Йордан Йовков – С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго -любовта между хората

magnifisonz.com / 

Именно, когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот, подобно на много други българи, станали известни със своя работа “зад граница”

ГЛЕДАЙТЕ ВИДЕО С ФИЛМИТЕ ПО ЙОВКОВ :

Ония, които не са имали щастието или простата възможност да видят поне веднъж в живота си море или граница, всякога таят в душата си неясни предчувствия за нещо загадъчно и странно. И може би те не се лъжат. Защото човек, застанал (…) на оная рязка черта, дето свършва една земя и захваща друга (…), той (…) стои пред една загадка, пред една тайна.”

(„На старата граница“)

“С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората”

Всеки от нас е прочел поне един разказ на големия български писател Йордан Йовков – разбираемо – нашите класици няма как да ни омръзнат! Спомняте ли си списъка със задължителната литература в училище – грешка ли беше? Длъжни сме някак, да си припомним, на себе си и децата си, за да видим, че това, което търсим в нашумелите автори, си го има и при нас. Толково далеч написано, но така близко във всеки нов ден, днес, а и утре!

“Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня. Защото в нейните страници, в буквите и редовете и, теглени като черни бразди, е хвърлено живо зърно; заровен е благотворният кълн на самата обич към книгата, към езика. Не говоря за нас, възрастните.Но все ще се случи тъй, все ще дойде такъв ден, че тая книга ще падне в ръцете на някоя млада чиста душа – и ще я прочете. Първата хубава книга, прочетена за първи път! Какво значи туй, всеки от нас може да го провери в спомените си …” – Й.Йовков

Йордан е роден и бива ученик в емблематичната Жеравна. След това завършва гимназия в Столицата, където се записва и в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Животът на Майстора на късия разказ преминава през различни житейски и професионални перипети в Родината и Чужбина, които придават уникалният и незабравим стил на произведенията му. Йовков, признатият за един от класиците на българската литература, участвува в цели две войни, работи като журналист, библиотекар и редактор в София, след това е учител е във Варна. След като е назначен в българската легация в Букурещ, Йовков отново се връща в журналистическата гилдия, като редовен сътрудник по печата. Но неговата прямост не му позволява да се впише в дипломатическата “банда” и кара политиците постоянно да го понижават в длъжност, и напуска.

Именно, когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот!

Може би точно затова героите на великия писател са като хипнотизирани от тази „ивица“ -Йовковите герои от, на и зад “границата” – но, разбирана в нейния най-широк смисъл, доказвайки, че това най-лесно се проумява когато си “зад”, извън нея.


Всяка година на всеки Рожден (9 ноември 1880) и Имен (6 януари) ден на големия Йордан Йовков, в деня на неговата кончина (15 октомври 1937), сме длъжни да си спомним за големия писател, най-малкото с някои откъси и цитати от незбравимите му прозведения, у нас, и по целия свят!
Земният път на Йовков свършва в Католическата болница в Пловдив, когато е само на 56 години. Погребението му в София се превръща в манифестация на народната любов и признателност. Не случайно името на Йордан Йовков носи морският нос “Йовков” чак в Антарктика, а 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37!

Yordan Yovkov Po Jicata„Думата е страшно нещо, в нея са затворени Изразните средства на всички Изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства”.


 „Бяла лястовичка – мислеше си той. – Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той Извика

– Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!”  – Из разказа „По жицата”


„Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!”  – Из разказа „Серафим”


Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.” – Из разказа „Женско сърце”


„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна”  – Из разказа „Албена”


„Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е! И той я виждаше тъй, както беше я видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. “Не игла – помисли си пак Шибил и въздъхна. – Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!” – Из разказа „Шибил”. Гледайте Шибил (1967) по Йордан Йовков – Целият Филм:


„Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората” – Из разказа „Песента на колелетата”

“Че той нашият зет нийде не си бил плащал! … Тази сутрин рано-рано всички додоха, на всички платих. Човекът никъде не платил. И уж бил милионер!

–Таквиз са те милионерите, Дафинке. Не че нямат, не че не искат да платят, ами ей тъй на – не искат да знаят. Нека се съберат, ще платят изведнъж. Милионерски обичаи, какво ще ги правиш.” Из “Милионерът”


„Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да Избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?”– Из разказа „Вълкадин говори с бога”


“- И защо се е нагиздила – рече някоя, – на сватба ли отива, или на бесило!

