Умира бавно този, който не променя живота си, който не разговаря с непознати – Пабло Неруда

magnifisonz.com / 

Умира бавно този…
който не пътува,
който не чете
и не слуша музика,
който не открива
очарование в себе си.

Умира бавно този…
който разрушава
себелюбието си,
който отказва помощта,
който не търси разнообразие.

Умира бавно този…
който се превръща
в роб на навика,
минавайки всеки ден
по същите пътеки,
който не рискува
да се облече в различен цвят
и не разговаря с непознати.

Умира бавно този…
който бяга от страстта
и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите
и спасяват тъжните сърца.

Умира бавно този…
който не променя живота си,
когато е недоволен от работата
или любовта си,
който не рискува сигурността
за неизвестното,
за да преследва една мечта,
който не се решава поне веднъж в живота си
да избяга от мъдрите съвети.

Не умирай бавно… Живей днес!

Рискувай днес! Действай днес!

Не се оставяй да умираш бавно!

Не забравяй да бъдеш щастлив!

превод от испански: Диана Павлова

Мога да напиша най-тъжните стихове тази нощ

Мога да напиша най-тъжните стихове тази нощ –
да напиша например: „Нощта е звездна и трептят сините
далечни звезди.“

Нощният вятър обикаля небосвода и пее.
Мога да напиша най-тъжните стихове тази нощ.
Аз я обичах и понякога тя също ме обичаше.

В нощ, като тази, я имах в прегръдките си.
Целувах я толкова пъти под безкрайното небе.

Тя ме обичаше, понякога и аз я обичах.
Как бих могъл да не обичам нейните нейните големи,
взрени очи.

Мога да напиша най-тъжните стихове тази нощ,
мислейки че вече не е моя. Чувствайки, че съм я загубил.

Да слушам необятната нощ, още по-необятна без нея.
И стихът пада в душата, както росата в полето.

Какво от това, че моята любов не би могла да я опази.
Нощта е звездна и тя не е до мен.

Това е всичко. Далече някъде някой пее. Далече.
Моята душа тъгува за това, че я изгуби.

За да я приближа до мен – погледът ми я търси.
Сърцето ми я търси, но тя не е до мен.

Същата нощ, която прави същите дървета бели.
Ние от тогава не сме същите.

Вече не я обичам, това е ясно, но колко я обичах.
Гласът ми търсеше вятъра, за да докосне слуха й.

От друг. Ще бъде от друг. Както преди – от моите целувки.
Нейният глас, нейното светло тяло. Нейните дълбоки очи.

Аз не я обичам, така е, но може би я обичам.

Колко къса е любовта и колко дълга забравата.

Защото в нощ, като тази, я имах в прегръдките си
и моята душа сега ридае, защото я загубих.

И ако това е последната болка, която тя ми причинява –
това са последните стихове, които за нея пиша.

превод от испански : Росица Василева

ПОЕЗИЯ В ДЕСЕТ СТИХА

Беше сърцето ми крило живо и опетнено
и плашливо крило за мечтата.

Бе пролет над полята зелени.
Лазурна бе висотата и изумрудена сякаш земята.

Тя – дето ме любеше – през Пролетта се спомина.
Още помня очите й на гълъб умиращ.

Тя – дето ме любеше – очи склопи. Късно.
В късното на полята, синьото. Окъснялото на криле и пориви.

Тя – дето ме любеше – през Пролетта се спомина.
И задигна оттука Пролетта в небесата.


ДРУЖЧИЦЕ, НЕ УМИРАЙ

Дружчице, не умирай.

Чуй тези думи, които изричам и жегват,
и дето никой не щеше да каже, ако аз не го сторех.

Дружчице, не умирай.

Аз съм оня, дето в нощите звездни те чака.
И чака те още под кървящото слънце горе.

Гледам плодовете как сипят се мрачно върху земята.
Гледам как капките на росата играят в тревата.

В нощта на дълбокия дъх на розите,
когато на портиерите безкрайните сенки танцуват.

Под небето на Юга аз съм оня, дето те чака,
щом на следобеда въздухът като с устни целува.

Дружчице, не умирай.

