Албер Камю – В този свят няма истина, само любов. Царство на Абсурда, спасението от него е в любовта

magnifisonz.com / 

Френският писател и философ Албер Камю е един от най-значимите представители на френската и световната литература на 20 век. Бунтар и „самотник“, той активно участва в политическите събития на своето време не само с перото си, но и ангажирайки се с непосредствени действия. Сред най-известните му произведения са „Чужденецът“, „Изгнанието и царството”, „Пропадане”, „Чумата”, „Митът за Сизиф“.

Уилям Фокнър за Албер Камю :

„Камю казваше, че единствената истинска роля за човека, роден в абсурден свят, е да съзнава своя живот, своя бунт, своята свобода. Той казваше, че ако човешката дилема няма друго разрешение освен смъртта, ние сме на грешен път.

Добрият път е онзи, който извежда към живота, към слънчевата светлина. Не може безспир да се понася студът. Затова се разбунтува. Той наистина отказа безспир да поняса студа. Той наистина отказа да следва път, водещ само към смъртта. Поетият от него път е единственият, който може да води не само към смъртта. Неговият път извеждаше към слънчевата светлина: защото той предполагаше с нашата крехка власт и с нашите абсурдни градива да създадем нещо несъществуващо в живота. Той казваше: Не ми харесва вярата, че със смъртта започва друг живот. За мен тя е врата, която се затваря.

Това се опитваше да повярва. Но не успяваше. Пряко волята си, както всички творци, той прекара живота си да иска от самия себе си отговори, известни единствено другиму. Когато му връчиха Нобеловата награда, аз му изпратих до Стокхолм телеграма: Отдават почит на душата, която постоянно търси и пита себе си.

Защо тогава не се отказа, ако не е вярвал?

И в мига когато връхлиташе върху дървото, той продължаваше да търси и пита себе си. Не мисля, че в светкавицата на онзи миг е намерил отговора. Не мисля, че някой е в състояние да намери отговорите, вярвам само, че трябва винаги, непрекъснато да има някой крехък участник в човешкия абсурд, който да ги търси. Тези хора никога не са много по едно и също време. Но винаги има поне един някъде и това всякога ще е достатъчно, за да ни спаси всичките.

Ще кажат, че е бил много млад, че не му е стигнало времето да завърши. Но въпросът не е „колко време“, нито „какво количество“, а просто „какво“. Когато за него вратата се затвори, той вече бе написал онова, което всеки творец се надява да напише, носейки през живота предварителното знание и омразата към смъртта: Аз бях там. Той продължаваше. Може би е узнал в онзи светкавичен миг, че е успял. Какво друго е могъл да иска?“ Уилям Фокнър

През 1957 г. Албер Камю получава Нобеловата награда за литература „за неговото значимо литературно творчество, което с прозорлива сериозност осветлява проблемите на човешката съзнателност в днешните времена“. След Ръдиард Киплинг той е най-младият лауреат на литературната Нобелова награда. Камю загива при автомобилна катастрофа през 1960 г. на 46-годишна възраст.

В своята реч, когато получава Нобелова награда, Камю казва, че задълженията на писателя са да не лъже за това, което знае, както и да се противопоставя на репресията. Книгата е фокусирана именно върху тази концепция. Заретски представя Камю като моралист, който не се поддава на натиска на висшестоящите и не спира да оспорва статуквото. Разгледан е историческият контекст, в който са написани произведения като „Чужденецът” и „Митът за Сизиф”. Авторът не пропуска да отбележи колко актуални дори в наши дни са тези творби.

Според Камю да бъдеш бунтовник е вътрешно човешко призвание. Да се бориш срещу несправедливостта е това, което прави живота струващ си да се живее. Той набляга на факта, че макар да няма причина за надежда, в никакъв случай не трябва да има и отчаяние. Тези теми сякаш изглеждат по-подходящи за древни трагедии, отколкото за политически теории. Философът ни подканя да не богоговеем пред страданието, а да се изправяме срещу неправдата. „В дълбините на зимата аз най-накрая открих, че в мен съществува едно непобедимо лято”, казва Камю.

„Камю е бил самотен в разбиранията и идеите си“, казва един от неговите изследователи, „но по някакъв начин сега той излиза победител и доказва, че е прав. Той е много повече философ на настоящето, отколкото на миналото.“

Вижте няколко мисли на френския писател, които потвърждават това :

1. Ние сме създадени да творим, да обичаме, да побеждаваме – което означава, че сме създадени да живеем в мир. Но войната ни кара да изгубим всичко това и да се превърнем в нещо, което не сме.

2. В живота всяка минута крие в себе си чудо и вечна младост.

3. Всеки живот, посветен на преследването на пари е смърт.

4. Не е вярно, че сърцето остарява, просто тялото създава тази илюзия.

5. Гениалността може да се окаже просто един мимолетен шанс. Само работата и волята могат да й дадат живот и да я превърнат в слава.

6. Ако съществува грях срещу живота, може би това не е отчаянието, а надеждата за друг живот и пренебрегването на неумолимото величие на настоящия живот.

