Томас Карлайл – Не вярвам в колективната мъдрост на невежи индивиди

magnifisonz.com /

Томас Карлайл (на английски: Thomas Carlyle, 1795 – 1881) е шотландски писател, философ, историк-медиевист.

Томас Карлайл
шотландски писател, историк, философ и преводач
Томас Карлайл 
Роден: 4 декември 1795 г.

Екълфехан, Анандейл, Шотландия
Починал: 5 февруари 1881 г. (85 г.)

Лондон, Англия, Обединено кралство

„Всяка корона на славата е корона от тръни.“

„Историята е квинтесенцията на клюките.“

„Книгата е най-чистата същност на човешката душа.“

„Музиката е речта на ангелите.“

„Не бъдете роби на думите.“

„Най-неприятното чувство е чувството за собственото безсилие.“

„Най-страшното неверие е неверието в себе си.“

„Свободният човек е склонен да не се бунтува.“

„Една добре написана биография е нещо толкова рядко, колкото и разумно изживеният живот.“

„Всички революции се замислят от романтици, осъществяват се от фанатици, а плодовете им се ползват от отявлени негодници.“

„Главният орган на човешкото тяло, здравата основа, на която се крепи душата, това е кесията.“

„Историята на света се гради от биографиите на великите.“

„Природата не търпи лъжи.“

„Опитът е учител, който взима твърде скъпо за уроците си, но в замяна на това, никой не обучава по-добре от него.“

„Станете честен човек, и можете да бъдете сигурен, че мошениците са вече с един по-малко!“

„Не вярвам в колективната мъдрост на невежи индивиди.“

„Мисля, че великите хора приличат на гръмотевиците, родени от небето: другите хора ги „очакват като носители на пламъка, на искрата, за да си вземат от тях и да запламтят в буен огън.“

„Животът е много кратко време между две вечности.“

„Величието на великия човек се разкрива по начина, по който се отнася към малките хора.“

„Ако човек знае мярката си, той знае всичко.“

Роден е в обикновено селско семейство. Родителите му — ревностни калвинисти го насочват към духовна кариера. На 14 години постъпва в Единбургския университет. Не желаейки свещенническо поприще, след завършване на университета става учител по математика в провинцията, но скоро се завръща в Единбург. Изхранвайки се от случайни литературни поръчки, известно време се занимава усилено с право, готвейки се в същото време за адвокат, но и това намерение захвърля набързо, увличайки се сериозно от немска литература.

Съчинения за немската литература

Преводът на Гьоте „Вилхелм Майстер“ в 1824 г. и „Животът на Шилер“ в 1825 г. са първите големи трудове на Карлайл. След тях следват критическите очерци и преводи на Жан Паул, Ернст Теодор Амадеус Хофман, Лудвиг Тик, Фуке и др., характеристики на Волтер в либералния „Единбург Ревю“. В същия „Единбург Ревю“ в началото на 30-те години се появява неговата първа статия от по-общ характер, „Белезите на времето“, в дисонанс с либералния характер на списанието. Следващата статия „Тейфелсдрек“, превърнала се впоследствие в книгата „Sartor Resartus“, а също „История на немската литература“ не са приети от никой издател, тъй като идеите на Карлайл не отговаряли на духа на времето. По тази причина „Sartor Resartus“ се появила в САЩ по-рано отколкото във Великобритания.

Историческо-философски трудове

 

Томас Карлайл около 1860 г.

Със същата оригиналност, както и предните произведения, се отличава неговата „История на френската революция“ („French Revolution, a history“, 1837), острият памфлет „Чартизъм“ (1839), лекциите за героите и героическото в историята („On Hero worship“, 1841) и историко-философските разсъждения „Past and present“ (1843).

Не подхождайки към нито една от утвърдените политически партии, Карлайл се чувствал сам и замислил за известно време издаването на собствено списание за излагане идеите на собствения „вярващ радикализъм“. Произведенията на Карлайл са проникнати от стремежа да се обясни прогреса на човечеството с живота на отделната издигната личност-герой, да положи в основата на цивилизацията изключително нравствения дълг; политическата му програма се ограничава до проповядване на труда, нравственото чувство и вярата. Преувеличената роля на героическото в историята и недоверието в силата на институциите и опита го тласкат към формален култ на миналите времена, които били по-подходящи за героичните хора. Възгледите му са разкрити много добре в двенайсетте „Памфлети на последните дни“ („Latter-day pamphlets“, 1858); в които осмива еманципацията на негрите, демокрацията, филантропията, полит-икономическите учения и пр. Не само някогашните му врагове, но и много от предните му поклонници престанали да го разбират.

Други исторически съчинения

От всички съчинения на Карлайл най-голямо историческо значение има „Letters and Speeches of Oliver Cromwell“ (1845-46), с небезпристрастни коментарии относно „героя“ Оливър Кромуел. Най-обширното съчинение на Карлайл — „History of Frederick II“ (1858-65), го накарва да предприеме пътешествие в Германия. Въпреки многото си добри качества, съчинението е доста разтеглено. През 1847 г. излизат „Исторически и критически опити“ (сборник от статии), през 1851 г. — биографията на неговия приятел от младостта, поета Стерлинг. От 1868 до 1870 г. Карлайл издава своите пълни съчинения („Library edition“, в 34 т.). На следващата година излиза евтиното издание „People’s edition“, издавано многократно. Впоследствие излизат на бял свят ред очерци под заглавието „Първите норвежки крале“ (1875 г.). През 1866 г. на Карлайл е предложено почетното място ректор на Единбургския университет; освен това място, той никога не е заемал никаква длъжност, оставайки през целия си живот само писател. По време на френско-пруската война застава на страната на Прусия, като горещо подкрепял каузата ѝ в своите писма в „Times“, издадени и отделно през 1871 г.. Умира през 1881 г.

 

ТОМАС КАРЛАЙЛ И НЕГОВИТЕ ТРУДОВЕ

Хенри Дейвид Торо

Томас Карлайл е шотландец, роден преди петдесетина години „в Екълфехан, Анандейл“, както твърди добре осведомен източник. Родителите му били „добри селски стопани“. Баща му се числял сред настоятелите на тамошната сектантска черква, бил човек земен и трезвомислещ, който заковавал думите като „пирони в стената“. Майка му, все още жива, била „съвършена жена“, а „приятното й, напевно произношение било в съгласие с неговите трансцендентални пориви“. Изглежда е ходил на училище в Анан, на брега на Солуей Фрит, защото там, както самият той пише, „за първи път чух за прославени професори, за високи материи – класически, математически, за цяла една приказна страна на познанието“; узнал го е от Едуард Ървинг, тогава младеж, „който току-що бе завършил с отличие колежа в Единбърг и бе дошъл да види нашия учител, преподавал преди време и на него“. От това поселище, казват, можело да се надзърне в страната на Уърдзуърт. Навярно там Карлайл е започнал да опознава Природата – с нейните гори, подобни на нашите, с реките и потоците, на някои от които сме чували имената, със сетните извивки на атлантическите талази. Продължил образованието си, в основни линии хуманитарно, в университета в Единбърг, където, според същия източник, трябвало частично да се издържа с „преподаване на частни уроци, текущи преводи и пр.“, а сетне, както с удоволствие научаваме, „преподавал в академията в Дайзарт по същото време, когато Ървинг преподавал в Къркалди“ – обичайната средина в живота на един литератор. Бил предопределен за църквата, ала не от силите, ръководещи човешкия живот; преди много години направил литературния си дебют във „Фрейзър Магазин“; на различни места изнасял лекции на английски и френски, извличайки известни облаги, както може да се предполага, макар да не разполагаме с изрични сведения; накрай открил няколко думи в немския език, които съответствали на духовната му нагласа, и се посветил изцяло на разбулването на тая загадка – с какъв успех мнозина от читателите знаят.

След женитбата си Карлайл „заживял най-напред в Комели Банк, Единбърг, а сетне за година-две в Крейгънпъток, в проста и усамотена селска къща в горната част на Дъмфрисшир“, където посред хълмистия пущинак го посетил нашият сънародник Емерсън. Двамата още поддържат кореспонденция. Рано се сближил с Едуард Ървинг и до смъртта му останали приятели. Интересуващите се от тая „волна, братолюбива, самоотвержена човешка душа“ и Карлайловата преданост ще направят добре да прочетат във „Фрейзър Магазин“ от 1835 година съобщението за кончината на Ървинг, препечатано в Събраните съчинения на Карлайл. Карлайл поддържал кореспонденция и с Гьоте. Последното, което ни е известно, е, че поетът Стърлинг е останал единственият му близък приятел в Англия.