Аз съм който гирляндите неукротими разкъса
на постелята дива, на слънце ухаеща и екзотика.

Оня, дето в ръцете си жълти зюмбюли носи.
И рози разкъсани. И макове кървави.

Оня, дето скръсти ръце сега да те чака.
Който строши лъка си. Стрелите си скърши.

Аз съм оня, дето на гроздето вкуса пази още.
Премитите снопове. Червени отхапани късове.

Дето те вика из равнините обрасли.
Аз съм онзи, който в минути любовни те иска.

На следобеда въздухът високите клони поклаща.
Опиянено, сърцето ми пред Бога потръпва.

Реката преливаща се втурва да плаче понякога,
заслабва гласът й, изтънява и потреперва.

Отеква, окъсняла синята жалба речна.
Дружчице, не умирай.

Аз съм който в звездните нощи те чака
над загорелите плажове, над хангарите жлътнали.

Оня, дето набра зюмбюли за твоето ложе и рози.
Полегнал в тревите, аз съм, който те чака!

–––––––––––––-

превод от испански: Николай Тодоров

ИЗ „ПРЕБИВАВАНИЯ НА ЗЕМЯТА” (1925-1945)

ВАЛС

(из „Третото пребиваване”)

Аз докосвам омразата като ежедневна гръд,
аз неспирно, от дреха на дреха, идвам,
спейки далеч.

Не съм, не служа, не познавам никого,
нямам оръжия от море, нито от дърво,
не живея в тази къща.

С нощ и вода е пълна устата ми.
Трайната луна определя това,
което нямам.

Това, което имам, е насред вълните.
Един лъч вода, един ден за мен:
едно желязно дъно.

Няма противоморе, няма щит, няма костюм,
няма особено недълбаемо разрешение,
нито порочен клепач.

Живея внезапно и в други случаи продължавам.
Докосвам внезапно едно лице и ме убива.
Нямам време.

Не ме търсете тогава, разплитайки
обичайната дива нишка или това
кърваво увивно растение.

Не ме викайте: моето занятие е това.
Не питайте ни за името ми, ни за положението ми.
Оставете ме насред собствената ми луна,
в моята ранена местност.


ЯРОСТИТЕ И БОЛКИТЕ

(из „Третото пребиваване”, фрагмент)

                 Има в сърцето ми ярости и болки…
Кеведо (1)

В дъното на гръдта сме заедно,
в тръстиковата плантация на гръдта обикаляме
едно лято на тигри,
при дебненето на един метър студена кожа,
при дебненето на един клон от недостъпен кутис (2),
подушвайки с муцуна пот и зелени вени,
ние се срещаме във влажната сянка, която пропуска целувките да паднат.

Ти, моя противничка от толкова много бленуване, разбито по същия начин
като стърчащи стъклени растения, също като камбани,
разнебитени заплашително, толкова, колкото изстрели
на черен бръшлян насред парфюма,
противничка на големи хълбоци, които косите ми са допрели
с прегракнала роса, с език от вода,
независимо от немия студ на зъбите и омразата на очите,
и битката на агонизиращите зверове, които се грижат за забравата,
в някое място на лятото сме заедно,
дебнейки с устни, на които е нахлула жаждата.
Ако има някой, който пресича
една стена с кръгове от фосфор
и наранява центъра на няколко сладки крайника,
и, надавайки викове, хапе всяко листо на една гора,
имам също твоите очи на кървава светулка,
способни да се процеждат и да прекосява колене
и гърла, обвити в обща коприна.


ДОКАТО СЕ РАЖДАШ В ГОРИТЕ

(из „Третото пребиваване”)

Когато оризът събира от земята
зърната на своето брашно,
когато житото стяга своите малки бедра и вдига лицето си с хиляда ръце,
към клонака, където жената и мъжът се преплитат, идвам
за да докосна неизброимото море
на това, което продължава.

Не съм брат на уреда, носен във вълнението,
като в люлка от седеф разбушуван:
не треперя в областта на агонизиращи останки,
не се пробуждам при удара на изплашените мъгли
по дрезгавия език на внезапната камбана,
не мога да бъда, не съм минувачът,
под чиито обувки последните убежища на вятъра туптят
и сковани се връщат вълните на времето, за да умрат.