– И на въжето иска да е хубава.

– Пустата и хубост! Тя я изяде…”

„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.” – Из разказа „Албена”.

“Докато Нона вървеше надлъж из пруста, Галчев гледаше след нея. Тя имаше един особен, свойствен на нея вървеж: само долу краката й се движеха бързо, бързо, с малки крачки, токовете й почукваха в отсечен равномерен такт, но по-нагоре цялата й снага си оставаше права и стройна, без да се изкриви, без да се наведе, сякаш тя не вървеше, а се носеше на криле, стремителна и жизнерадостна. … Още при първото полюляване на кабриолета той усети, че рамото му се докосна до нейното, току пред себе си виждаше ръцете й, както държаха юздите – бели кожени ръкавици, изцапани от кабриолета, от юздите, а над тях – хубави заоблени лакти със загоряла кафява кожа, покрита отстрана с нежен мъх, изрусял от слънцето и станал като златен. Галчев още не беше погледнал Нона, но както гледаше пред себе си, струваше му се, че тя поглежда към него някак отстрани и отгоре, със спуснати клепачи, и се поподсмиваше, навярно забелязваше смущението му. Той се ядосваше на себе си, искаше да надвие това глупаво стеснение, да се държи свободно, да говори, но макар да не беше се минало кой знае колко време, все още не намираше какво да каже.” – Из “Чифликът на границата”. Когато през 1934 г. във вестник излизат първите части на романа, поетесата Дора Габе и близките й веднага разбират, че тя е прототип на главната героиня Нона – гордата амазонка. През 1906 г. Йовков е учител в село Долен извор и за него облечената по последна парижка мода красавица, току-що се е върнала от Гренобъл е поредното му влюбване. Пътищата на 18-годишната Дора и 8 години по-узрялия Йордан се разделят. Друга известна наша поетеса Елисавета Багряна закачливо признава: „Няма да повярвате, но и Йовков отнех от Дора Габе. Защото преди мен той е бил влюбен в нея. Шегувам се, разбира се. Нас с Дора цял живот ни обявяват за вечни съпернички и смъртни врагини, а ние сме големи приятелки.“

Гледайте „Нона” (1973) – Режисьор Гриша Островски, Сценарий Стефан Цанев, Оператор Красимир Костов, Музика: Георги Генков. Участвуват: Доротея Тончева — Нона, Стефан Данаилов — Поручик Галчев, Йосиф Сърчаджиев — Иван Великин, Васил Михайлов — Тошо, Наум Шопов — Милевски, Павел Поппандов – Бочев, Катя Паскалева – снахата Санка

Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота, когато през юни 1913 г. е ранен по време на битката край Дойран, и месец по-късо е повишен в чин.Йордан Стефанов Йовков(остаряло: Юрдан Йовков) е роден на 9 ноември 1880 г. Жеравна, където преминават детските и юношеските му години и получава основно образование през 1895 г. Завършва гимназия в София през 1900 г., а в началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

След войните Йовков се установява в София и работи като журналист, редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война — „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти. А година по-късно отново се занимава с журналистика, след като е командирован в редакцията на списание „Военни известия“, където се запознава с Деспина Колева (през зимата на 1917-18 г), по време на последния семестър от следването й в София. “За първи път видях Йовков у Боян Пенев, който живееше у Петър Габе, баща на жена му Дора Габе,” разказва Деспина в спомените си. На 15 декември 1918 г. двамата се женят. Деспина се оказва възможно най-подходящата съпруга за писателя, след неговите “потъвания” с Дора Габе и Елисавета Багряна. Деспина Йовкова отлично владее френски език, след като е била студентка в Женева, в Швейцария и дълбоко е възприела културните ценности на европейската цивилизация. Тази „възпитаничка” от Европа, навярно е послужила като прототипен образ на девойка, заминала да учи в Швейцария от романа „Чифликът край границата” на Йовков. По-късно е послужила и при написването на Йовковия разказ „Последна радост”, излязъл през 1920 г. “По своята емоционална нагласа Деспина е близка до усмивката на Йовковите героини Аничка, Асие и Минка от „Женско сърце”, Тиха от „Старопланински легенди”, Ангелина от „Белите рози”… Това пише за света на твореца литературният историк Петър Динеков.