От десетина години Карлайл живее в Лондон, прекарвайки дните си в писане на книги; както читателите знаят, той има славата, че е сближил Англия и Германия и е допринесъл много за обновяването и извисяването на литературата. Карлайл е истински литератор. Човек лесно може да си представи уединения му вече, прост начин на живот с малкото му семейство в оня тих квартал на Лондон, наречен Челси, встрани от глъчката на търговската част, на „Чейни Роу“, недалеч от „Болницата на Челси“. „Малко зад нея, пише един пътешественик, след старата, потънала в бръшлян черква с гробовете на множество поколения наоколо й, излизате на старинна уличка под прав ъгъл с Темза, и на няколко крачки от реката съзирате на една врата името на Карлайл. Шотландска девойка ви отвежда до предната стая на втория етаж, където е просторният кабинет на създателя на светове.“ Там той прекарва по-голямата част от времето си, заобиколен от купища книги и документи; горните лавици на библиотеката му изобилстват, както разбираме, от нови, неразрязани книги с „авторски посвещения“; през последните месеци работи с многобройни ръкописи на староанглийски и безчет заети от обществените библиотеки брошури за епохата на Кромуел; за разнообразие навремени хвърля поглед към тухлените фасади и паважа на улицата или към тревистото кътче в някой съседен двор; или пък поема към Британския музей, за да го превърне за кратко в свое работно място. Така протича първата половина от деня му, както е при повечето литератори; а следобед, може да се предположи, прави кратки пробези от по една-две мили, прекосявайки крайните квартали, докато излезе извън града – поне така си мисля, макар че тъй едва ли би стигнал бързо до истински дива, гориста местност. Междувременно откъде ли не идват хора, за да го ВИДЯТ, макар малцина да заслужават да бъдат ВИДЕНИ от него; сред тях има доста „бележити посетители от Америка“; цялото това разнолико множество той щедро обдарява с още незаписания си пребогат и бляскав монолог, разменяйки го срещу каквото и да е, което то има да му предложи; английският му е с „подчертан шотландски акцент“ и за изненада на всички, включително и на мен, говори общо взето така, както пише, на тоя типичен карлайловски език, „който постига навремени своите висоти в продължителни, дълбоки, разтърсващи пристъпи на смях“.

Понякога отива до Шотландия, все още привличан от нейните земи, за да навести родните обрасли с пирен хълмища; имена като Крейгънпъток и Екълфехан, споменати вече по-горе, означават за него места за отсядане; по време на почивката си също язди по английския бряг, възседнал своя кон Янки, купен, както научаваме, с парите от тукашната продажба на книгите му.

Как в последна сметка поминува, какъв дял от насъщния си изкарва чрез повседневен труд с перото, какво унаследява и какво присвоява – все въпроси, които са особено важни и не бива да се отбягват в биографията му, ала за съжаление тук не бих могъл да им дам отговор. Може би си струва да се отбележи, че Карлайл не е Реформатор в нашия смисъл на думата, че яде, пие, спи, мисли, вярва, пророкува и постъпва, без да се съобразява с новоанглийските и още по-малко със староанглийските представи. Все пак на много места гледали на него като на знаменитост – „захапал неизменната си лула, той дружелюбно сбира около себе си хора с коренно противоположни възгледи, които го слушат като оракул“.

Много висока, мършава фигура, вглъбено изражение, тъмна коса, мургава кожа, излъчване на учен, нездрав вид поради прекомерното застояване в кабинета – това е той, роденият на англо-шотландската граница и може би потомък на безчинствалите някога там мародери. Виждал съм няколко негови снимки: един портрет в цял ръст, с шапка и наметка, който, макар да не издаваше много, поне лъжеше малко; на друга снимка, която си спомням, той изглеждаше според едно сполучливо определение „прекалено спретнат“; виждал съм и една снимка, на която успях да различа някои от чертите на човека, рисуван от въображението ми; ала единствените портрети, които си заслужава да се запомнят, са тия, които той сам несъзнателно си е нарисувал.

Когато си припомням как книгите на Карлайл достигаха до нас, как месец след месец носеха самоувереност и вдъхновение, как срещаха ответ в толкова много сърца, просто недоумявам как цялата страна не заечаваше ликуващо – от бряг до бряг, от Атлантика до Пасифика, – та всичките Буновци и Крокетовци да се втурнат да приветстват тоя, чиято безгранична човечност обгръща и тях самите. Нима сред пратките, които получаваме, има нещо по-ценно от тия книги? Нима от доста време насам новините от Англия се изразяват в нещо друго? Нима през последните години Англия е представлявала нещо друго за нас – за нас, които четем книги, имам предвид? Ако не я споменавахме като страната, където е протекла епохата на Уърдзуърт и няколко по-млади музи са размахвали криле, или навремени като родината на Ландър, то след смъртта на Колридж единствен Карлайл остана да поддържа славата на Англия. Най-доброто извинение за цялата суетня и греховност на търговията е, че ни запозна с мислите на тоя човек. Търговията не би ме интересувала, ако не водеше до такива последствия. Нова Англия бавно ще осъзнае какво дължи на Карлайл. Ранните му есета достигнаха до нас в дни, когато единственото съвременно слово, оказващо силно въздействие, бе това на Колридж, и попаднаха на незаета територия, преди още каквото и да било значимо слово да бе изречено от наша страна. Той имаше също тъй предимството на учителя, който не се отделя от своите ученици, и несъмнено предостави овладяна самоувереност и вътрешно равновесие за много независими, ала самотни мислители.

Удивително е, но може би в последна сметка не е повод за оплаквания, колко неотзивчив е светът към новата книга. Всеки по-виден гост, който стъпи на наш бряг, бива най-често посрещан с повече приветствия и обеди, отколкото може да поеме, докато хубавите книги, ако изобщо бъдат забелязани, се сблъскват със студенина и недоверчивост или, което е още по-лошо, с невежествена и злонамерена критичност. Очевидно е, че критиците както у нас, тъй и в чужбина просто не знаят как да подходят към тоя автор. Гледат на него твърде повърхностно, сякаш е един от многото градски драскачи, възхваляващи управлението на мистър Еди-кой-си, ала той вече принадлежи на литературата и успехът му ни най-малко не зависи от благоразположението на критиците, добронамереността на книгопродавците или удовлетворението на читателите. По отношение на своите съвременници той има повече да даде, отколкото да получи. Той е същата силна и владееща занаята си личност като на времето Самюъл Джонсън и точно като него придава престижност на литературната дейност – защото малцина са днес надмогналите литературното чиракуване и издигнали се не само до способни писатели, но и до значими мислители. С остарели и критично вперени очи е невъзможно да се възприеме автор като Карлайл. Съдържателната страна на трудовете му за тях остава невидима и те се вторачват в обилието от трудноразбираеми маниеризми, германизми и всевъзможни ексцентризми, като навремени с необяснима проницателност съзират и по нещо вярно. Поради последното на Карлайл се признава, че притежава това, което наричат гений. Не познавам възрастен човек, за когото томовете на Карлайл да не са безнадеждно непристъпни. Езикът му бил глупава поредица от препятствия; ала за много ясномислещи младежи това е най-чистият английски, който настървено поглъщат с такава наслада, сякаш е хляб и масло. Бащите недоумяват, че децата им тъй охотно преминават на такава храна и я смилат без всякакви затруднения. Поклащат недоверчиво глави пред безграничния им възторг и отбелязват, че „мистър Карлайл е много учен човек“; понеже наистина и те самите, нежелаейки да изостават от времето си, са си набавили граматики и речници и самоотвержено пришпорват мозъците си поне малко да навлязат в джунглата, и не могат да отрекат, че веднъж уловили нишката, четенето, стига да е всеотдайно, е тъй увлекателно както да следваш мислите на Блакстоун. Просто четене, пък макар и с най-добри намерения, в случая е недостатъчно; тия книги изискват едва ли не да бъдат пренаписани от читателя. Който е имал щастието да прочете тия книги във върхово време от своя живот, когато възможностите за възприемане и усвояване са най-големи, само той е вникнал истински в тях.

Мнозина са черпили от тоя извор със странното усещане, че вкусват водите на някоя Аретуза, бликнала изпод морето чак откъм Германия, сякаш сбраното в тия книги е отлежавало по тамошните тавани при постоянната опасност да бъде унищожено като непотребно. От кой немски океан, от коя Херцинина гора бавно-бавно се е преселвал в Англия и дали вече е целият там – това не зная. Ето тая му статия например не е била огласена нито в Хамбург, нито в Лондон. Навярно е пристигнала контрабандно. Въпреки това според мен подобен вид стоки не могат да бъдат внасяни по такъв начин. Колкото и усърдни да са докерите и да са натоварили овреме кораба, та само се чака да дойде неделята, да задуха попътен вятър, че да вдигнат котва и да опънат платната, всичко, притежаващо трансцендентална, непреходна стойност, ще се съпротивлява на попътния вятър, умело ще пропусне тая неделя – защото то просто не пътува в неделя, когато сухари и свинско месо поемат в открито море и моряците викат „Ура!“ То не може да съжителства с другия товар, па макар да се наруши общото равновесие. Не е съвсем безопасно да се изпраща подобен експлозив, освен ако сами не пътувате като свръхтовар. Човек отнася себе си там, където отива; ала и най-малката добродетел не е в състояние да се придвижи сама, тя е недвижимо, а не движимо имущество; който иска да я запази, трябва да приеме да го купуват и продават заедно с нея.

