сърцето ми само омраза. Искаше свобода, но само за себе си. Беше завършена егоистична американска кучка. Ако си близо до нея, или ставаш неин роб, или се гръмваш. Баща ми избра второто. А аз избягах далеч.“

Млад журналист
Преди да стане един от най-значимите писатели на 20 век, Ърнест Хемингуей е бил журналист. Първо пише за училищния си вестник, след това, вместо да отиде в колеж, става репортер в „Канзас Сити Стар“. По-късно той казва: „Работата във вестник не вреди на младия писател и може да му помогне, стига той да се измъкне от нея навреме.“

Като млад журналист, Хемингуей е имал затруднения със сегашните причастия на глаголите. Често редакторите му се оплаквали от граматическите му грешки, на което той винаги отговарял: „Затова ти се плаща, за да поправяш!“

Ърнест Хемингуей веднъж публикувал рецепта за ябълков пай в своята рубрика. В действителност, той е имал много кулинарни рецепти, някои от които дори са музейни експонати, като тази рецепта за хамбургер.

9

Хемингуей – разказвачът

„Винаги съм искал да бъда писател.“, казва той в едно интервю.

Хемингуей непрекъснато е подхранвал своя творчески заряд с допълнителни стимули – алкохол, красиви жени и най-вече – риск. Война, лов, пак война… „Но най-доброто писане със сигурност се получава когато си влюбен.“

Въпреки своята пристрастеност към алкохола, Хемингуей никога не пишел след като е пил.

За да се самодисциплинира и, както той казва „за да не се бъзикам със себе си“, писателят си поставял норма за написани думи. Дневното му „производство“ от думи, което той записвал на специална дъска, варира между 450 и 1250. Имало дни, в които работел извънредно, за да не се чувства виновен когато прекара следващия ден в риболов.

Пишел сутрин рано, обикновено докъм обяд. „Когато работя над книга или разказ, пиша всяка сутрин – рано след зазоряване, колкото е възможно по-рано. По това време не те безпокои никой, хладно е или дори студено, и се стопляш докато работиш.“

Хемингуей пишел само прав – работен навик, който е придобил още от самото начало на кариерата си.

Когато започвал някой проект, винаги пишел отначало с молив, върху поставката за писане, на тънка хартия за пишеща машина.

След като напишел нещо, отделял много повече време да го съкрати до минимум. Понякога с часове обмислял избора на една единствен дума, на конструкцията или звученето на една единствена фраза. „Аз пиша една страница по майсторски начин и още деветдесет и една, които са боклук. И се опитвам да хвърля боклука в кошчето.“

Последната страница на „Сбогом на оръжията“ Хемингуей е преработвал 39 пъти. „Трябваше да намеря правилните думи“.

Хемингуей имал навика да ходи навсякъде с джобове, пълни с книги. Всяка свободна минута използвал за четене. „Няма по-верен приятел от книгата.“

Страстен любител на книгите, писателят притежавал над 7400 тома. Библиотеката му съдържала всякаква литература и множество специализирани научни издания.

В едно интервю, на въпроса от кои писатели е научил най-много, Хемингуей изброява имената на много писатели, но и на художници и дори композитори. „За писането уча от художниците също толкова много, колкото и от писателите. Питате ме как става това? Ще ми отнеме още един ден да ви обяснявам.“

Сред имената, които споменава, са: Марк Твен, Флобер, Стендал, Бах, Тургенев, Толстой, Достоевски, Чехов, Ендрю Марвъл, Джон Дан, Мопасан, добрия Киплинг, Шекспир, Моцарт, Кеведо, Данте, Виргилий, Тинторето, Йеронимус Бош, Брюгел, Гоя, Джото, Сезан, Ван Гог, Гоген.

През 1922 г. съпругата на Хемингуей изгубва на една гара куфар, в който са почти всички завършени ръкописи на писателя. Той на практика е трябвало да започне от нулата.

Хемингуей – авантюристът

Хемингуей обожавал лова, риболова, оръжията. И войната.

За известно време е бил увлечен по бокса и тази му любов го съпътства през целия му живот. От този спорт той се научил „да се движи напред, независимо от препятствията“.

Първата си пушка получил от баща си, когато бил на 7 години.

Лодката си Pilar той наричал „единствената любов в живота ми“.

 

8

През 1918 г. Хемингуей искал на всяка цена да участва в Първата Световна война, но получил отказ заради увреденото зрение на едното си око. Той обаче успява да ги убеди да го вземат като шофьор на линейка. Така, младежът зарязва репортерската работа и заминава за Италия.