След края на 1-та св.в. настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич, но след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна. Той е изгубил дома си с преминаването на Северна Добруджа към Румъния, няма пари.

“Пиши ми повече за мъничката (дъщеря им Елка). Как е, как изглежда – нали е хубава. Как се усмихва, как гледа, как спи, как се храни – всичко. Пиши колкото можеш повече подробности, защото всичко си представлявам най-ясно, радва ме и ме вълнува. Миличкото и скъпо дете – най-голямата ми радост и утеха в живота”
Варна, 10.12.1919 г.

Йовков е учител в “морската столица” до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ.

През 1920 – 1927 г. отново е в журналистическата гилдия, като редовен сътрудник по печата. Йовков попада в Румъния със семейството си и работи като секретар, а по-късно като драгоман (преводач) Но неговата човещина, семейно отношение и прямост не му позволява да се впише в дипломатическата “банда” и кара политиците постоянно да го понижават в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.

Именно, когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен животчрез сборниците „Последна радост“„Старопланински легенди“ (1927)„Вечери в Антимовския хан“ (1928)„Женско сърце“„Ако можеха да говорят“ (завършени 1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“„Боряна“„Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Сборниците „Старопланински легенди“„Вечери в Антимовския хан“„Ако можеха да говорят“ се определят жанрово като цикъл от разкази.

Гледайте “Вечери В Антимовския Хан” (1988) по Й. Йовков – Серия 1 (по-долу 2-ра серия), Режисьор Павел Павлов, Сценарий Людмила Андровска, Оператор Иван Варимезов. Участвуват: Невена Коканова — Старата Сарандовица, Георги Георгиев-Гец — Калмука, Наум Шопов — Киро Котомана, Васил Димитров — Дядо Гено, Антония Малинова — Василка, младата Сарандовица, Мария Каварджикова — Елиза Шмидт, Иван Несторов — Матака

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 г. заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак в стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това — апандисит. На 15 октомври 1937 г. Йовков умира, като оставя сами съпругата си Деспина (Колева) Йовкова (тогава 43-годишна) и дъщеря си Елка Йовкова. В семейството на Елка и арх. Николай Попов е роден внука на Йовков – Боян Попов. Николай е първият фотограф чужденец, допуснат в Куба след революцията на Фидел Кастро през 1959 г.

“Пет дни в болницата до леглото на Йовков, до последните мигове на 15 октомври – тази крехка жена, разбита от нещастието, се стопи. Измъчена, угнетена, безпомощна пред смъртта и все пак вярваща. В Пловдив надникнах във вътрешния свят на Деспина Йовкова – свят на всеотдайност и огромна любов,”пише акад. Петър Динеков.

През 2013 г. внукът на класика дари 30 кашона с документи на Държавна агенция “Архиви”. Боян Попов (63г.) живее на остров Тасос в Гърция, оператор, дългогодишен военен кореспондент на БНТ, бил е автомобилен състезател и е един от възстановителите на Ротари клуб в България след 1989 г. Боян Попов има двама синове – Мирослав и Боян, които не се занимават с литература, както и той. Последният появил се на този свят наследник на писателя Йордан Йовков е малкият Алек Попов, син на Мирослав.

Гледайте “Вечери В Антимовския Хан” (1988) по Й. Йовков – Серия 2

“Нежна, замислена, с лека усмивка, майка ми беше хубава жена. Смъртта на баща ми я сломи. Дълго време тя боледува. Лежеше с часове. Не излизаше, не вършеше нищо. Животъ й беше празен. И тогава майка ми започна да чете Йовков. Непрекъснато, до края на живота си. Възхищаваше се от него, общуваше с него. Спомените си майка ми записа спонтанно”, пише дъщерята Елка в предговора към книгата “Летопис за Йовков”. Деспина надживява съпругът си с цели 30 години, като загива от удар от автомобил в София.

“Мило Елче,
С голяма мъка на душата ти пиша, че баща ти е доста болен. От три дни сме в болницата и лекарите се мъчат да му помогнат. Бъди храбра и спокойна, моли се на бога всяка вечер да ни пази.” 
Из недовършена пощенска картичка на Деспина Йовкова до дъщеря й от 13.Х.1937 г.