Тъй или иначе не си струва да отделяме повече внимание на обвиненията в немска закваска, понеже всички вече признават, че Карлайл е англичанин, жител на Лондон. Английският е неговият майчин език – въпреки шотландския и многобройните други акценти, с които се изразяват мисли, израсли не непременно от родната земя. Стилът му е подчертано говорен и е наистина странно да го видиш разгърнат на хартия. Това не е литературен или класически стил, лишен е от музиката на поезията и високопарността на философията, а е поел неспирното ритмично движение на говорната реч. Той отеква в ударни, естествени, живи, раздвижени тонове, тътнещи, трещящи, гърмящи като оръдейни изстрели и притежаващи същата изтребителна сила. Доколкото е достойнство на изложението писаното слово да съответства на говорното, а говорното слово от своя страна – на свежата, целеустремена мисъл, както и на неизкристализиралите още помисли, на безреда връхлитащите ни лоши и добри предчувствия, то тоя писател няма, струва ми се, равен в литературата.

Той не е повече мистик от Нютон, Аркрайт или Дейви. Не е написал ни един, нито дори половин мъгляв ред. Мисълта му е ясна като дневна светлина, та може да се чете дори и бежешком – всъщност тая мисъл може да се чете и следва САМО бежешком. Тя е отчетлива като картина, с която Карлайл ни казва само какво вижда отпечатано с най-едрия английски шрифт върху лицето на нещата. Той изрича изконно английски мисли на типично английски наречия – защото трябва да се признае, че познава не едно от тях. Всички английски и всички европейски графства плащат налог на неговия гений – защото да си англичанин не означава непременно да си затворен и тесногръд и да се стремиш към одобрението само на най-близкостоящия. И въпреки това по-саксонски писател от Карлайл няма. Когато превеждах фрагменти от саксонска поезия се натъкнах на същия ритъм, който тъй често се появява в неговата творба за Френската революция. А искате ли да знаете откъде идват повечето от тия възненавидени карлайлизми и германизми, то прочетете най-хубавата проза на Милтън, прочетете и речите на Кромуел, които Карлайл извади на бял свят, или пък отново се вслушайте в майчиния си език. Толкова за немската закваска на Карлайл.

Няма съмнение, че в познаването и изкусната употреба на английския език Карлайл е ненадминат майстор. Умелият подбор на думите и силата на неговия изказ надхвърлят дори удивителните му способности на историк и критик. В тоя смисъл житейският му опит не го е ощетил, а го е снабдил с такъв запас от крилати, че и ногати слова, за които може би едничък лондонският живот е причина. Карлайл ме кара да усещам богатството на езика. Той преобръща цялата Природа, преравя до последното ъгълче човешките запаси, докато открие най-подходящия за мисълта си символ. Той не черпи от речници, от словници, а от самата словна работилница, та е отворил безкрайна работа за лексикографите. Да, английският е неговият майчин език също както и за вас, ала при него той не е оня мънкащ, сумтящ, гъгнив брътвеж, завоалиращ мисълта, а островърхо, неуморимо, несломимо оръжие. Карлайл владее тоя език както никой от нас, та ще е полезно за всеки, който ще дава обява за изгубен кон или пък трябва да пише било съобщение за сбирка на градската управа, било проповед или писмо, да се позанимава с тоя ненадминат писмописец, чиито знания надхвърлят граматиката и речниците.

Струва си да се спрем по-подробно на стила като на една от най-значимите особености, които при съществуващото разстояние мога да различа у тоя човек. Стилът му напълно съответства на смисъла, поема цялата му тежест и нивга не изнемогва, не се олюлява под нея. Книгите му са мастити и трудоемки като всичко, което се прави в Англия, ала в същото време са четивни и наситени с изящество. Те издават огромна, добре свършена работа, при това очистена от всякакви отпадъци, също като лъскавите прибори, които блестят по витрините, докато коксът, прахолякът, пиленето, шлайфането и всичките досадни производствени подробности са останали далеч в Бирмингам и вече никой не се сеща за тях. Карлайл е изкусен архивист, хронист, писател. При него всичко се обръща на писмо – жестове, намигания, кимвания, многозначителни погледи, местни говори, жаргони, акценти, пантомима и какво ли не още, което е тънело в мълчание, преди той да го изрази в писано слово. Селянинът, който стъписал градския адвокат, когато го накарал наред с другото да запише и как подвиква на коня си, едва ли би стъписал Карлайл – той би намерил подходящата дума, правилна и съществуваща в езика, която на часа би подкарала впряга. Та помислете само за неспирния говорен поток, който във всеки миг от денонощието се лее в безчетни изби, тавани, салони и „само към полунощ отслабва“, както отбелязва Карлайл по повод на французите – каква капка в морето е писаното слово! Чувство, мисъл, реч, писмо – и нека добавим, за да затворим кръга, – поезия и вдъхновение – как постепенно чезнат те, преминавайки през поредица от сита, додето влязат накрай в историята и класиката; все едно океански грохот, заглъхнал в горско шумолене и удавен в мише скрибуцане, така те притихват в абзаци, редове, препинателни знаци. Малцината, които умеят да говорят като по книга, обикновено биват само писмено документирани. Докато Карлайл документира един нов вид Lieferung1.

Невероятно е колко много в последна сметка е изразеното по изпитания начин, след като при Карлайл всичко зависи от ударението, тона, произношението, стила и духа на четенето. Няма друг писател, който тъй пълноценно да използва всички допълнителни пояснения, възможни за печатарското изкуство. Човек недоумява как други са смогнали да напишат стотици страници без подчертани и курсивирани думи, след като при Карлайл те са тъй изразителни, естествени и органично втъкани, сякаш никой преди него не е използвал показателно показателните местоимения. Макар да е безсмъртна, мисълта в изреченията на друг е сякаш балсамирана и не ПОРАЗЯВА, докато тук тя е тъй свежа, тъй жизнена, самата й плът не познава мъките на смъртта, та в неспирното й движение всяка частица и всяко местоимение са живи. Това не е просто речниковото „това“, което ние с вас употребяваме, а е „ТОВА“. Думите при Карлайл не се подчиняват на законите на граматиката, а на всевластен, неумолим смисъл; те не са послушни войници на одобрена от парламента редовна служба, а яки селяци, изразяващи устрема си със: „Сир, това не е въстание, а революция.“

Не съм го чувал да говори, ала трябва да кажа, че Карлайл е рядък оратор. Той е разчупил ледовете и речта му свободно се лее като придошла напролет река. Съблазънта при него не е да проследява първоизточниците на мисловния си поток, а да бъде отнесен от буйните му талази, додето животворно обливат съзнанието му. Карлайл поддържа с читателя разговор. Неговата аудитория е необуздана тридесетхилядна тълпа като оная, която се събирала в Парижкия университет, преди още да е било изобретено книгопечатането. Обратно, философията не говори, тя е писано слово, а застане ли лице в лице с аудитория, превръща се в лекция, сиреч четено слово; ето защо философията трябва да се чете в бъдеще, подир хиляда години. На говорещия обаче аудиторията му е необходима на часа, без нея той не говори; ветровете не разнасят за дълго звука на гласа му. Представете си Карлайл да чете своята „Френска революция“ пред аудитория. Човек би казал, че нивга не е била писана, а само говорена и сетне записана и отпечатана, та ония, до които гласът му не стига, също да знаят нещичко за нея. Прочитат ви нещо, написано на мъртъв ЕЗИК, ала може би с живи ПИСМЕНА – арамейски, римски или рунически. Английски трябва да ГОВОРЯТ ония, които могат да ПИШАТ на санскритски; модерният език трябва да се говори от хора, които могат да пишат на древен, сиреч всемирен език. Не живеем във времето, когато учените са използвали учен език. Карлайл не пише на латински; ала като Чосър, който при цялата си почит към Омир, Вергилий и messieurs нормандците изпял стиховете си на своето родно саксонско наречие, или като Лок, имащ най-малкото заслугата, че е създал философия на английски, Карлайл създава една друга философия, като навлиза още по-дълбоко в дебрите на английския и широко отваря за масите дверите на литературата и критиката.

