Владимир Василев – Един колибар няма да види в картините на Майстора нищо – само пъстри петна, няма да отгатне даже образа на жената

magnifisonz.com /

„Един наш колибар няма да види в картините на Майстора нищо – само пъстри петна, шарении, няма да отгатне даже образа на жената.“ Владимир Василев

Владимир Василев Матеев е български литературен и театрален критик. Пише и публикува свои статии в списанията „Мисъл“и „Българска сбирка“. Основател и ръководител е на списание „Златорог“ от 1920 до 1944 година. В него публикува както критически материали за някои от най-видните ни творци като Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Боян Пенев, така и статии за тенденциите и насоките в развитието на съвременната ни литература.

 

Владимир Василев (критик)
български литературен критик
Портретна снимка на Владимир Василев, 1920 – 1923 г. Източник: ДА „Архиви“

Портретна снимка на Владимир Василев, 1920 – 1923 г. Източник: ДА „Архиви“

Роден
4 ноември 1883 г.
Бургас, Източна Румелия
Починал
27 декември 1963 г. (80 г.)
София, България

За мнозина тази история е лишена от пикантност. Омъжена хубавица се колебае между двама мъже, изоставя “законния” и бяга при любовника си в странство, после се връща разкаяна при съпруга си, какво толкова? Днес това не може да е повод дори за махленска раздумка.

Но ако мъжете са видни наши интелектуалци от началото на миналия век, писатели в орбитата на знаменитото някогашно списание “Златорог”, можем само да си представим какъв скандал е било това някога, каква съблазнителна и трайна тема е било за разговор, възмущение и осъдителни оценки по кафенета, кръчми и клубове. Когато се запознават, тя е 17-годишна гимназистка от кюстендилската гимназия, а той – вече на 35 г., с дълга коса, сплетена според тогавашната мода на плитка или кок, с големи тъмни очи и весел характер. Цвета Ленкова. А той е, освен на възраст, и запасен офицер, мобилизиран в Главната квартира, разположена в Кюстендил през времето на Първата световна война.

Владимир Василев. Завършил право, макар че в началото следвал славянска филология. Работил като съдия и като апелативен съдия в София, но по-късно ще изостави правото, за да бъде журналист, литературен критик и историк, на няколко пъти – директор на Народния театър. С какво ли този не особено общителен и разговорлив мъж, много сериозен и вече на солидна ергенска възраст, спечелил девойчето, почти дете? Загадка. Родителите й го поканват да гостува у тях и скоро той става чест гост и домашен приятел – бащата с радост беседва с начетения софиянец, който разбира и от книги, и от история, и от политика. А Цвета с охота позира пред неговия фотоапарат. Със сигурност се знае, че тя, млада, безгрижна и палава, първа му е дала знак за чувствата си В архивите е запазена бележка върху лист от тетрадка, в която го кани да се видят у нейната съученичка Зорка, далеч от родителските очи. И това ако не е нечувана дързост!

Датата е 12 февруари 1917 г. На 26 октомври 1918 г. той пише на баща й писмо, за да иска ръката й. Предложението е прието с радост – каква по-добра партия за провинциалната девойка! На 18 януари 1919 г. те са вече годеници, а след седем месеца и съпрузи. Владимир Василев е демобилизиран и се връща, вече семеен, в София. Една снимка от 1920 г. ги представя в най-хубавия им младоженски период. В позата им има доверчивост, притиснати са един до друг. Дясната му ръка е зад гърба й, лявата се докосва до бедрото й. Тя е самата цъфтяща женственост – в красив летен костюм на цветя, гердан и усмивка на устните.

От същата лента има и една снимка със семейството й в Кюстендил, където присъства и писателят Георги Стаматов, тогава съдия в града. Между другото, именно в биографията на Георги Стаматов има такава лична подробност – когато разбира, че съпругата му е увлечена по Янко Сакъзов, той лично я завежда при съперника си и му я “оставя” с пожелание да бъдат щастливи. Факт, който не е без връзка с този разказ. Видимо са щастливи. Единственото, което им липсва, е само дете Кой знае защо, очакваното бебе не се появява и това завинаги остава болка и тъга помежду им. Скоро след сватбата Владимир Василев набира смелост за отдавна мечтано, но рисковано начинание – основава списание “Златорог” (1920 – 1943). Съредактори му са проф. Боян Пенев, поетът Николай Лилиев, художникът, поет и литературен критик Сирак Скитник. Всички са въодушевени и има защо – списанието се харесва, бързо събира около себе си най-талантливите, най-дръзките, авангардните автори.

То формира естетическите изисквания към българската литература през 20-те и 30-те години. Отначало редакцията се помещава буквално в кухнята на младото семейство и младата домакиня с нескрито удоволствие се потапя в тази заразяваща със свободата и полета на творческата мисъл атмосфера. Тук за пръв път Цвета Ленкова среща Йордан Стратиев – тогава младеж: къдрокос, меланхолично красив и безспорно даровит Помежду им прехвърчат искри на взаимно чувство. Изплашен, Йордан Стратиев се отдръпва. Предложеното дипломатическо място в Румъния му идва съвсем навреме, той се надява, че разстоянието помежду им ще потуши огъня.