7. Всяко поколение се счита призвано да преправя мира.

8. Когато религията се съединява с политиката, се ражда инквизицията.

9. Който нищо не дава, той няма нищо. Най-голямото нещастие не е в това, че не те обичат, а в това, че ти самият не обичаш.

10. По-добре да си свободен бедняк, отколкото богат роб. Разбира се, хората искат да бъдат и богати, и свободни. И затова понякога стават бедни роби.

11. Неизбежно е само едно нещо – смъртта. Във временното пространство, което отделя раждането от смъртта, няма нищо предопределено – всичко може да се промени, може дори да се спре войната и да живееш в мир, ако го желаеш както трябва – много силно и продължително.

12. Вечното изкушение, против което непрекъснато водя изтощителна борба, е цинизмът.

13. Всички модерни революции са довели до укрепване на властта на държавата.

14. Единственият начин да се справиш с липсата на свобода в света е да станеш абсолютно свободен, така че самото ти съществуване да бъде своеобразен бунт.

15. Какво е щастието, ако не простата хармония между човека и живота, който води.

16. Почтеността не се нуждае от правила.

17. Животът е сумата на всички твои избори.

18. Тези, които нямат достатъчно смелост, винаги ще намират философия, с която да се оправдаят.

19. Човекът е единственото създание, което отказва да бъде, каквото е.

20.  „Целта на изкуството, както и целта на живота, може да бъде само увеличаване на свободата и отговорностите, които притежава всеки човек на света. Тя не може при никакви обстоятелства да бъде потискане на тази свобода, дори само временно. Няма велика творба, създадена на основата на омраза или презрение”.

Нищожеството и величието на този свят: в него съвсем няма истина, само любов. Царство на Абсурда, спасението от него е в любовта.

Главното, което отличава човека от животното, е въображението. Затова у нас половото влечение не може да бъде истинско естествено т. е. сляпо.

Тези, които обичат истината, трябват да търсят любовта в брака, т. е. в любовта без илюзии.

Първа трябва да дойде любовта, а след нея – моралът. Обратното е мъчително.

Мисълта винаги изпреварва. Тя вижда твърде далече, по-далече от тялото, което не излиза извън рамките на настоящето. Да се лиши човек от надежда – значи да се насочи мисълта към тялото. А на тялото е съдено да изгние.

Има хора, чиято религия е в това, че те прощават нанесените обиди, но никога не ги забравят. Аз не съм толкова благороден, че да простя обидата, но я забравям завинаги.

Главната способност на човека е способността да забравя. Но в името на справедливостта трябва да се отбележи, че той забравя дори онова добро, което сам е направил.

За мен: ако всяко от моите чувства беше единствено, бих му се подчинил. Винаги ме владеят едновременно две противоположни чувства.

Самоубийство на старица-англичанка. В дневника си дълги месеци тя всеки ден е записвала едно и също: „Днес не дойде никой“.

Властта е неотделима от несправедливостта. Добрата власт е здраве и внимателно управление на несправедливостта.

Придобий огромна мощ, но не за да смазваш, а да даваш.

Художникът е като делфийско божество: „Нито открива, нито скрива – само обозначава“.

Нямаше да пишете толкова за самотата, ако можехте да извлечете от нея всичко възможно.

Важният въпрос, който трябва да се разреши „на практика“: може ли да си щастлив и самотен.

Волята също е самота.

Днес съм убеден, че най-голямата заслуга на човека е да живее в самота и неизвестност.

Не мога дълго да живея с хората. Трябва ми поне малко самота, частица от вечността.

Не мога да живея без красотата. И с това се обяснява моята слабост към някои хора.

Ако има нещо непоносимо и срамно, то е празнословието.

Правило: във всеки човек да се вижда преди всичко онова, което е добро в него.

Най-опасната съблазън: да не приличаш на никого.

Стремежът винаги да си прав е признак на вулгарен ум.

Най-сериозният проблем, който се изправя пред съвременните умове, е конформизмът.

Само при бедните щедростта е великодушна.

Всеки живот, посветен на преследването на пари, е смърт. Възкресението е в безкористието.

Как да се обясни, че синът на бедняка може да изпитва срам, без да изпитва завист.

Бедата на нашия век. Ако доскоро от оправдание се нуждаеха лошите постъпки, сега от него се нуждаят добрите.

Красотата е кулминация на трагедията. Съвременният ум е тласкан към отчаяние от уродливостта и посредствеността. Именно това, несъмнено, иска да каже Шар. За гърците красотата е изходна точка. За европееца тя е рядко достижима цел. Аз съм съвременен човек.

Величието се състои в това да се опиташ да станеш велик. И нищо повече…

Твърде късно намираш в себе си мъжеството да се примириш с това, което знаеш.

Да се остарява значи да се премине от чувства към съчувствие.

Естествеността не се дава по рождение: това е придобито достойнство.

Геният – това е здраве, превъзходен стил, добро разположение на духа – но на предела на страданието.

Творчеството. Колкото повече дава, толкова повече получава. Да се изразходваш целия, за да станеш богат.

magnifisonz.com – към главната страница >>>

Facebook Comments