Какъв само стил – колко гъвкав и разнообразен! Също като релефа на една страна, като новоанглийския пейзаж с неговите ферми, градове и обработваеми площи, обточени отвсякъде с гори и прорасли в блатата боровинкови храсталаци, с разнасяния от ветровете аромат на цъфнала къпина и теменужки. При четене е разтърсващо нов за познаващия само дилижанса и старата пощенска кола. Все едно си поел на път – кога пеша, кога с двуколка, кога с пълен дилижанс, а пътищата към града са ту поддържани, ту не, ту равни, когато прекосяваш френските департаменти, ту стръмни, преминаваш ли Алпите; навремени кочияшът свърва, за да смени конете, и впрегнал необуздан млад пегас начело, презглава се втурва по коларски пътища, по просеки из поля и мочури, по олюляващи се мостове; а свършат ли мостовете, на читателя не му остава друго, освен да поеме дъх и да заплува. Ала кочияшът е великолепен – пропътувал е десет хиляди мили и ни веднъж не е катурвал дилижанса; може да закара впряг от шест коня досами ръба на някоя пропаст, без ни веднъж да ги е шибнал с камшика си.

С удивително умение Карлайл обръща всичките си състояния и преживелици в багри за своите платна, та цялата му сила да бъде извадена наяве. Очевидно пишещ без предварителен план или чувство за отговорност, просто навремени възползвайки се от своето несекващо остроумие, слагащ върху хартия монолозите си, щом дойде време да се произнесе направо, на ясен английски и без кавички заявява какво той, Томас Карлайл, е готов да отстоява пред лицето на света, като останалото, често пъти също тъй защитимо, ала някак по-умерено, безинтересно и недомлъвъчно, оставя за някой Зауертайг или пък друг господин, отдавна занимаващ се с проблема. Преобръщал един въпрос по всевъзможни начини в съзнанието си, Карлайл накрай се изправя лице в лице с него и захваща ръкопашен бой, стремейки се да го удари в земята или да го прехвърли над главата си; ако пък това не подейства, всъщност все едно дали действа или не, прилага задна и странична хватка, сетне пак го удря в земята, скалпира го, разпарчетосва го, окачва го на вериги и го оставя на ветровете и кучетата. Сключил вежди, категоричен, решителен и неустоим, той върви, громолейки по пътя си гъсталаците от незначителни, полуоформени, ДИЛЕТАНТСКИ мнения, от честни и нечестни начини на мислене с техните правила, излияния и догадки и без остатък ги стъпква на прах. Вижте го как властва над всичко, дори не чувате стенанията на ранените и умиращите. Едва ли в наши дни си заслужава да се погледне на историята през нечий друг поглед, освен през неговия; неговият поглед върху нещата най-бързо се възприема от съвременниците му.

Не е моя работа да определям какъв да бъде стилът му. Нито пък друг освен него може да решава какви да бъдат мислите му. Не може да се иска от него да пише винаги като в главата за Бърнс или като в „Животът на Шилер“ или пък като някъде другаде. Не, мислите му винаги са текли неправолинейно и буйно. Може би колкото повече остарява и пише, толкова по-верен изказ намира – някак по-човечен, по-волен, достигащ равнището на мисълта-първоизточник. За мен неговият прозаичен стил е най-богатият, който познавам.

Какво значение има какво прави нечий стил понятен като мисълта му? Буквално стилът всъщност не е нищо повече от stylus, сиреч писалката, с която се пише, та не си струва тя да се подостря, лакира или позлатява, ако от това няма да започне по-добре да записва мислите. Писалката е за използване, а не за съзерцаване. Важният въпрос е не дали Поуп е имал изискан стил, сиреч дали е писал с пауново перо, а дали е изказал полезни мисли. Преведете дузина пъти една книга от един език на друг – какво ще остане от стила й? Повечето книги ще излинеят, направо ще се изличат от това мъчение. Писалката, записала поемата, се счупва бързо, ала поемата остава. Вярвам, че в края на краищата Карлайл има многобройни читатели и е прочут днес най-вече с оригиналния си стил, както и че идните поколения ще са достатъчно благоразумни, че да му бъдат благодарни, задето до голяма степен разкрепости езика, освободи го от букаите, които една ограничена, безпътна и педантична литературна прослойка му бе надянала, и даде пример за волна, естествена езикова употреба. Ничии мисли не са нови, ала стилът, даващ им израз, е оная несекваща новост, която радва и освежава. Ако трябва да отговоря на въпроса дали масата хора говорят тъй, както редовите писатели и критици пишат, или по-скоро както Карлайл пише, ще се наложи да отбележа, че той е първият, започнал действително да пише на говоримия език, както и че всичко останало е само ПОДОБИЕ на език – дори не просто най-добрият начин за завоалиране на мислите, а често начинът да се поминува без всякакви мисли.

В картинното си описание на Рихтеровия стил Карлайл постига доста точно описание на своя собствен; несъмнено това е бил пълноводният извор, който пръв е отприщил езика му и го е изпълнил с вдъхновение за също такава волност и непривичност. „Неговият език, пише Карлайл за Рихтер, стене от неописуеми метафори и алюзии, отнасящи се до всичко човешко или божествено, и напира не като река, а като потоп, ту тук, ту там завихрящ буйни, клокочещи въртопи“; ала „обичайното стелене на талазите“ при Карлайл нивга не „изчезва от погледа сред невъобразимия грохот“. И нататък: „Самият му език е титаничен – дълбок, силен, необуздан, искрящ в несметни багри, смесица от несметни съставки, струящ из заплетени лабиринти.“

Накратко, ако е желателно човек да бъде красноречив, да говори много и да се обръща главно към своите съвременници, то тогава стил като тоя съвсем не е лош. Ако пък човекът желае да е пионер в непознати сфери на мисълта и да говори на смълчаните бъдни векове, то тогава бих му препоръчал да се стреми повече към стила на Гьоте, отколкото към тоя на Рихтер; не че Гьоте е достигнал изказ, заслужаващ върховното признание на човечеството, ала тоя изказ може да служи като пример за най-доброто, което с успех може да се постигне.

Нямаше ли лош стил, нескопосано писане, времена на упадък, изобщо не бихме се замисляли що е стил, изящна словесност, Августинска епоха. Карлайл има какво да каже. По своя замисъл и същност творбите му не са това, което обикновено се приема за художествено, макар че едва ли има друг английски писател, проявяващ равен на неговия литературен талант. Това са художествени произведения, съизмерими с ралото, мелницата и парната машина – не са ни картини, ни статуи. Има писатели, които оказват голямо въздействие върху учените глави, ала никой не е въздействал тъй силно върху всички, които могат да четат. Другите дават съвети, а той ги облъхва със съчувствие. Не е малко достойнство, че у него няма и следа от капризното поведение, горделивостта, префинената простащина, префърцунената, неплодотворна уединеност и студенината на разглезените деца-гении. Той няма нужда да бди над своята перла – нейната яркост иде от човечността и искреността му.

Карлайл е изключително вглъбен и своеобразен. Той постоянно покорява със своята неотстъпна, несломима, вездесъща човечност. Убеден съм, че нивга честната му мисъл не е плащала и най-малка дан на красиви слова и превземки, а е била устремена към най-прекия и въздействен изказ. Все достойнства, които пребъдват. Когато времето проникне дълбоко в тъканта на творбите му, тия именно зрънца ще покълнат. През последните години от Англия до нас не са достигали други проповеди като негови – проповеди за крале, проповеди за селяци и проповеди за всички прослойки помежду. Напразно Джон Бул и братовчедите му запушват уши и се правят, че не чуват тия проповеди: Природата не ще се умори скоро да ги повтаря. Има слова, не тъй очевидно истинни, по-скоро предназначени да бъдат чути в идни времена, ала няма други като тия, за които е тъй невъзможно да не бъдат чути днес. Какво само фино острие бе Карлайловото „Минало и настояще“, как проникна през купища коприни и дантели и сетне гладко разряза човешките гърла, без никой да усети, без да остави и следа! Карлайл е проницателен като пророк. У него няма и зрънце от педантизма и дилетантството, които белязват нашето време. Със сигурност няма други книги, писани напоследък на четивен английски или друг някакъв език, които тъй непосредствено и въздействено, тъй укорително и същевременно окуражаващо, ободряващо, тъй ревностно и страстно да напътстват – подобно на Мохамед или Лутер; той не обръща поглед назад, за да види що за opera omnia е създал, а гледа все напред, към предстоящата си работа. Неговите творби са евангелия за младите му съвременници – те с радост поемат човечната му, братска реч и сетне стръвно захващат по-стари и по-нови евангелия.