Нося в ръката си гълъбът, който спи опрян на семето
и на неговата гъста закваска от вар и кръв
живее август,
живее месецът, изваден от своята дълбока чаша;
с ръка заобикалям новата сянка на крило, която расте:
коренът и перото, което утре ще придадат гъстота.

Никога не отказва, нито близо до балкона с железни ръце,
нито през морската зима на изоставените, нито в моя късен прелом,
необятното порастване на капката, нито клепачът, който иска да бъде отворен:
защото за да се родя се родих (3), за да затворя прелома,
щом се приближи, щом удари гръдта ми като едно ново
треперещо сърце.

Животи, опрени на моя костюм като сходни гълъби,
или събрани в собственото ми съществуване и в моя разбъркан звук,
за да бъда отново, за да си присвоят голия въздух на листото
и влажното раждане на земята във венеца: докато
трябва да се върна и да бъда, до кога мирисът
на най-заровените цветя, на най-разбитите вълни
връз високите камъни, пазят в мен своята родина,
за да са отново ярост и парфюм?

До кога ръката на гората в дъжда
ще ме доближава до всичките си игли,
за да изшия високите целувки на листака?
                                                              Друг път
чувам как се приближава, като огъня в дима
се ражда от земната пепел,
светлината, изпълнена с цветни листенца,
                                                          и отделяйки земята,
в една река от класове идва слънцето до устата ми,
като стара заровена сълза, която отново става семе.


САМО СМЪРТТА

Има самотни гробища,
гробове пълни с беззвучни кости,
сърцето преминава през един тунел,
тъмен, тъмен, тъмен,
като при корабокрушение навътре умираме,
като че се задушаваме в сърцето,
като че пропадаме от кожата към душата.

Има трупове,
има нозе с лепкава, студена плоча,
има я смъртта в костите,
като чист звук,
като лаене без куче,
излизащ от определени камбани, от определени гробове,
растящ във влагата като плача или дъжда.

Виждам само понякога,
ковчези с опънати платна (4),
отплаващи с бледи покойници, с жени с мъртви плитки,
с хлебари, бледи като ангели,
със замислени девойки, омъжени за нотариуси,
ковчези, които се изкачват по отвесната река на мъртвите,
моравата река
нагоре, с платна, издути от звука на смъртта,
издути от тихия звук на смъртта.

До звучното стига смъртта
като обувка без крак, като костюм без човек,
стига за да удари с една халка без камък и без пръст,
стига за да вика без уста, без език, без гърло.
Но въпреки това нейните крачки звучат
и нейната дреха звучи смълчано, като дърво.

Аз не знам, малко съм научил, почти не виждам,
но ми се струва, че нейната песен има цвета на влажни виолетки,
на виолетки, привикнали със земята,
защото лицето на смъртта е зелено,
с острата влажност на листо на виолетка
и неговия тежък цвят на раздразнена зима.

Но смъртта върви по света също облечена като метла,
ближе земята, като търси покойници,
смъртта е в метлата,
и е езикът на смъртта, търсеща мъртви,
и е иглата на смъртта, търсеща нишка.

Смъртта е в преносимите легла:
в бавните дюшеци, в черните постелки
живее просната и изневиделица завява:
завява с един мрачен звук, който издува чаршафите,
и има легла, които плават към едно пристанище,
където чака, облечена като адмирал.


РАЗРУШЕНАТА УЛИЦА

През охуленото желязо, през очите на гипса
минава един език на години разни
на времето. Това е една опашка
от груби косми, каменни ръце, пълни с гняв,
и цветът на къщите занемява, и избухват
архитектурните решения,
един ужасен крак мърси балконите:
с провлаченост, с насъбрана сянка,
с маски, изпохапани от зима и провлаченост,
разхождат се дните с високо вдигнати чела,
между безлунни къщи.

Водата и обичаят, и бялата кал,
която звездата изпраща, и особено
въздухът, който камбаните са ударили яростно,
изхабяват нещата, докосват
колелата, спират се
на лавките за цигари
и пораства червената коса на корнизите
като едно дълго стенание, докато към дълбокото
падат ключове, часовници,
цветя, наподобяващи забравата.

