Детство без книги не е никакво детство – Астрид Линдгрен

magnifisonz.com / 

Вчера, 14 ноември, се навършиха 110 години от рождението на световноизвестната шведска детска писателка Астрид Линдгрен. Творчеството й е преведено на близо 70 езика (от арабски до зулу) и отпечатано в повече от 100 страни. Първата история за най-популярната й героиня – Пипи Дългото чорапче, е публикувана в Швеция през 1945 г. , а в България излиза през 1968 г. Тя е 25-та най-превеждана писателка. Продадени са около 145 милиона копия на нейни книги. Най известните й произведения са книгите за Пипи Дългото чорапче и Карлсон.  Родена е във Вимербю в стара червена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета .Тя е второто дете в семейството. Много от книгите ѝ са свързани с детството, прекарано в малко стопанство край Вимербю, или със семейството й – бащата Самуел Аугуст Ериксон, майката Хана, по-големия брат Густав и малките сестри Стина и Ингрид. Умира през 2002 г. 

 „Дайте на децата любов, любов и още любов – здравият разум ще дойде от само себе си.“

„Детство без книги не е детство. Това е като да бъдеш откъснат от магическо място, където можеш да намериш най-рядката радост.“

„Не искам да пиша за възрастни. Искам да пиша за читатели, които правят чудеса. Само децата правят чудеса, докато четат.“

„Намирам, че мама е много чудновата, дето иска да си лягаме вечер, когато сме съвсем будни, а сутрин, когато спим, иска да ставаме“

„Всичко хубаво, което се е случило на тази земя, първо се е случило в нечие въображение.“

„Вашите собствени деца и внуци ли ви вдъхновиха, за да напишете книгите си?“ е също въпрос, който често ми задават. Искам да кажа следното: Никое друго дете не ме е вдъхновявало толкова, колкото детето, което аз самата бях. Не е задължително да имате деца, за да пишете детски книги. По-важното е добре да помните собственото си детство.“

„Забелязвам вече няколко пъти, че хората не мислят, че знам как да се държа, дори когато се старая максимално.“

„Пиша, за да забавлявам детето в мен, но желанието ми е историите ми да развличат по същия начин и другите деца.“

„Нямам нищо против да умра. Ще го направя с радост, но сега трябва първо да изчистя къщата.“

„Въображението е задължително. И за щастие все още има хора, които го притежават. Тези, които сега са деца, един ден ще поемат бизнеса в свои ръце. Те ще решават проблемите на мира и войната и това в какво общество ще живеят — дали ще е подвластно на насилието, или ще е мирно.“

„Спокойствие и само спокойствие.“

„То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи…“

„Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия – на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:

– Защо вървиш заднишком?

– Защо вървя заднишком ли? – възкликна Пипи. – Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска?“

„Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.“

„Виж, госпожице, когато имаш майка, която е ангел, и баща, който е негърски крал, а самата цял живот си управлявала моретата, не можеш да знаеш как да се държиш в училище сред всичките тия ябълки и таралежи.“

„Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят.“

Пипи Дългото чорапче (на шведски: Pippi LångstrumpПиппи Лонгструмп) е героиня от едноименната книга на шведската писателка Астрид Линдгрен.

pipi-2

Както казва самата писателка, „Скъпи приятели, при вас идва едно шведско момиче, което се казва Пипи Дългото чорапче. Тя е доста чудата, но аз се надявам, че въпреки това вие ще я обикнете. Пипи живее съвсем сама в една стара къща, наречена Вила Вилекула. Тя няма нито майка, нито татко, но това ни най-малко не я тревожи, защото си има кон и маймунка, а в съседната къща живеят две нейни другарчета — Томи и Аника. Пипи е най-силното момиче в света.

Истинското име на Пипи е Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче. Тя е 9-годишна, червенокоса, луничава, с две стърчащи настрани плитки. Живее във Вила Вилекула с малката маймунка на име Господин Нилсон и коня, който често държи на верандата и може с лекота да премести, когато пожелае. Нейни съседи са Томи и Аника Сетергpен — брат и сестра, чиито родители са винаги спокойни, когато децата им са с Пипи.