Бихме пропуснали една от най-привлекателните страни на Карлайловите творби, ако не споменем нищо за техния хумор. Тоя толкова необходим залог за здравомислие, без чиято подкваса всеки труднодостъпен мислител би бил справедливо заподозрян в мистицизъм, фанатизъм или лудост, у Карлайл е в свръхизобилие. Трансценденталната философия най-вече се нуждае от подквасата на хумора, която да я направи по-лека за възприемане. В по-късните и значително по-дълги трудове на Карлайл хуморът постоянно присъства – преминаващ през страници и цели глави, поддържан без всякакво усилие. Самата пунктуация, курсивирането, кавичките, полетата, тиретата, главните букви – всичко е в услуга на хумора.

Карлайловият хумор е силен, титаничен, зареден с много повече здрав разум от трезвата философия на мнозина други. Тоя хумор не предполага просто смях и усмивки, твърде сериозен е за това: той разсмива само ония, които не уязвява. За любителите на веселата закачка това е особен вид шегуване – прекалено практически насочено, ако изобщо го разберат. В сравнение с него лицеприятният хумор, който толкова допада на людете, не е нищо повече от невинна салонна палавост, безобиден изблик на жизнерадост или леко плюшено шумолене на контешки лачени обувки. Ала когато из царевичните ви насаждения запристъпя слон, тогава ще сте доволни, ако сте седнали някъде нависоко или пък държите волски камшик. Хуморът на Карлайл е винаги подчинен на някаква сериозна задача, макар често истинското очарование за читателя да не се заключава в разгръщането на съдържателната част и в заключението на една глава, а в непрякото, странично осветляване на всеки детайл. Най-напред той нахвърля контурите с твърд, практичен английски молив, с черно на бял фон набелязва по-придирчиво и от самия Драйъсдъст най-съществените особености, мъдро насочвайки ни на кого и на какво да обърнем внимание, та да пестим време, и сетне нанася с четка от камилски косъм, прибягвайки навремени до доста бързи мазки, ярките и наситени цветове на своя всеобемащ хумор. Избистрен, очистен от всяко ефектно присмехулство, за тоя хумор няма нещо под небето, непредставляващо достоен прицел. Той не ме отегчава, както почти неизменно ми се случва при други автори. Рабле например е нетърпим – достатъчна е една глава вместо целия том, който дори да е бил за него развлечение, за нас е смърт. Писател просто хуморист е равнозначно на нещастник – и читателите му са също тъй нещастни.

Хуморът е изключително важно качество не само за целите на критиката, както обикновено се смята, а и в обвързаността си с всяка друга, била тя и божествена дарба. Всеки разговор край огнището, бъде ли подложен на анализ, ще се окаже усладен от хумор. Там върви не просто несекваща, приятна и оживена веселба, кръжаща около домакинството, обяда, семейните крамоли, ала и постоянна задявка със съседите, църквата, държавата, поради която именно, та да я поддържат и подхранват, са нужни огънят и гощавката. Има хора, свързани с най-искрено, дори романтично приятелство, чието общуване е напълно лишено от обичайните любезности, ръкостискания и прочувствени сбогувания, а се заключава в игривия взаимообмен на сърдечен, здрав хумор, от чийто безграничен обхват не убягва нищо, дори и самите те. Оставите ли го, детето се заиграва продължително, целият му живот е вид практически хумор от най-чист вид, често пъти тъй фин и неосезаем, че родителите, чичовците и братовчедите не могат по никакъв начин да се включат в него и са принудени отстрани да притихват във възхита, та дори и благоговение. Колкото по-беззвучен, толкова по-дълбок е тоя хумор. И в Природата дори се забелязват игриви нотки или състояния, често сякаш пробудени от човека.

В последна сметка обаче при тоя писател можем навремени да минем и без хумора – макар несъмнено все тъй да струи в кръвта му, – бъде ли заместен от сериозността. Не бива наблюденията на Карлайл върху Рихтер да бъдат прилагани безкритично по отношение на самия него. С повече придържане към присъщото нему и хуморът му ще ни се види по-сърдечен и ведър. В най-добрия случай хуморът предполага половинчато задоволство. В приятни и ведри часове човешката усмивка напомня тая на земното кълбо и творенията на Природата. Веднъж узрели, плодовете ИЗСЪХВАТ и макар да сме се наслаждавали на свежестта и сочността им, заделяме за зимата не от тях, а от шумолящата есенна реколта. Макар и докато изпитваме въздействието му нивга да не се отегчаваме от тоя жизнен хумор, все пак когато след време си го припомняме, често се усещаме някак сепнати и разочаровани, лишени вече от внушението за сигурност, яснота, откритост, та дори и от моментното извисяване над осъзнатата глупост или простъпка. Тъй неизменният успех и бляскавият талант се превръщат в поражение.

Хуморът при това не е дълготраен. Всеизвестна истина е, че една шега не бива да се повтаря. И най-дълбокият хумор не издържа на времето. Смешното вирее не в постоянно обръщение, а в еднократност или поне в частично обръщение. От най-старата еврейска, индуска, персийска, китайска литература рядко хуморът, та дори и най-свишеозареният, е това, което е съхранило стойността си до днес, за разлика от най-сериозните лични въпроси, от най-болезнените или пък радостни мисли, от повелите на дълга, към които може да бъде отнесен животът на всеки човек. Когато времето отсее литературата на един народ, остава само ПИСАНИЕТО, сиреч писаното слово par excellence. Това е вярно колкото за поетите, толкова и за философите и моралистите – защото от тях остава едничко нравоучението, та като суша да изплава наново в някоя далечна епоха.

Признавам, че Карлайловият хумор е богат, дълбок и разностранен, че пронизва до гръбнака и направо стяга коремния мускул на земното кълбо, че друг като него няма; ала както с наслада поглъщам тоя игрив, стремглав, увличащ всичко в стихията си начин да изразиш становищата и впечатленията си, когато си настроен не за разговор, а за размишления, тъй се и моля за едно диамантно представяне на тая мисъл, без лъскавото оцветяване на ръбовете – без рибите, драконите и еднорозите, без червеното и синьото мастило, а само първозданно писмо в отчетливия му скелетообразен вид, всичко тъй стегнато, сведено до самата му същност, та времето да не може почти нищо да промени. Навярно скоро ще се преселвам и понеже бих искал да взема със себе си всички съкровища на Изтока, особено ще се радвам на всякакви видове СУХИ, леснопреносими супи в малки тенекиени кутийки, които съдържат цели стада сварени английски телета.

Разликата между тоя искрометен, капризен начин на писане и чистата философия е като разликата между пламъка и светлината. Пламъкът, естествено, хвърля светлина, ала когато го наблюдаваме отблизо, жегата и димът ни притесняват. Слънцето обаче, тоя стар платонист, е тъй далече в небето, че до нас достигат само приветлива лятна топлина и нежна дневна светлина. Признавам обаче, че много пъти зиме с радост съм зарязвал слънчевата светлина и съм се грял на тия Прометееви пламъци. Карлайл без съмнение трябва да бъде признат за виновен по обвинение в маниеризъм. Той не само е достигнал рудната жила, но има и свой собствен начин да я разработва. Разполага със стил, на който може да се подражава, като понякога сам той подражава на себе си.

Естествено, никой критик не е добавил нищо по същество към написаното от самия Карлайл, та тук цитирам направо трудовете му както поради значимостта им, тъй и защото намирам това за уместно. „Вярно е, отбелязва Карлайл, мислейки за Рихтер, че утъпканите пътеки в литературата най-сигурно извеждат до целта, както и че несравнима наслада буди талантът, който с непозната до момента красота засиява в изпитаните форми. Няма ум дотолкова възвишен и необикновен, та да не съблюдава утвърдените правила; Софокъл, Шекспир, Сервантес, а от съвременниците на Рихтер – Гьоте: колко малко са обновили те съществуващите жанрове, ала колко много дух са им вдъхнали! Всичко това е вярно, та оценката ми за Рихтер трябва да бъде съответно занижена.“ И нататък в главата за Гьоте: „Години наред съм чел Гьоте, докато осъзная откъде иде своеобразието на неговата проникновеност, светонагласа, та дори на начина му на писане! Стилът му изглежда съвсем опростен, забележителен е най-вече със своята плавност, яснота, накратко със своята обикновеност; и въпреки всичко това е възможно най-необикновеният стил.“

А следващите редове от Шилер, преведени на английски от същото това перо, аз ще отнеса не само към външната форма на Карлайловите трудове, но и към тяхната вътрешна форма и същност. Става дума за художника.

„Нека някой благоразположен бог го откъсне от кърмещата гръд на майка му и го отгледа с млякото на по-добри времена, та да достигне своята восъчна зрелост под далечни гръцки небеса. И нека възмъжал и с чуждоземен облик се върне подир в своя век, ала не за да го разведри с присъствието си, а страховит като сина на Агамемнон, да го пречисти. Съдържанието на творбите си той ще извлича от настоящето, ала формата им ще заема от по-възвишени времена или по-скоро от безвремието, от желязно непоклатимата цялостност на своята собствена природа.“

Ала стига за това. Оплакванията ми станаха вече несъразмерни с моето недоволство.

