Мартин Скорсезе на 75 години. Геният с ренесансово мислене и размах, който промени киното

magnifisonz.com /

Мартин Скорсезе е един от най-титулуваните режисьори в света. В неговата колекция има над 100 награди, включително ‘Златен глобус’, ‘Оскар’ и ‘Златната палма’. По популярност в САЩ Скорсезе изпреварва дори такива майстори на киното, като Стивън Спилбърг и Жан-Люк Годар. Често го сравняват с друга легенда на киното – Стенли Кубрик, въпреки че Кубрик  като режисьор е аналитичен и студен, а Скорсезе – емоционален и топъл.

Днес навършва 75 години МАРТИН СКОРСЕЗЕ – ренесансовият гений на съвременното кино! Едва ли има друг съвременен кинематографист с такава впечатляваща обща култура, с толкова задълбочени познания върху историята на киното (не само на американското), а и на музиката, чието документално творчество заслужава не по-малко признание. Разбира се, той ще остане в историята на киното най-вече със своите шедьоври в игралното кино – на първо място с „ШОФЬОР НА ТАКСИ“ и „РАЗЯРЕНИЯТ БИК“, но може би и с „ДОБРИ МОМЧЕТА“ също.
Но аз си мисля, че редом до тях би трябвало да класираме и неговото епохално документално изследване, посветено на американските филми, които са повлияли най-силно върху собственото му разбиране за мястото и ролята на киното в съвременния свят. Имам предвид 225-минутния му телевизионен филм „ПЪТЕШЕСТВИЕ С МАРТИН СКОРСЕЗЕ ПРЕЗ АМЕРИКАНСКОТО КИНО” (A Personal Journey with Martin Scorsese trough the American Movies, 1995), който не може да претендира за обективност, защото по собственото му признание разкрива неговите лични пристрастия на внимателен ученик и възторжен поклонник. Но пък това е филм, който може да служи за образец за това как трябва да се правят образователни филми за киното.
Този изключителен документален филм е за мен една от най-искрените изповеди в любов към седмото изкуство, който съм виждал някога на екрана. Неговият финал ми направи особено силно впечатление. Припомняйки си въздействието, което му е оказала автобиографичната творба на Елия Казан „Америка, Америка”, Скорсезе изразява удивлението си от пътя, който е трябвало да измине този знаменит грък от затънтената Анадола до Холивуд, където заснема своите шедьоври. Може би защото на самия него също му се е наложило да извърви нелек път, докато стане това, което е – само че не от Анадола – а от своя италиански квартал в Ню Йорк, който в много отношения изглеждал като държава в държавата по времето на неговото детство. И той искрено се учудва, че е успял, все пак, да направи това невъобразимо пътешествие. Като млад първоначално възнамерявал да стане свещеник. Но бързо осъзнава, че истинското му призвание е киното. И открива, че освен различия, между църквите и киносалоните, в които прекарал много часове от живота си, има и немалко общи неща.

Аз смятам, – споделя Скорсезе, – че и във филмите има духовност, макар че тази духовност не може да замени вярата. „Но се уверих – казва той, – че не са никак малко филмите, които докосват духовната струна на човека. Това са „Нетърпимост” на Грифит, „Гроздовете на гнева” на Джон Форд, „Шемет” на Хичкок, „2001: Космическа одисея” на Кубрик и още много други. Тези филми удовлетворяват по някакъв начин нашата потребност от причастност към общочовешката памет.”

Своя първи (и единствен!) „Оскар“ за режисура Мартин Скорсезе получава обидно късно – едва през 2007 година — за криминалната драма „От другата страна“ (The Deparded). До този момент талантливият потомък на италиански емигранти претендира за престижната награда шест пъти – най-напред с „Разяреният бик“, а после с „Последното изкушение на Христос“, „Добри момчета“, „Невинни години“, „Бандите на Ню Йорк“ и „Авиаторът“. Какви великолепни филми и … нищо! За малко да се повтори и с него конфузният случай с Хичкок, който така и не получава режисьорския „Оскар“, въпреки че е номиниран 5 пъти…
Необяснимо е как и защо колегите на Скорсезе (членове на Американската филмова академия) са пропуснали да оценят достойнствата на епохалния му филм „Шофьор на такси“ (1976) и дори не са го номинирали за брилянтната режисура.