Къде е новородената виолетка? Къде е
вратовръзката и червеният зефир?
Над селищата
един загниващ език от прах напредва,
разчупвайки халки, ронейки боя,
карайки да вият без глас черните столове,
покривайки циментовите цветя на таваните, бастионите от метал разтрошен,
градината и вълната, разширенията на горящи фотографии,
ранени от дъжда, жаждата на ковчезите, и големите
плакати на кината, където се борят
пантерата и гърмът,
копията на здравеца, магазините, пълни с изгубен мед,
кашлицата, костюмите от блестяща тъкан,
всичко се покрива с един смъртен вкус
на отстъпление и влага, и рана.

Вероятно възлестите разговорите, допирането на телата,
добродетелта на изнемогващите дами, които гнездят в дима,
безмилостно убитите домати,
преходът на конете на един тъжен полк,
светлината, натискът на много пръсти без име,
износват равната нишка на варта,
обгръщат с неутрален въздух фасадите
като ножове: докато
въздухът на опасността изронва условията;
тухлите и солта се разсипват като води,
а колите с дебели оси се клатят.
Вълна от прекършени рози и дупки! Бъдеще
на миришещата вена! Предмети без милост!
Никой да не обикаля! Никой да не разтваря ръце
вътре в сляпата вода!
О, движение, о, зле ранено име,
о, лъжица объркан вятър
и бичуван цвят! О, рана, в която падат
докато умрат сините китари!


ИЗ „ТРИ МАТЕРИАЛНИ ПЕСНИ”

I
ВЛИЗАНЕ КЪМ ДЪРВОТО

С разсъдъка си едва-едва, със своите пръсти,
с бавните води, бавните напливи,
падам към властта на незабравките,
към една настойчива атмосфера на траур,
към една забравена, западаща зала,
към един букет от горчиви детелини.

Падам в сянката, насред
разрушени неща,
и гледам паяци, и отглеждам гори
от тайни незавършени дървета,
и вървя сред влажни нишки, изтръгнати
от живото същество на същността и тишината.

Сладка материя, о, роза със сухи криле,
в потъването си твоите листенца издигам,
с нозе, тежки от червена изнемога,
и в твоята твърда катедрала коленича,
удряйки устните си в един ангел.

Понеже аз съм пред твоя цвят на свят,
пред твоите бледи, мъртви мечове,
пред твоите събрани листа,
пред твоето тихо множество.

Аз съм пред твоята вълна от умиращи цветове,
увити в есен и съпротива:
аз съм предприемащ едно погребално пътешествие,
сред твоите жълти белези:
аз съм, със своите стенания без произход,
без провизии, неприкрит, сам,
влизащ в притъмнени коридори,
стигащ до своята тайнствена материя.

Виждам да се движат сухите ти течения,
виждам да растат прекъснатите ти ръце,
чувам как твоите растителни океани
скърцат, разтърсени от нощ и ярост,
и чувствам как умират навътре листа,
принаждайки зелени материали
към оголената ти неподвижност.

Пори, вени, кръгове на сладост,
тежест, тиха температура,
стрели, запратени срещу падналата ти душа,
същества, заспали в едрата ти уста,
прах със сладко изпито плодово месо,
пепел, изпълнена с угаснали души,
елате към мен, към моя сън без мяра,
паднете в моята спалня, в която пада нощта,
и пада неспирно, като счупена вода,
и към вашия живот, към вашата смърт ме поведете,
към вашите покорни съставки,
на вашите мъртви, безучастни гълъби,
и да направим огън, и тишина, и звук,
и да горим, и да замлъкнем, и камбани.

—————————–

Бележки на преводача:

1. Франциско де Кеведо, „Един ад в мен”.
2. Кутис (лат., анатом.) – кожа.
3. Заглавието на една от книгите с поетични фрагменти на П. Неруда е „За да се родя, родих се”.
4. В многообразието от значения на използвания израз ‘a vela’ влиза още: „на бдение”, „със свещ” и „поклонически”.

magnifisonz.com – към главната страница >>>

Facebook Comments