Същата година Хемингуей е ранен от експлозия на мина. Двата му крака са сериозно пострадали и се налага спешна операция, която младият писател преживява с ужаса на езиковата бариера – хирурзите не могат да му кажат на английски какво се случва и дали ще запази краката си.

По-късно той пише: „Когато отиваш на война като момче, имаш една невероятна илюзия за безсмъртие. Другите ги убиват, не теб… И тогава, когато те ранят тежко за пръв път, изгубваш тази илюзия и разбираш, че може да се случи и на теб.“

Въпреки раните си той успява да спаси италиански войник, заради което получава медал за храброст.

По време на почивка в Африка, Ърнест Хемингуей е почти смъртоносно ранен в 2 отделни самолетни катастрофи в рамките на 2 дни. На следващия ден той прочита във вестника собствения си некролог. Няколко дни по-късно е сериозно ранен при пожар.

Хемингуей и другите


„Подобно на кумирите си Марк Твен и Киплинг, той никога не се превръща изцяло в човек на изкуството. – пише негов биограф. – Държи се настрана от културни средища, кара се с приятели писатели, води объркан личен живот…“

По време на пребиваването си в Париж Хемингуей попада в центъра на изявен интелектуален кръг – Езра Паунд, (който го взема под творческото си крило), Гертруд Щайн (която силно повлиява стила му на писане) и Ф. С. Фитцджералд (който редактира някои от текстове му и ставана негов литературен агент). След време се изпокарва с всичките.

Когато разваля отношенията си с американската писателка и феминистка Гертруд Щайн, която е автор на прочутото изречение, свързано с концепцията й за изкуството: „Розата е роза е роза.“, типично в неговия саркастичен тон, Хемингуей й изпраща кратка телеграма: „Кучката е кучка е кучка.“

С Франсис Скот Фицджералд писателят развива страни отношения, вариращи от взаимно възхищение до враждебност.


Именно Фицджералд е този, който представя първия роман на Хемингуей на своя издател.

Фицджералд е сред хората, които често са търпели сарказма и острия език на писателя. Когато той изпратил на Хемингуей писмо от 10 страници, в което го съветвал как да завърши романа „Сбогом на оръжията“, Ърнест му отговорил с бележка от 3 думи: „Целуни ме отзад“.

Ирландският писател Джеймс Джойс е честа компания на Хемингуей за тежки запои в Париж. Понякога Джойс се забърквал в неприятности, след което се скривал и се обаждал на своя приятел Ърнест да го измъква от тях.

Скромен по природа, Хемингуей много мразел да дава автографи. Веднъж обаче негов почитател се оказал толкова настойчив, че го преследвал цели три месеца. Накрая писателят не издържал и му дал автограф. Върху подадената му книга той написал: „На Виктор Хил, един истински кучи син, който не може да разбере отговора НЕ!“

Прочутата история за облога за най-къс разказ, който той спечелил с 6-те думи „Продават се детски обувки. Неносени.“, наскоро беше оспорена от сайта quoteinvestigator.com. Те твърдят, че тази история е лансирана през 1991 г. и че разказчето най-вероятно е написано то Уилям Кейн.

Хемингуей – бохемът

„Реалността е илюзия, породена от липсата на алкохол.“

Хемингуей е бил известен бохем и е пиел прекалено много алкохол. Умеел да се весели, но след къртовски труд.

Обожавал коктейлите. Любимите му коктейли били мохито и дайкири. Той обичал да казва: „Храната е за хората, коктейлът е за боговете!“

Твърди се, че е бил член или може би председател на някаква организация, която имала за цел да обменя и популяризира рецепти за коктейли.

Веднъж Хемингуей откраднал писоара от любимия си бар, в който непрекъснато ходел и го отнесъл в дома си в Кий Уест. Неговият аргумент бил че е „излял“ прекалено много пари в този писоар и че той на практика си е негов.

Сложният характер и драмите на Хемингуей

Хемингуей винаги се съмнявал в нещо.

Никога не вярвал на похвалите от читателите и почитателите си. В това отношение, не вярвал дори на близките си приятели!

Писателят е имал фобия към публичните изяви.

По ирония на съдбата, Хемингуей, който като малък е обличан като момиче от майка си, след години хваща най-малкия си син Грегъри да се облича в женски дрехи. Всъщност, от ранни години става ясно, че Грегъри (наричан Джиги) е травестит. Това е една от най-големите мъки в живота на писателя.