Но Цвета Ленкова за втори път доказва, че е импулсивна и решителна – тя напуска съпруга си и заминава за… Букурещ. Годината е 1926-а. София клокочи от клюки. Владимир Василев обаче не разрешава на никого да ругае “неверницата”, нито сипе хули и ругатни по адрес на коварния млад човек, комуто е отворил път в литературата. По споразумение с Цвета той се съгласява в молбата й за развод да поеме “вината”, да бъде обвинен за грубост и нехайство към семейството. За да може тя да получи разрешение за втори брак. Междувременно ситуацията в Букурещ се променя.

Постепенно става ясно, че това не е голямата любов А може би чувството на вина у двамата бегълци взема връх и вгорчава крехкия им съюз, прави още по-тежки битовите неудобства, които трябва да преодолеят. Един ден Цвета се завръща в Кюстендил, откъдето праща на съпруга си отчаяни, нежни писма: “Свърши се с мене. Свърши се с радостта. Никой не може да ми се радва тъй, както ти ми се радваше. Никой не може да ме обича тъй, както ти си ме обичал, Владко. Не съм се отчуждила, никога няма да се откажа от тебе. Аз нямам вече сърце за другиго”. От една страна, Николай Лилиев, а от друга баща й като парламентьори склоняват двамата да се съберат отново Тя оттегля молбата си за развод пред църковния съд и се прибира под покрива на общия им дом в София.

За да останат неотлъчно заедно до 1952 г., когато Цвета се разболява от рак и умира, едва на 52 г. Но тази история има един наистина трогателен финал, разказан от известния литературовед и общественик Йордан Василев в книгата му “ Женски силуети” (2000 г.). Вече в 1971 г., по друг повод (биографичния роман за Багряна, чиито автори са Блага Димитрова и Йордан Василев), Йордан Стратиев споделя в направеното интервю подробности от това свое, вече далечно, младежко приключение. Спомня си как веднъж, три десетилетия след букурещките събития, съвсем неочаквано, в една привечер, Владимир Василев, вече старец, позвънил на вратата му. Не били се виждали с години. Помолил го да отиде у дома му, за да се видят с умиращата Цвета. Когато пристигнали там, самият Владимир Василев деликатно останал в кухнята, за да не пречи на Йордан Стратиев да се сбогува с Цвета насаме. Жест, който масовият българин не само че не е склонен да направи, но и трудно би го разбрал – що за сантименталност, че нали са били съперници… Владимир Василев умира през 1963 г., изтърпявайки всички последствия на наложения му от комунистическия режим етикет “буржоазен реакционен” критик: мъчителен арест, мизерия, мълчание около името му, дистанцираност в отношенията с колеги и познати.

Твърди се, че до края на живота си привечер, където и да се намирал, се упътвал към гроба на Цвета. Йордан Стратиев също не дочакал признание за дългогодишната си служба: нали е бил “царски дипломат”, не му е позволено повече да печата, живее с жалка пенсия и приживе вижда една-единствена своя стихосбирка. 

ПОЕТИ НА СМИРЕНИЕТО – Владимир Василев

(ОТРАЖЕНИЕ НА ВОЙНАТА ВЪРХУ ПОЕТИЧЕСКИЯ МИРОГЛЕД. ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ, ТРИФОН КУНЕВ. ПРЕЧУПВАНЕ НА СИМВОЛИЗМА)

Полезно е да предупредя, че онова, което следва, е продължение на статиите “От пет години насам” и “От 1920 до днес”, печатани в IX, XIII и XIV годишнини на “Златорог”. Екскурзията, която предприехме тогава из най-новата ни литература, почна с много подстъпи, толкоз отдалеч, че колкото пò се приближавахме към целта, толкоз тя като че се губеше. Сега не знам с какви средства да накарам читателя отново да се върне към нея. Прибягвам до хитрина – да променя заглавието на цикъла, – без да бъда сигурен, че читателят ще ме следва, станал вече подозрителен, че пак мога да го забравя някъде…

Свършили бяхме с разказа на Георги Райчев, Елин Пелин и Йордан Йовков – без да се спрем изобщо върху влиянието на войната върху белетристиката и лириката ни. Момент – да направя това сега.

Войната раздруса из дъно народа ни, пречупи историческата ни съдба, преобрази психиката и съзнанието ни и ни отхвърли в един нов свят. Тя обнажи сили, непознати в никоя мирновременност. Страшната изостаналост, до скъсване, на народната душа, изпитанията, блясъците на морално могъщество, националната покруса, тътенът на безверието – това са прояви, които по своята величина могат да бъдат мерени само с исторически мащаби.

Странно би било, ако бяха останали неотразени в литературата ни, ако онова, което претърпя един народ цели пет години, не образува паметни страници в нея. Нека не се закриваме зад теорията, че трябвало да се напише епопея на войната, че сме били участници, следователно липсва ни обективност, план и измерение за нея. Не се касае за епопеи – тях могат да ги пишат и след векове или никога да не ги напишат, – а за непосредно видяното и преживяното, за една действителност, за която поетът на XXI век ще се интересува дотолкоз, доколкото ние ще знаем да му я дадем.