Пипи е необикновено силно момиче, богато и с талант да разправя врели-некипели, макар че никога не лъже със зла умисъл. Тя живее без родителски контрол и често се надсмива над възрастните — нещо, което импонира на младите читатели — особено, когато тези възрастни са несправедливи или нечестни.

Пипи е дъщеря на морския капитан Ефраим Дългия чорап, от когото е наследила огромната си сила. Баща й пада в морето по време на буря и морето го отнася до остров Корекоредут в южните морета, където става „дебел бял вожд“. Той се връща в Швеция, за да отведе дъщеря си на острова, но Пипи отказва, тъй като е привързана към дома си и новите си приятели. Когато идва за втори път, тя тръгва с него заедно с Томи и Аника и преживяват няколко чудесни месеци на южния остров, преди да се върнат обратно в Швеция.

astrid-lintgren

„Пипи Дългото чорапче“ е първата публикувана книга на Астрид Линдген, която й носи голяма популярност. Линдгрен създава историята през 1941 г. Тогава тя гледа болната си 7-годишна дъщеря Карин, която я моли да й разкаже историята за Пипи Дългото чорапче (персонаж, който самата тя току-що си е измислила). През 1944 година изпраща ръкописа на издателство „Бониер“, но те го отхвърлят. Издателство „Рабен & Сьогрен“ обаче го приемат и през 1945 г. излиза първата книга – „Пипи Дългото чорапче“(Pippi Långstrump). През 1946 г. е издадена втората книга – „Пипи се качва на борда (Pippi Långstrump går ombord), а през 1948 г. – „Пипи в Южните морета“ (Pippi Långstrump i Söderhavet). В периода 1969-1975 г. излизат още 6 книги, а последните 2 книги за Пипи са публикувани в 1979 и 2000 г. На български език книгата е издадена през 1968 г. и претърпява множество издания. През 2011 г. издателство ПАН издава нова версия на книгата, в която са добавени още 6 глави към първоначално преведените 24. Те никога досега не са били превеждани и издавани на български и съвсем случайно са открити от издателите.

pipi

1. Защо вървя заднишком ли? – възкликна Пипи – Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?“

2. „Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.“

3. „Виж, госпожице, когато имаш майка, която е ангел, и баща, който е негърски крал, а самата цял живот си управлявала моретата, не можеш да знаеш как да се държиш в училище сред всичките тия ябълки и таралежи.“

4. „Но, Пипи, каза Томи, – можеш ли да свириш на пиано?
– Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала – отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.“

5. „Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят.“

6. „Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа.“

7. „- Какво пише там? – заинтересува се Пипи.
– Пише: „Страдате ли от лунички?“ – обясни й Аника.
Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.
– Не! – заяви решително тя.
– Какво обичаш? – попита дамата.
– Не! – повтори Пипи.
– Не разбирам, какво искаш да кажеш – учуди се дамата.
– Не, съвсем не страдам от лунички! – заяви Пипи.
Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:
– Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!
– Ами, че да! – отвърна Пипи. – Но не страдам от тях, а си ги харесвам! ДОВИЖДАНЕ!“

8. „В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.
— Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.
И тръгна към тях с грейнало от радост лице.
— Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.
— Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.
Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.
— Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи.
— Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом?
— Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.
— Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.
— Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи.
— Не, разбира се — отвърна полицаят.
— Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна?
— Ами! Как може! — Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.
— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.
— А защо трябва да ходя на училище?
— За да се учиш на разни неща, естествено.
— Какви неща? — настояваше Пипи.
— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.
— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.
— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?
— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!»
— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?
— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори.“