Баща му се самоубива, когато Хемингуей е на 28 години. Точно тогава започва неговата пристрастеност към алкохола.

Много хора са го обвинявали, че страда от мания за преследване, тъй като той често и с удоволствие обяснявал как ФБР го следи, на което всички се подсмихвали. Истината обаче е, че той наистина е бил следен от фБР и то лично по нареждане на Едгар Хувър. Разсекретени документи потвърдиха, че наистина е било така.

Всъщност, причината за интереса на службите към Хемингуей е, че през 1940 година, той работи в тясно сътрудничество със съветското КГБ и се подвизава под псевдонима Арго. Макар и провалил се като чужд агент, писателят е шпиониран през по-голямата част от живота си. Според някои това е една от причините за маниакалната му депресия, която довежда и до самоубийство му.

Хемингуей и жените

3

Отношенията на Хемингуей с жените са също толкова сложни и объркани както целия му живот.

Красавец с горещ поглед, философски размишлявайки за живота, Хемингуей бил особено привлекателен за жените, дори и за омъжените дами.

Той непрекъснато се влюбвал и често го съпътствали скандали, раздели и любовни драми… „Не мога по друг начин! – казвал той. – те подхранват творчеството ми и ме вдъхновяват. Но аз все пак се връщам при теб.“

Като млад Хемингуей харесвал по-зрелите жени. Първата му любов Агнес и първите му две съпруги Хадли Ричадсън и Полин Пфайфър са по-големи от него.

Голямата си любов Агнес фон Куровски той среща по време на Първата Световна война в болницата в Милано, където се възстановява. Тя е девет години по-голяма от него и въпреки плановете им да се оженят, той се прибира в Америка, а тя се жени за друг. Биографът му Джефри Мейърс твърди, че заради огромното си огорчение от развръзката на тази история, писателят развива рефлекса да изоставя жените в живота си, преди те да го изоставят.

Любовта му с Агнес, както и преживяванията му в Италия по време на войната са основата на романа „Сбогом на оръжията“.

Три от четирите съпруги на Хемингуей са писателки журналистки.

С всяка следваща той започва връзка по време на брака си, след което се развежда.

Когато се запознава с Полин Пфайфър (Файф), тя е най-добрата приятелка на тогавашната му жена Хадли. С Полин стават любовници и впоследствие тя става втората госпожа Хемингуей.

Години по-късно бракът на Полин е застрашен от Марта Гелхорн – третата госпожа Хемингуей.

Въпреки, че е имал четири брака и три развода и при непрекъснатите си любовни авантюри, Хемингуей е смятан за добър съпруг и баща.

Третата му съпруга, Марта Гелхорн е единствената, която сама инициира развода с него.

Три от жените на Хемингуей са съгласни с неговата слава на голям любовник. Четвъртата, обаче, е на друго мнение – според нея той е доста комплексиран и свенлив, дори се изчервявал при контакт с по-разкрепостени жени, а според нея имал и доста пуритански възгледа за любовта…

Котките на Хемингуей
12

Страстен почитател на котките, писателят отглежда странна порода шестопръсти котки. Когато му подарили първото животинче, то веднага било обгрижено и нахранено. Получило името Снежна топка.

Постепенно количество на котките в дома на писателя достигнало до 57! След смъртта му пухкавите потомци на Снежна топка, всички шестопръсти, си останали известни като „котките на Хемингуей“. И до ден днешен в къщата-музей на писателя в Кий Уест, в качеството си на живи забележителности продължават да живеят няколко поколения от странната порода.

Депресията и самоубийството
Самоубийството е основен въпрос в някои от най-добри книги на Хемингуей. В апогея на славата си, Хемингуей написал: „Много ми харесва животът. Ще ми бъде много трудно, когато трябва да се самоубия“.

Баща му и по-малкият му брат също се застреляли. Години по-късно внучката му Марго Хемингуей избира същия край на живота си.

В течение на няколко години Хемингуей се борил с тежка депресия и влошено здраве. Той е лекуван с електрошокова терапия за маниакалната си депресия.

След последното си пребиваване в клиниката Майо, лечението почти изтрива неговата памет, което го прави практически неспособен да напише и дума. Според някои това е била последната капка, която прелива чашата на неговата депресия и го кара да дръпне спусъка.

Въпреки, че е установено самоубийството, вестниците съобщават, че е починал при инцидент. Пет години по-късно, последната му жена Мери публично оповестява истината.