Истина е, че трудовете на Карлайл не се радват на оня банален успех, който наричаме класически. Те предоставят богата, ала нескъпа гощавка, по време на която съвсем не ни вълнува да не би домакинът да се е пресилил и охарчил, за да нахрани гостите си. Това не са най-дълговечните или велемъдри, а най-последните слова. На неговия гений било отредено да даде израз на вълненията, напиращи в милиони гърди. Карлайл откъсва най-зрелите плодове от обществената градина, ала тия плодове вече нямат почти нищо общо с родилото ги дърво, съсредоточило силите си за извайването на пъпката в края на някоя клонка. Трудовете на Карлайл са създадени не за изучаване, а за четене с бързолетна наслада. Техният вкус и аромат напомнят това, което поетите казват за руйновинената пяна – че може да се опита само еднократно и то много бързо. Преглеждаме ли ги наново, никога не можем да открием прочетените преди време страници. И все пак тъкмо заради това тия трудове в известен смисъл представляват същински естествени продукти. Всяко нещо на тоя свят съществува веднъж и никога не се повтаря. Тия трудове са замислени да имат такъв пълен успех, че го постигат само еднократно. Това е то луксът на изкуството – неговият инструмент се създава за всяка отделна и навременна употреба. Ножът, разразял хляба на Иов, престава да бъде нож, щом работата е свършена.

Ала Карлайл е преднамерено и упорито несправедлив, направо вулгарен, невъзпитан, груб; нарича ни „глупци“, „дилетанти“, „еснафи“, намеквайки навремени за неща, които не биха звучали добре, ако се изрекат. Да беше възприел вестникарския стил и оттеглил тия скверни названия… Ала къде е читателят, който не извлича известна полза от подобни прозвища, отнасяйки ги към самия себе си?

Всъщност Карлайл е най-добронамереният и съвсем не безпристрастен писател. Той прави всичко възможно, за да съзре доброто у безпътника или шарлатанина. В неговото братско всеопрощение, в непринудената му, някак детска търпимост и честния му, искрен стремеж да прояви съчувствие към всекиго има нещо направо християнско във възможно най-редкия и непривичен смисъл на думата. Възприемем ли собствената му класификация, бихме го нарекли литератор-герой. В Англия няма по-благороден работяга от него – нито в Манчестър, нито в Бирмингам, нито в мините наоколо. Ние не знаем по колко часа на ден се труди той, нито пък за каква точно надница – единственото, което знаем, са резултатите от тоя труд.

Без да подценяваме искрените, възторжени и правдиви портрети на Бърнс, Шилер, Гьоте и други, трябва да признаем, че от Карлайл не става критик на поезия. В неговата книга за героите6 Шекспир, героят сред поетите, е застъпен твърде слабо. Влечението на Карлайл, както вече стана дума, е към хората на усилието, към ония, които не използват житейските дадености, а смело се домогват до повече в своя живот. „Всъщност, отбелязва той за Кромуел, трябва да обърнем внимание на здравия практически УСЕТ на тоя човек, на постоянния му стремеж към практически полезното и приложимото, на способността му да съзира действително значимото.“ Трябва да имате много яки нозе, за да може той изобщо да ви забележи. Карлайл е истински англичанин в преклонението си пред практически устроените люде и в ненавистта си към вятърничавите, разпалени глави, под които не стоят здрави нозе. Той с радост би ги съборил на майката земя, та дано поемат малко сила от нея. Често съм се питал как ли е открил Бърнс и дали и до днес не дължи много от възторженото си отношение към него на родния пейзаж и сходните им ранни впечатления. Ако „Лайсидас“ и „Комус“ се бяха появили в „Блакуд Магазин“, едва ли изобщо би ги прочел, а още по-малко да го накарат да очаква „Изгубеният рай“. Въпросът за благоденствието на Англия е въпрос практически. За благоденствието на Англия се изисква герой, а не поет. За друго се изисква поет и поетът отговаря на други изисквания. Карлайл в Лондон, здраво притиснат от тоя въпрос, не вижда място за менестрели и рапсоди. Нека кралете си имат бардове, стига да има крале. В Лондон Омир СЪС СИГУРНОСТ би стигнал до просяшка тояга. Карлайл живее в Челси, а не в равнините на Индия или в прериите на Запада, където почти няма жива душа и човек е принуден най-малкото да си ПОДСВИРКВА.

Изреченото от Карлайл за поезията е излято набързо и по-скоро нахвърля мисли, отколкото да ги развива. Карлайл отговаря на въпроса „Що е поезия?“, като написва поетична творба – например необузданата и самобитна „Норвежка поема“ в книгата му за героите; отговаря на въпроса „Що е светлина?“, разпалвайки огън, който заслепява и кара слънцето и луната да бледнеят, а не като селянин, отваряйки капаците на прозорците.

Карлайл не е СЪГЛЕДВАЧ, а дръзновен наблюдател и ОГЛЕДВАЧ; той не е волен и проникновен съгледвач на събития и хора, понеже е твърде разсеян, ала е неочаквано волен и проникновен за всичко, попаднало във фокуса на оптическата му леща. Той не живее в настоящето и веднъж избрал тема, не се позовава на личности и книги, а сам я извежда до края. Когато се връщам към някоя страница от Карлайл, склонен съм да се отрека от онова, което вече съм казал за него. Често в словото му проблясва неподправена поетичност, тъй както земната твърд напролет се провижда през сухите треви и листа. „История на Френската революция“ е поема, пространно излята в проза, истинска „Илиада“, както той сам отбелязва, за „гибелния гняв на санкюлотите, за който разказваме, понеже за жалост сме лишени от глас да го възпеем“.

Само една препоръка имам към това произведение, отнасяща се впрочем до повечето епоси – Карлайл трябва по-често да пропуска слънчевите лъчи връз картината си. Твърде нарядко просветват те: говори се само за революция, за преобръщане на човешкия живот надолу с главата, та когато накрай неволно си спомним за Бресткото пристанище или за някоя колония „Сан Доминго“, където всекиму се иска да притежава плантации и просто да преобръща земята, а също и за това, че след няколко години революция вносът на захар намалява, чувстваме се някак странно озадачени: да не би там в последна сметка да са си подслаждали водата с революция? Щеше да е добре, ако имаше няколко раздела, озаглавени „Месечен труд“ – включително революционната работа, разбира се, – „Слънцегреене“, „Състояние на реколтата и пазарите“, „Метеорологически наблюдения“, „Занаятчийство“, „Дневна заработка“ и пр. колкото да се напомни на читателя, че френските селяни са се занимавали и с друго, освен да ходят без долни гащи, да палят замъци и да се прегръщат или душат според случая. Всички тия неща са загатнати тук-там, ала заслужават повече внимание с оглед важността им. Нужна е не само основа за картината, но и основа за нозете. Ще спомена между другото и една доста разпространена нефилософска привичка – например в историята на съвременна Европа от Алисън – да се твърди с несъмнен ефект, че ако една сламка не е паднала по такъв или онакъв начин, значи не е трябвало да пада; но, разбира се, толкова лесно е и във философията царства да се издигат и падат като сламки.

Поетът винаги е ведър и жизнерадостен като самата Природа. Карлайл не притежава първозданното омировско здраве на Уърдзуърт, нито сложната философска нагласа на Колридж или Ландъровия вкус към схоластиката, ала макар болен и ограничаван от лекарски възбрани, той е дарен с несломимата мощ на неговите древни норвежки герои, и все тъй се сражава с йотуните сред огнени пламъци, стремящ се да отхвърли от себе си старицата, а „тя е Времето“, стремящ се да сграбчи голямата котка, а тя е „Великата Змия, захапала опашката си, опасала и крепяща цялото мироздание“. Колкото и да е мускулест и як ковачът, не бих го нарекъл най-здравия сред людете. Животът му е изпълнен с твърде много продажба, прекомерно много горещина и студ, постоянни удари по наковалнята. В косача обаче напира самото слънчево дихание, лъхащо отсами прекомерната лятна жега и подемано от тласъците на вятъра, а не от ковашките духала. Добре познавам естеството на Карлайловата тъга, ала не познавам естеството на радостта му.

Поетът поддържа ведростта си независимо от всички разочарования. От него се очаква да запази доживот безгрижен и ненакърним поглед към света. „Philosophia practica est eruditionis meta“, сиреч „Практикуването на философията е целта на познанието“; а пък „Oratoris est celare artem“, както и „Herois est celare pugnam“ можем да прочетем като „Героят крие битките си“. Поезията е единственият действителен живот, единствената завършена работа, единственият чист продукт на свободния труд, извършван само когато човек е положил целия свят в нозете си и е победил и сетния си враг.