Догодина се очаква да бъде завършен „Ирландецът“ (The Irishman) – може би най-дългоочакваният филм на Мартин Скорсезе, който ще събере заедно такива легенди на американското кино, като Робърт Де Ниро, Ал Пачино, Джо Пеши и Харви Кайтел. С него впечатляващата гангстерска сага на този изключителен режисьор ще набъбне до 7 заглавия, което ни дава основание да обявим нейния създател за крал на гангстерския филм.

ДЕСЕТТЕ НАЙ-ДОБРИ ФИЛМА НА МАРТИН СКОРСЕЗЕ

 

По случай 75-годишнината на Мартин Скорсезе британският в. „Дейли експрес“ предлага няколко любопитни факта за прочутия режисьор:

1. Въпреки рекордните осем номинации за Оскар в категорията за най-добър режисьор, Скорсезе е печелил най-престижното отличие само веднъж – за филма „От другата страна“ през 2007 г.

2. През същата година режисьорът е включен в класацията на сп. „Тайм“ за 100-те най-влиятелни личности в света.

3. Отново през 2007 г. Мартин Скорсезе заема второто място след Алфред Хичкок в класация за най-добрите режисьори на всички времена.

4. Любимото куче на Скорсезе, Зоуи, има навика да седи в скута му, докато стопанинът му режисира. Зоуи (1985-1997) играе себе си във филма „Невинни години“ (1993).

5. В интервю за сп. „Венити феър“ през 2010 г., на въпрос кое е най-голямото му постижение, Мартин Скорсезе отговаря: „Да сложа капки в ушите на кучето ми Зоуи“.

6. Режисьорът лично всеки ден завързва вратовръзката на актьора Рей Лиота по време на снимките на филма „Добри момчета“ (1990).

7. Говори се, че Мартин Скорсезе има фобия от числото 11, заради която никога не пътува на тази дата, нито отсяда на 11-ия етаж в хотели.

8. Поради заболяване на актьор режисьорът изиграва ролята на смутен пътник на Травис Бикъл в култовата си лента „Шофьор на такси“ (1976).

9. Скорсезе се появява в образа на комарджия на една от масите в „Казино“ (1995).

10. От 1974 г. филмите на Мартин Скорсезе са спечелили 20 награди Оскар, като „Авиаторът“ и „Изобретението на Хюго“ имат по пет.

Цитати : 

Когато остаряваш, от време на време си длъжен да избираш, с кого да се сражаваш. В младостта воюваш със всички. Като боец на ринга си, биеш се с който ти падне. С възрастта идва осъзнаването – чакай малко, това не си струва пилеенето на сили, потърпи, докато не почне монтажа.

Струва ми се, че съм станал малко по-мек, защото в края на краищата, в началото на 1990-та, много хора в Холивуд харесаха това, което правя. После се поогледаха и видяха, че съм още тук. 20 години по-късно си казаха: „Леле, той е още жив. И снима доста, при това добре. Може да не носи много пари, но съвсем не е зле”. Оказа се, че когато имах нужда от пари, почти във всяко студио се намираше човек, на когото се харесвах. Затова престанах да се боря.

Може и да греша, но ми се струва, че с времето се научаваш да мислиш, преди да действаш.

Когато снимах „Казино”, бях много гневен на Лас Вегас. Вие може и да харесвате Лас Вегас, но за мен това е място на изключителна алчност. Той винаги е бил отражение на Холивуд, отражение на американската култура. I can’t get no satisfaction, както пеят Rolling Stones. Още, и още, и още, и още… Безкрайна лакомия, докато не се налапат всички. Това мое отношение е видимо във филма.

По време на снимките на „Разяреният бик” (1980), едва не умрях от кокаин, но по воля на съдбата всичко приключи добре – не умрях и завърших филма. Изобщо не ме интересуваше, какво ще стане после, просто исках да излея в него всичко. Бях гневен и зъл. Но това беше много продуктивен гняв. Знаех, че това навярно е последният филм, който снимам. Чувствах, че в режисурата за мен вече няма място. Особено в Америка.

Гневът е заложен в човешката природа, ако си жив – гневен си. Той може да бъде деструктивен, може да стане причина за убийство, може да те изяде отвътре. Но в същото време, гневът може да бъде много конструктивен.

Моят проблем е, че искам да правя всичко веднага. Исках да направя филм за Александър Македонски, а Оливър Стоун ми каза: „Е, айде стига де, това ще го снимам аз. Ти обичаш римляните, не обичаш гърците”. А аз казах: „Обичам гърците!”. „Не, – каза Стоун, – знам те тебе, обичаш римляните.” И беше прав.