Писателят се е застрелял с ловната си пушка Винченцо Бернардели (Vincenzo Bernardelli). Днес този модел двуцевка носи името Хемингуей.

Хемингуей оцеляващият


Повече от 70 са злополуките и болестите, които преживява Хемингуей през бурния си живот – две самолетни и две автомобилни катастрофи, падане от кон, нараняване от лъв и ухапване от акула, мозъчни сътресения, малария, рак на кожата, дезинтерия, пневмония, цироза, хипертония и диабет, разкъсан бъбрек и далак, фрактура на черепа, смачкан прешлен…

Но той винаги оцелява. Винаги се справя.

Не успява да се пребори единствено със себе си. На 2 юли 1961 г. Хемингуей взима любимата си пушка и изстрелва два куршума в главата си.

„Светът е прекрасно място и си струва да се борим за него и мразя изключително много факта, че трябва да го напусна.“

На надгробната плоча на Хемингуей е изписано: „Най-много от всичко той обичаше есента. Жълтите листа на канадската топола. Листа, плуващи в потоци, пълни с пъстърва. Над хълмовете. И високите сини небеса в безветрие. Той ще бъде част от тях завинаги“

1. Светът е прекрасно място и си струва да се борим за него; мразя изключително много факта, че трябва да го напусна.

2. Няма по-верен приятел от книгата.

3. Всичко, което е далече от морето, е провинция.

4. Човек не е създаден, за да понася поражения. Той може да бъде унищожен, но не и победен.

5. Умните хора много рядко са щастливи.

6. Ако изпитваш безпокойство по малко всеки ден – ще изгубиш сума ти години. Ако нещо не върви, както трябва, поправи го, ако можеш. Но се научи да не се безпокоиш. Безпокойството с нищо няма да ти помогне.

7. Ние ставаме по-силни там, където се пречупваме.

8. Щастието е крепко здраве и слаба памет.

9. Има неща по-лоши и от войната – малодушието, предателството и егоизмът.

10. Работата е най-доброто лекарство против всички беди.

11. Не падайте духом. Никога не падайте духом. Това е тайната на моя успех: никога да не падам духом.

12. Най-добрият начин да провериш можеш ли да се довериш на някого е да му се довериш.

13. Пътешествай само с тези, които обичаш.

14. Не съдете за хората само по техните приятели. Не забравяйте, че приятелите на Юда са били безупречни.

15. Когато си трезвен изпълнявай пиянските си обещания. Това ще те научи да си държиш езика зад зъбите.

16. С възрастта хората не поумняват. Те стават по-внимателни.

17. Всичко истински лошо започва с нещо съвсем невинно.

18. Обичам да слушам. Слушайки внимателно, научавам много. Много хора никога не слушат.

19. Тези, които непрекъснато демонстрират ерудиция и начетеност, нямат нито едното, нито другото.

20. Не бъркайте движението с действието.

21. Добрите хора могат да почувстват красотата, имат смелостта да рискуват и силата да говорят истината. И именно тези положителни качества ги правят много уязвими. Именно затова добрите хора често са разрушени отвътре.

22. По-добре е да нямаш идеология, отколкото да нямаш работа.

23. Преди често пишеха за това, колко е сладко и прекрасно да умреш за родината си. Но в съвременните войни няма нищо сладко и прекрасно. Умираш като куче, без никаква причина.

24. Мъжът няма право да предава Богу дух в постелята. Или в бой, или с куршум в челото.

25. Когато в живота нещо свършва – независимо дали е добро или лошо – винаги остава празнота. Но празнотата след лошото се запълва от само себе си, а празнотата след хубавото може да се запълни само, ако се намери нещо по-добро.

26. Всеки човек се ражда за някаква работа.

27. Ако целият ти живот е минал в една лъжа, по-добре и да умреш с нея.

28. Този, който спечели войната, никога не спира да воюва.

29. Човек може да бъде унищожен, но не и победен.

30. Ако двама се обичат един друг, това не може да има щастлив край.

31. Няма нищо благородно в това да бъдеш по-високо от другия. Истинско благородство има тогава, когато човек застава над предишното си “Аз“.

32. Добре е, когато пътешественикът има крайна цел. Но в края на краищата важно се оказва самото пътешествие.

33. Човек трябва до дъното на душата си да се настрада, за да напише истински смешна книга.

34. Всички хора свършват по един начин. Различава ни само това как сме живeли и как сме умрели.

 35.  Реалността е илюзия породена от липсата на алкохол.

magnifisonz.com – към главната страница >>>

Facebook Comments