Карлайл говори за Природата най-често с някакъв неосъзнат патос. За него тя е далечно, ала винаги присъстващо великолепие, хвърлящо бледа светлина връз всичките му пейзажи. Четейки книгите му тук, в Нова Англия, където картофите са в изобилие и всеки може да се препитава мирно и безгрижно като птиците и пчелите, без особено да се замисля над това, оставам с впечатление, че за него светът най-често е Лондон, разположен връз Темза накрай прилива, най-мрачния кът на земята, самата крепост на консерватизма.

Трудовете на Карлайл съвсем недвусмислено сочат, че макар и ненарочно, камо ли пък съзнателно, той представлява реформаторската класа и е толкова по-добре, че не е набеден за неин водач. Вселенската скръб при него е много дълбока и непреодолима. Докато над хиляди именни и безименни тегоби не възтържествува справедливостта, той не ще намери покой в лоното на Природата или в уединението на науката и литературата. Предвиждайки кризата в английския обществен живот, той ускорява настъпването й, та всъщност върши работата на много години от английската история.

За свое, пък и на част от читателите си удовлетворение, Карлайл би трябвало в последна сметка да ни даде някой трансцендентален герой, който да управлява неговите полубогове и титани, както и може би да доразвие своята сдържана и безгласа почит към Христос, наместо да се обръща само към лондонска, сиреч англиканска аудитория. Нека НЕ винаги „свято мълчание обгръща тия светини“, а да получим от Карлайл свята реч и свято писание за тях.

Всеки човек включва в своя списък от ценности ония, които сам той най-добре представлява. Карлайл и нашият сънародник Емерсън, чиято роля и въздействие трябва в най-скоро време да получат подобаващо признание, в известен смисъл се допълват един друг. Съвремието ни не можа да се задоволи с единия, не може да се задоволи и с двамата. За да направя най-общо и грубо разграничение помежду им, което да послужи за настоящата ми задача, ще отбележа, че първият, бидейки критик, се занимава с хората на делото като Мохамед, Лутер или Кромуел, докато другият се е посветил на мислители като Платон, Шекспир, Гьоте – макар и двамата да са писали за Гьоте, становищата им не се покриват. Предпочитанията на единия са на страната на героите и дейните реформатори, докато другият клони към съзерцателите, сиреч философите. Съберете достойнствата на двамата и ще получите доста сносна представа за човечеството, па макар и с няколко по-значителни пропуска. Да не говорим за Христос, който още очаква подобаващо внимание от страна на литературата, но и невойнственият, практически устроен герой, представен най-добре от Колумб, бива явно пренебрегван; ала преди всичко е очевидно, че няма кой да изрази състоянието на Съвременния Човек, защото няма още писател, който да го познава.

Само подобията са съизмерими; трудът се съизмерва с труд, философията – с философия, критиката – с критика, поезията – с поезия. Литературата все още се съизмерва с твърде много от миналото, ала с твърде малко от бъдещето, с твърде много от Изтока, ала с твърде малко от Запада:

    • На Изток слава се печели,

 

    На Запад са делата смели.

Една от заслугите на Карлайл, все едно върху какво пише, е свободният поглед върху нещата, пълната липса на морализаторство и догматизъм. Той разчиства безчетни товари боклук и открива широк път. Творбите му са неоградени откъм бъдещето и възможното. Макар почти неотстъпно да насочва погледа ни към откритите небеса, той все пак ни оставя да се скитаме на воля под тях и ни ги показва отразени в безбройни реки и езера.

Томовете на Карлайл съдържат не най-висшата, ала една твърде практична мъдрост, която по-скоро ни удивлява и предизвиква, отколкото да ни просвещава. Карлайл не ни кара непременно да мислим, според него достатъчно сме мислили досега, ала ни принуждава да действаме. Съпътстваме го забързано в безкрайна галерия с картини и славни възпоменания за неосмислени преживявания. „Ако не слушат Моисея и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят.“ Тук няма кротка философия на живота, каквато би подхождала за края на календарния лист, предназначен да виси над фермерското огнище – как хората да живеят в зимните и в летните дни. По-точно казано, няма философия на любовта, на приятелството, на религията, на политиката, на образованието, на природата или на духа, а има доближаване по-скоро до една философия на царствеността и на значението на литератора, отколкото до каквото и да било друго. Рядко съчетание между проповед, молитва, псалм и благослов, в което няма съзерцание на човешкия живот през ведрия поглед на Ориента или неспирната деятелност на Запада. Ни помен от благодарствена проповед по Великден, когато стихията на живота увлича всички. Като гледам с какво въодушевление, па макар и с недостатъчно героизъм, дървари, говедари и чираци прекарват живота си в игри, припичане на слънце, почивка на сенчица, ядене, пиене, спане – мисля си, че бъде ли написана, философията на техния живот ще представлява една спокойна естествена история, подобна на градинарски наръчник или на трудовете на някогашните ботаници: невъобразимо провлачена, за да доведе до практически полезни изводи.

У Карлайл няма философия за философи, а само философия дотолкова, доколкото се приема, че всеки си има своята; няма система, различна от самия човек – ала напълно единна, разбира се; никакво развитие отвъд първото предизвикателно твърдение, протръбено сякаш с тромпет. Едно е сигурно – че най-добре е да правим нещо сериозно и за цял живот, това е тя: най-насъщната философия. Непостижимото дотогава предписание „Познай себе си!“ Карлайл превръща в частично постижимото „Познай с какво можеш да се занимаваш!“. „Sartor Resartus“ е навярно най-слънчевият и най-философският, както и най-автобиографичният му труд, в който той най-пълно се позовава на младежките си преживявания. Ала и тук навсякъде ни липсват тихи езерни дълбини, па макар и със застояли води, та трябва да се подчиним на скоростта и вихъра, все едно сме на кънки и правим всевъзможни повече или по-малко умели чудновати движения напред-назад като при гребане, изстъргвайки вдлъбнатини и кръгове в леда. Талантът почти се покрива с гения. Понякога е за предпочитане да навлезеш в необятен мочур, та да почувстваш земните сокове.

Пред някои философи с по-голяма дълбочина Карлайл изглежда като честно, позагубило надеждите си момче, което се е вкопчило в отделни детайли от техните вселенски построения. Философията, то се знае, се заключава в представяне на истини, от които човекът обхваща само дребни и незначителни части; истини безкрайни, съответстващи на безкрайността, по отношение на които самият предмет и целите на тъй наречената практическа философия и всичките й разновидности си остават просто думи. Не би било позорно за един философ, ако познава бъдещето по-добре от миналото, че и от настоящето. То е по-достойно за познаване. Такъв философ би предвиждал, би предсказвал предстоящото, сиреч единствено съществуващото под прикритието на видимото, отдавайки малко значение колко бързо завира водата или как се развива въпросът за благоденствието на Англия. Той няма какво да се занимава с благоденствието на Англия или с националния й дълг, който едно жизнено поколение не би наследило. Един философ би трябвало преди всичко да има по-истинно разбиране за нещата от останалите хора и философията му да обхваща всички обстоятелства на живота. Да живееш като философ означава да живееш не глупашки като останалите хора, а мъдро и в съгласие с вселенските закони. След като Карлайл не сторва две крачки във философията, няма ли кой да стори три? Досега пълзяла, прилепнала о скалната твърд, философията напразно протяга пипала в много посоки. Трудно ще изненадате Карлайл с разказ за значим човешки опит, ала в някое кътче или ъгълче от съчиненията му ще откриете, че изграждайки философията си, понякога мечтае за това.

За да обобщя в няколко думи най-сериозните си възражения, ще кажа, че Карлайл насочва към дълбочина – при това не мимоходом, а съвсем отчетливо, – след което не навлиза в нея. Бих искал да узная повече за онова, за което и той иска да знае повече. Ако някоя ярка звезда или плътна мъглявина се вижда от неговата, ала не и от нашата гледна точка, интересите на науката диктуват тоя факт да ни бъде съобщен. Вселената очаква всеки човек да изпълни дълга си в пределите на своята географска ширина. Искам да чуя повече за вътрешния живот на Карлайл, повече химни и молитви и по-малко жалби и възхвали; ще ми се да говори повече от душа и по-малко от талант; да се обръща към читателите си направо, а не отстрани; да изрича каквото вярва, без да се бои, че хората не го вярват, с упование, че винаги ще бъде разбран. Геният му би могъл да покрие цялата земя с великолепни палати, та читателят да отсяда в тях, ала наместо това той се вижда принуден да опъва шатрата си в пустинята или по планинските върхове.