Аз съм параноик и повече не ходя по улиците. Макар преди години да обичах разходките.

Когато „Шофьор на такси” трябваше да бъде номиниран за „Оскар” за най-добър филм, той получи още три номинации – за най-добър актьор, най-добра актриса във второстепенна роля и най-добра музика. Сценарият и режисурата останах без номинации. Бях доста разстроен, но си казах: „Знаеш ли…, така и трябва да бъде”. Какво трябваше да направя – да си ида у дома и да плача?

Няма безсмислено насилие. В „Градът на Бога” (бразилски филм за живота на младежите в криминалните гета на Рио) – нима това е безсмислено насилие? Не, това е реалността, истинският живот, това е просто състояние на човека. Когато в младостта си бях увлечен от християнството, католицизма, аз се отнасях към това твърде наивно. Някъде в дълбините на душата си, много исках да повярвам, че всички хора са наистина добри – но реалността надделя.

Мисля, че всеки чувствителен човек трябва да разбере, че насилието не може да промени света, а дори да го променя, то е само временно.

Времето минава, аз остарявам и започвам да забелязвам, че имам нужда просто на поседя в тишина и да помисля.

В какво е нашата същност? В жестокостта или в любовта? Такъв въпрос дискутирахме веднъж с Ричард Гиър. Аз мисля, че е в едното и в другото. Но рано или късно, една от двете страни трябва да победи.

Най-трудното нещо – да съхраниш истинската простота.

Оливър Стоун ме попита веднъж: „Какво искаш да постигнеш в киното?”. Той обичаше често да ме провокира. А аз имах наглостта да му кажа: „Надявам се, че филмите ми ще оставят някаква следа”. Това много го разсмя: „Снимаш кино, за да оставиш следа?” Всъщност той имаше предвид: „Трябва много спешно да си озаптиш амбициите”.

Аз съм бивш католик. Но така или иначе – католик – от това не можеш да се избавиш.

Всъщност навремето исках да стана обикновен енорийски свещеник. Но не успях да съотнеса към това желанията на външния, светския свят. Не разбирах, как човек може да съществува в тия две измерения. Как да живеем според Новия завет, как да следваме новозаветния закон за любов към Бога и ближния в съвременния свят?

Аз съм гневен не само на хората или системата. Аз съм гневен и на себе си. И винаги е така. По една или друга причина, винаги съм в лошо настроение. И нищо не мога на направя с това. В работата винаги се отприщва голяма доза гняв. Навярно с възрастта той намалява. Но така или иначе – достатъчен е. Затова и във филмите ми има доста хумор. Навярно защото всичко наоколо е просто абсурдно. Аз самият към абсурден човек.

15-ТЕ НАЙ-ДОБРИ ГАНГСТЕРСКИ ФИЛМА, СПОРЕД МАРТИН СКОРСЕЗЕ

Гангстерските филми са сред най-харесваните от съвременните зрители. Някои от най-известните творби на знаменития американски режисьор Мартин Скорсезе са именно в този жанр – „Зли улици“, „Добри момчета“, „Казино“, „От другата страна“.
Ето защо личното мнение на специалист като него е много важно, когато става въпрос за класация на най-хубавите ганстерски филми. Мартин Скорсезе обаче предлага съвсем личен списък от 15 образци на жанра, които са му направили силно впечатление и са повлияли върху неговото творчество. Според собственото му признание тези филми са му помогнали да си изясни как да показва престъпния свят на екрана. Неговата класация е съставена основно от заглавия, излезли до началото на 70-те години, защото именно те са оказали въздействие върху оформянето му като режисьор.
И за да не възникне някакво недоразумение, Скорсезе уточнява, че през последните 40 години са излези още много гангстерски филми, от които силно се възхищава — трилогията „Кръстникът“ на Франсис Копола, „Имало едно време в Америка“ на Серджо Леоне, хонконгските филми на Джон Ву и др.