9. „— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи. Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.
— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.“

pipi-3

10. „— Пипи — каза задъхано Томи, защото беше тичал много бързо. — Пипи, искаш ли да дойдеш с нас на цирк?
— Мога да дойда с вас къде ли не — каза Пипи. — Но дали мога да дойда на цирк, не знам, защото нямам представа какво е това цирк. Боли ли там?
— Колко си смешна — засмя се Томи. — Как ще боли! Знаеш ли колко е весело. Коне и палячовци и красиви жени, които ходят по въже!
— Но струва пари — каза Аника и разтвори ръчичките си, за да провери дали лъскавата монета от две крони и двете по 50 йоре са още там.
— Аз съм богата като вълшебник — заяви Пипи. — Все ще мога да си купя един цирк. Макар че ще стане тясно, ако имам повече коне. Палячовците и хубавите жени някак ще набутам в килера. Но тая работа с конете ще бъде по-трудна.
— Щуротии! — каза Томи. — Кой ти казва да купуваш цирка? Трябва да си платиш, за да гледаш, разбираш ли?
— Гледай ти! — възкликна Пипи и зажумя. — Та нима гледането струва пари? А аз по цял ден се разхождам и зяпам! Кой знае колко пари имам да давам за това!
След малко тя внимателно отвори едното си око и започна да го върти на всички страни.
— Да струва колкото си ще — каза тя, — но просто трябва да погледна!
Най-сетне Томи и Аника все пак успяха да обяснят на Пипи какво е това цирк и тя отиде да вземе няколко златни парички от своята чанта. После си сложи шапката, голяма колкото колело, и тримата се запътиха към цирка. Навалицата се блъскаше пред купола, а пред гишето за билети се виеше дълга опашка. Постепенно дойде ред и на Пипи. Тя вмъкна глава в прозорчето, впери поглед в добродушната стара дама, която седеше зад гишето, и попита:
— Е, колко струва да те погледа човек?
Но старата жена беше чужденка, тъй че не разбра какво й каза Пипи, а отвърна:
— Малко момиче, штрува пет крона на хубав място, три крона на по-лош място и една крона на правостоящ.
— Аха — каза Пипи, — но тогава ще обещаеш да ходиш и по въже.
Тук се намеси Томи, който обясни, че Пипи иска билет от по-евтините. Пипи подаде една златна паричка и старата жена я заоглежда недоверчиво. Дори я захапа, за да се убеди дали наистина е златна, и едва тогава Пипи получи своя билет. Освен това получи и много сребърни пари като ресто.
— Какво ще ги правя тия грозни малки бели монети? — негодуваше Пипи. — Я си ги задръж, а аз ще те погледна два пъти. На правостоящ.“

11. „То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход. – Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш! – Кой е казал, че трябва, възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат.“

12. Човек просто не може да има такива уши. Поне у нас не. В Китай е по-друго. Веднъж в Шанхай видях един китаец с толкова големи уши, че ги използваше като наметка. Когато валеше, се свиваше под тях и му беше много топло и хубаво. Е, разбира се, за самите уши не ще е било много приятно. А когато времето биваше особено лошо, той канеше приятелите си да се подслонят под ушите му. Те се настаняваха там и пееха своите тъжни песни, докато дъждът престанеше. Всички много го обичаха заради ушите му. Този човек се наричаше Хай Шан. Да можехте само да го видите как тичаше сутрин рано на работа! Хай Шан пристигаше винаги бегом в последната минута, защото обичаше да си поспива сутрин и не можете да си представите колко беше сладък, когато тичаше и ушите му се развяваха подир него като големи жълти корабни платна.

13. Много е весело да копаем злато например, но и това не става, защото не знаем къде има злато. Най-много има всъщност в Аляска, но там пък просто не можеш да се разминеш от златотърсачи.

14. Можете ли да заспите без приспивна песен? Аз винаги трябва да си попея малко, иначе не мога да мигна.

15. Човек никога не бива да води маймуни със себе си, когато отива някъде.

16. Ние живеем, за да правим добро на другите хора. Аз например, живея само заради това. А другите хора, интересно те за какво живеят.

17. За да претърпиш корабокрушение, първо трябва да имаш кораб.

18. Дали е трудно да се лети? Човек сигурно би могъл да се научи да лети надолу. Но положително е по-трудно да се лети нагоре.

19. Когато порасна, ще стана пират! А вие?

Facebook Comments