Опитам ли да намеря цитат, който най-добре да представя тоя човек, признавам, че се озовавам пред изключителна трудност, понеже философията му съвсем не е от поговоръчен, сиреч сентенциозен тип, а се развива бавно и постепенно, издигайки неусетно читателския хоризонт и разнищвайки мисълта до най-големи подробности, така че напразно диря бляскавите пасажи, в които теза и антитеза са откроени, додето накрая се видя принуден да цитирам целия труд. Това, което у писател с по-малък размах би било твърдение, обединяващо цялото изложение, негова колона на победата, негов Херкулесов стълб и ne plus ultra, у Карлайл често е същата мисъл, ала разгъната – няма Херкулесов стълб, а широк обзор на север и на юг, по целия Атлантически бряг. Херкулесовите стълбове тук са други, подобни на фарове далеч на хоризонта, та чак до Атлантида, издигнати от древни и днешни пътешественици; и навсякъде, където нашият пътешественик достигне, той завладява и колонизира, като незабавно настанява там свръхнаселението на Лондон. Всъщност това, което бих изтъкнал у Карлайл, е неговата жизнена енергия, а не една или друга мисъл, равнозначна при него винаги на изречение (sententia), тъй както у съвременниците му Колридж, Ландър и Уърдзуърт. Опитвал съм се не да подбирам измежду творбите му, а по-скоро да ги разглеждам всичките като едно цяло, подобно на самия автор. Не толкова съм изучавал тия творби, колкото съм ги запаметявал. Другото би изисквало по-безпристрастен и може би не тъй справедлив поглед.

Всички произведения на Карлайл могат чудесно да се обединят под заглавието на едно от тях, а именно „За героите, култа към героите и героичното в историята“. По тая дисциплина той е Ректор в Световния университет, измествайки дори Плутарх. Тая съкровена, жива, благородна и великодушна съпричастност към героите от историята – не към един от една епоха, а към четиридесет от четиридесет епохи, – тоя несравнимо възторжен поглед към значимото от миналото – отсяващ, разбира се, маловажното, ала подобни отсявания някога са били закон, – всичко е, за да бъде превърнато съвремието ни в епоха оценяваща, сякаш един период от човешката история е завършил, та сега се правят равносметките. Тоя воин разказва, поставяйки нови акценти, което го превръща в забележителен хранител на славата за поколенията. А с каква мъдра прецизност е подбрал героите, съобразявайки се със своя и с техния гений: Мохамед, Данте, Кромуел, Волтер, Джонсън, Бърнс, Гьоте, Рихтер, Шилер, Мирабо – нима някой от тях може да бъде пропуснат? Именно те са, за които ни се иска да прочетем. У Карлайл няма да открием само обичайната хладна и школувана взискателност на учен и критик, ала и нещо далеч по-човешко и вълнуващо. Неговите похвални слова притежават блясъка и топлотата на приятелството. В тях има възхита не само от славата и от неведомите, невероятни неща, но и от сродните души – тия, с които не краткотрайно, а цял живот е вървял.

Завърнат ли се един ден на тоя свят, някои от Карлайловите герои несъмнено биха се усетили неловко да се придържат към установената представа за доброто им поведение, за личността им; ако пък Карлайл успее, следвайки особеностите на един характер, да изложи живота му по-съвършен, отколкото е бил в действителност, едва ли бихме имали сериозна причина да недоволстваме. Нямаме нужда от дагеротипно уподобяване. Всяка биография преповтаря тази на Адам, човек с голям опит, а времето отмива незначителното от отделната съдба, та историкът да я запълни с общовалидни истини. Ако някои от изтъкваните добродетели не са принадлежали на описвания герой, то навярно са присъщи за неговия биограф – значи, грешката не е фатална. Всъщност това е единственият начин, а друг и не желаем, да се докоснем до една историческа личност – освен ако не разровим гроба й, по-пряк път няма. Че нали затова е умрял героят! Положително не за да остава при костите си.

Несъмнено Карлайл притежава склонността да ПРЕУВЕЛИЧАВА героичното в историята, сиреч да изгражда пред читателя идеалния герой – това напълно му се удава. Нямам нищо против в което и да било отношение с изключение на някои незначителни подробности. Какво щеше да е историята, ако той не я преувеличаваше? Как става тъй, че историята трябва да чака не натрупването на факти, а човека, който да я напише? Епохите се изнизват, забравяйки многобройни събития, ала за всяко едно забравено той си припомня две. Мухлясалите страници на историята съдържат, подобно катакомбите, само тленни останки, ала гръдта на гения е мястото, където са балсамирани душите на героите. Там няма почти никак от това, което се разбира под критичност, всичко е любов и почит към качества – не относително, а абсолютно велики, понеже възхитителното у човека е безкрайно и ние не можем да му наложим граници. Оттук и причината за изтляването на смъртното и за пребъдването на безсмъртното и божественото. Има нещо направо древно в начина, по който Карлайл пише за героичното, та започваме да мислим, че Герои и Полубогове, Парки и Фурии още съществуват; обикновеният човек за него е нищо, ала подир смъртта си героят бива обожествен и получава място на Небето, също както в религията на гърците.

Преувеличаване! Та нима има добродетел, приписвана человеку без преувеличаване? Та нима съществува грях без прекомерно преувеличаване? Нима не се самопреувеличаваме пред самите себе си, нима се виждаме такива, каквито в действителност сме? Не сме ли до един все велики? Говорим ли изобщо за това, което всъщност представляваме? Живеем посредством преувеличения. Нима има друго, което да ни носи повече радост? Светкавицата е преувеличение на светлината. Преувеличена, историята е поезия, истина, прехвърлена в нови измерения. За дребния човек всеки по-едър представлява преувеличение. Който не може да преувеличава е неспособен да изрече истина. Според мен никоя истина, изглеждала за времето си единствена, не е била изречена без някакъв вид наблягане. Също както на хората с увреден слух трябва да се говори силно, та постепенно човек придобива навика да крещи на всички. На извънмерно преувеличение дължим възторга си от древногръцката поезия и философия, от египетските руини, от всички шекспировци и милтъновци, от свободата и християнството. Отдаваме значение на тоя именно час, а не на някой друг. Не справедливост, а благодат е в основата на живота ни. Както справедливостта, която съблюдаваме във всекидневното общуване помежду си, не е отстояваната от съда, така и историческата справедливост, която величаем, не е достигната посредством точно претегляне на фактите. За да приемеш някого, бил той и последния окаяник, трябва първо, по силата на някое добро стечение на обстоятелствата, да развиеш чувство на възхищение, дори благоговение пред него, а по-голямо преувеличаване от това няма.

Прилагайки спрямо Карлайл немското правило един писател да бъде разглеждан с оглед на собствените му схващания, ще цитирам следните негови бележки върху историята, като оставя читателя да прецени доколко е следвал на практика теорията си: „Ако е истина, че Историята е Философия, която учи посредством Опита, то писателят, годен да съгради историята, е засега неизвестен. Сам по себе си Опитът би изисквал Всезнание, за да бъде записан, и то при условие, че Всемъдростта, необходима за Философията, която ще го тълкува, бъде налице за позовавания. Щеше да е добре, ако обикновените земни Историци позанижеха стремленията си, далеч по-подобаващи на Всезнанието, отколкото на човешката наука, и се постараеха само да обрисуват случилите се събития – макар че такова едно обрисуване би било в най-добрия случай равнозначно на нескопосно уподобяване, – признавайки за тайна неразгадаемата им същност, или с благоговейно упование, тъй различно от проповядванията на Философията, се надвесеха над загадъчните знаци на Оня, чиято диря пресича величавите дълбини на Времето и когото Историята наистина разкрива, ала не с оная яснота, с която във Вечността ще го разкрие всеобщата История.“

Карлайл е критик, живеещ в Лондон, за да посочва на съвременниците си кои са били великите представители на човешкия род. Чел съм, че на един хълм в град Женева била поставена месингова табела за туристи с означения на планинските върхове на хоризонта: „…така че, вдигнете ли поглед над табелата, ще ги различите веднага. Няма да сбъркате Монблан, ако го съзрете, ала преди да сте свикнали с панорамата, може да сбъркате краля с някого от свитата му.“ Стои там къс безмълвен месинг и, изглежда, винаги знае кое къде е; навярно ще си бъде все тъй на мястото и когато нацията, която го е издигнала, изчезне – в своето слияние с планината, извечно откроен сред пустошта.

Така и Карлайл, обладан от някакъв духовен магнетизъм, докато е жив ще сочи към върховете на историческия хоризонт, та да упътва своите ближни.

И най-висшата благодат не струва нищо пред тая възможност да се къпем в слънчева светлина, без да плащаме и без да сме нагърбени с каквито и да било задължения, да имаме в Англия своя поет, който от година на година, през целия ни живот, да ни доставя наслада и, нещо повече, подтика да направим света по-богат, времето – по-достойно за уважение, и живота – по-добър за живеене: и всичко това без необходимостта от благодарност дори, просто тихо прииждащо откъм изток подобно на утринна виделина.

1847

Facebook Comments