                                          НАЙ-ДОБРИТЕ ГАНГСТЕРСКИ ФИЛМИ

ОБЩЕСТВЕН ВРАГ“ (The Public Enemy, 1931), реж: Уилям Уелман.
В гл. роли: Джеймс Кагни, Джин Харлоу, Едуард Уудс, Джоан Блондъл.
Комментар на Скорсезе: „Шокираща, жестокост; впечатляваща е енергията на Кагни в неговата първа главна роля; поразително е използвана популярната музика (песента “I’m Forever Blowing Bubbles”) – този филм се превърна в откритие за всички“.
БЕЛЯЗАНИЯТ“ (Scarface, 1932), реж: Хауърд Хоукс. В гл. роли: Пол Муни, Ан Дворак, Карен Морли, Осгуд Пъркинс.
„Филмът на Хоукс е невероятно динамичен, забавен и възбуждащо експресивен. Дързостта му е поразителна. Завършен е още през 1930 г., но заради сцените с насилие и жестокости, излизането му е възпрепятствано от цензурата“.
КЪРВАВИ ПАРИ“ (Blood Money, 1933), реж: Роуланд Браун. В гл. роли: Джордж Банкрофт, Джудит Андерсън, Франсис Ди, Чик Чандлър
„Роуъланд Браун, почти забравен днес режисьор, има три страхотни филма от началото на 30-те години, всеки от които много точно описва политиката, корупцията, отношенията между пресъпници и полиция. Този филм ми е любим. Финалът му е незабравим“.
БУРНИТЕ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ“ (The Roaring Twenties, 1939), реж: Раул Уолш. В гл. роли: Джеймс Кагни, Присила Лайн, Хъмфри Богарт, Гладис Джордж.
„През 1939 г. класиката на Уолш и Хелинджър е разглеждана като програмен филм на жанра гангстерско кино. Но той е много повече от това. Филмът показва живота на обикновен гангстер от онова време и животът в нощните клубове по времето на Голямата Депресия. Нарастването на ганстерското влияние, както и тяхното падение – истинска епика. Този филм ми послужи като образец за създаването на „Добри момчета“ и „Казино“. В него може да се види една от най-великите финални сцени в киното“.
СИЛАТА НА ЗЛОТО“ (Force of Evil, 1948), реж: Абрахам Полонски. В гл. роли: Джон Гарфилд, Томас Гомес, Мари Уиндзор, Хоуланд Чембърлейн.
БЯЛА ЖЕГА“ (White Heat, 1949), реж: Раул Уолш. В гл. роли: Джеймс Кагни, Вирджиния Майо, Едмънд О’Брайън, Маргарет Вичърли.
НОЩТА И ГРАДЪТ“ (Night and the City, 1950), реж: Жул Дасен. В гл. роли: Ричард Уидмарк, Джин Тирни, Гуги Уизърс, Хю Марлоу.
НЕ ПИПАЙ ПЛЯЧКАТА“ (Touchez pas au Grisbi, 1954), реж: Жак Бекер. В гл. роли: Жан Габен, Рене Дарий, Дора Дол, Виторио Саниполи.
ФИНИКСКА ИСТОРИЯ“ (The Phenix City Story, 1955), реж: Фил Карлсън. В гл. роли: Джон Макинтайър, Ричард Кайли, Катрин Грант, Едуард Андрюс.
БЛУСЪТ НА ПИТ КЕЛИ“ (Pete Kelly’s Blues, 1955), реж: Джак Уеб. В гл. роли: Джак Уеб, Джанет Ли, Едмънд О’Брайън, Пеги Ли, Анди Дивайн, Ли Марвин, Ела Фицджералд.
ДОГОВОР ЗА УБИЙСТВО“ (Murder by Contract, 1958), реж: Ървинг Лърнър. В гл. роли: Винс Едуардс, Филип Пайн, Хершел Бернарди, Майкъл Грейнджър.
АЛ КАПОНЕ“ (Al Capone, 1959), реж: Ричард Уилсън. В гл. роли: Род Стайгер, Фей Спейн, Джеймс Грегъри, Мартин Балсам.
ДОНОСНИКЪТ“ (Le Doulos, 1962), реж: Жан-Пиер Мелвил. В гл. роли: Жан-Пол Белмондо, Серж Реджани, Жан Дезайи, Рене Льофевр.
МАФИОТЪТ“ (Mafioso, 1962),
реж: Алберто Латуада. В гл. роли: Алберто Сорди, Норма Бенгел, Габриела Конти, Уго Атанасио.
В УПОР“ (Point Blank, 1967), реж: Джон Бурман. В гл. роли: Ли Марвин, Анджи Дикинсън, Кинън Уин, Керъл О’Конър.

magnifisonz.com – към главната страница >>>

Facebook Comments