Горял от несподелената любов към поетесата Елисавета Багряна, топлен от семейна обич, бичуван от родни политици и дипломати, познал ужасите, болката на войната и намерил в някаква своя пресечна точка гигантския си хуманизъм, Йовков напуска този “труден свят”.

 

Погребението на Великия Българин Йордан Йовков в Столицата София се превръща в манифестация на народна любов и признателност, по цяла България се споменава името му.

“Майсторът на късия разказ” е един от най-превежданите в чужбина български автори, има 70 книги, преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които освен всички славянски, но дори арабски, китайски, персийски, шведски, японски и други езици. Творбите на Йовков носят своята атмосфера, тази, която идва от онова време на Планетата, което той много верно изобразява, и именно това е причината да бъде превеждан по целия свят. За да се превърне в най-късия Планетарен глас на човешкото същество от онова време!

„…Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, има ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора? Как може да се тегли граница ей тъй е, детосе случи — да оставиш гробищата в една държава, а в друга — близките на умрелите? Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш — и да те срещне някакъв си чужд войник, дошъл кой знае отде, да насочи срещу ти пушка, нож и да каже: «Назад!» У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става туй, господи, как?

Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса — змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?

Когато купуват или продават нещо, на хората очите са в кантаря. А защо, когато съдят човека, когато животът му е на косъм, гледат през пръсти? Нема ли човек да разбере, че Милен не е направил нищо, че е прав, че е чист? Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха? Защо, господи? Защо?

Земята ражда толкоз, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, защо има голи и боси? А там, отвъд границата, що е! Чуждото се взема като свое, вкъщи в къта е седнал пришълец и пъди навън стопанина, праща го като добитък в яхъра. Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат. Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи? Защо? …“

 

НАША КНИГА, НАШ ЕЗИК

от Йордан Йовков

Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня. Защото в нейните страници, в буквите и редовете и, теглени като черни бразди, е хвърлено живо зърно; заровен е благотворният кълн на самата обич към книгата, към езика. Не говоря за нас, възрастните. Но все ще се случи тъй, все ще дойде такъв ден, че тая книга ще падне в ръцете на някоя млада чиста душа – и ще я прочете. Първата хубава книга, прочетена за първи път! Какво значи туй, всеки от нас може да го провери в спомените си, защото и днес то ни се струва тъй невероятно хубаво, както хубави изглеждат нещата в сънищата ни. Само в ръцете на младия читател, който пръв път чете големи книги, душата на когото тръпне като пред отворено небе – книгата открива цялата си дълбока и тайнствена същественост – нещо безкрайно хубаво, могъщо и чудотворно, нещо живо само по себе си. Книгата буди вече удивление, към нея благоговее, тя става светиня. И самият език, майчиният език, който всеки ден е бил говорен и слушан, без да пленява и вълнува, сега зазвучава като песен. Ето как в тоя миг, в това утро на човешкия живот, изведнъж разцъфтява обичта към книгата и към езика. Като спомен, тоя миг остава незабравим, както са незабравими всички скъпи наши спомени – бащината къща, иконата с кандилото в ъгъла, майчиният образ. И това чувство към книгата си остава завинаги, защото е било родено в самото сърце на човека.

Всеки, струва ми се, е преживял нещо подобно. От купчината книги, които имаше у дома, когато бях дете, аз помня най-много една: История словянобългарская под имя Уннов – от Гаврил Кръстевич. Може би тя да не е била най-хубавата книга през това време. Но мене ми се падна тя да е първата книга, първата голяма истинска книга, която прочетох, която четях и препрочитах. Какви чудеса се криеха в тая стара книга с изръфани корици! – Походи на грамадни армии, царе-герои, Аеций, Атила, битката на Каталонското поле, безкрайната държава на Атила и оная трагична нощ, когато на другия ден след сватбата му с хубавата Илдика го намират мъртъв на леглото му! Не вече прочетеното, а самият спомен за него е нещо неизличимо.

Всеки ще прочете и е прочел много книги през живота си. Но струва ми се, че след прочита на една хубава книга у всекиго зазвучава една стара струна, събужда се отколешен трепет, който не се съзнава – очарованието от първата прочетена хубава книга.

Книгата, която ще скътате в къщата си, ще чака незасегната и чиста душа на някой млад читател. Нейното предназначение е голямо и прочитането й е като обред. Нека затуй тя да бъде някоя хубава българска книга.

Facebook Comments