Да не говорим за оная литература, разкази и стихове, които се пишеха из кафенетата в София и в които войната се представяше един вид сватба, сънуват се все атаки на нож, измитащи противника като перушинка, и в които се пери един бабаитлък – кощунство с нечовешките усилия на ония, които бяха на фронта. Тия писания могат да бъдат прекрасна тема на един етюд Тилова литература, в който да се даде характеристика не на българския войник, а на един вид български писатели, които, когато техният народ мреше по полетата и планините, се чудеха какво да измислят, намираха за възможно да описват кашавари, нелепи приключения и веселия. Те свидетелствуват само за несериозно отношение на авторите им към себе си, за безучастие към съдбата на своя народ, за пълната отчужденост към него. Времето унищожи тяхната лъжа безследно.

Два сериозни опита за епопея принадлежат на Кирил Христов и Емануил Попдимитров. На “Чеда на Балкана” липсва епическа рамка и преди нея – епически стил. Кирил Христов е вън от събитието. Решил да подири широката основа на настроения, сред които войната се ражда и посреща, той се втурва уж сред низините и се забравя там в общи фолклорни описания, в скучни разправии и в неинтересен анекдотизъм. Онова, което действително става в глъбините на народа, корените на неговия характер и бит, са скрити от погледа и усета му. По-нататък хроникьорството на измислени или грубопрозрачни истории преминава в публицистичен тон и се разсипва в безконечни стенограми на речи, речи и речи, за да се отрече значението на всяка поетическа симетрия! Самата бойна действителност е дадена фиктивно, без да се познава напрежението и размаха ù. Но онова, което издърпва всичко из поетическата сфера, е тоя стил – трибунален, пресичан непрекъснато с прозаизми и с неуместен жаргон. Само когато се отбули някой от гордите чалове на планините, загоряват краските на истинска поезия, която знаем от песните на Кирил Христова. Кирил Христов не е намерил своето спокойствие.

Като че все някой стои насреща му, с когото се разправя, полемизира. На фигурите липсва епическа концепция, която да им даде други измерения и тежина. Изобщо едно произведение сурово, без поетическа плътност.

По-голям поетически обхват има в “Златни ниви и бойни полета” на Ем. Попдимитров.Чувствува се в нея съдбовността на онова време – във вярната и драматична хронология на тракийската кампания, – макар тъй често поетът да изпада в тона, с който се пишат военни истории или релации, или в наивно, простодушно изображение. Но важен е общият строеж на поемата и отношението на поета към войната, като сбъдване на историческа промисъл. В хода на събитията той знае да вплете органично бита на народа (селото, домашния кът), личната драма на героя и да даде на поемата си значението на широка национална фабула. Поетизацията на връщането, на мирния труд, на скромните радости след толкова тегло завършва като купол цялото. Една основна преработка може би би изчистила поетическата контура от всичко, което я разклаща.

Пак Вазов е, на чиято лира откънтя великото време. Макар отдалеч, той следва всичките устреми и изпитания, те го ентусиазират или раняват и всеки ден ражда една песен. Верен на себе си да бъде летописец и страж на своя народ, – той знае да даде на неговите пориви и болки поетически ритъм и да ги възведе на един жив исторически фон. Прочетете “Под гръмът на победите”, “Песни за Македония”, “Нови екове”, “Не ще загине” – в хрониката на всичко, което стана, в патоса им ще преживеете втори път българската съдба. Тяхната мярка е по-голяма от мярката на поезията: историята – апотеозирана или протестираща.

От онова, което оставиха писателите, участници във войната, истина има в двете книги на А. Страшимиров.Героят във “Войни и освобождение” – дори с тая склонност да слага наблюдения и преживявания на някакви непрестанни, натрапливи оценки и да дири “откровения” – все пак е завлечен във вихъра и дава своя личен опит. Чувствува се човекът, когото познаваме от селата и града и който разрешава във войната някакъв свой индивидуален инстинкт или съзнание. А в “Червени страници” е разхвърлена една поетическа фантазия, пробудена от сенките на революционната епоха в Македония, която превръща места и лица в светилища и легенди.

В записките на Михаил Кремен “Брегалница” също е дадена една тръпка от войната. Моменти тежки и трагични. Реална достоверност и поетическо виждане са съчетани тук в един стил, който може да внушава.

Може да се каже, че войната създаде Йордан Йовкова като белетрист. Отведнъж тя го откъсна от сантименталния символизъм на първите му работи в “Звено”, отклони го от погрешния път и го проведе през един богат жизнен опит, който го отрезви. Тя му показа цената на наблюдението, отключи репродуктивната му способност, устрои го на сигурен ъгъл на отношение към живота и му даде мироглед: идеалистическия реализъм. Чрез войната проникна той в интимността на човека от полето и планината и създаде тоя свят на могъщество и красота – простоземен и визионерен едновременно – в двата тома “Разкази” и по-късно на хайдушките “Старопланински легенди”.

Какво би правил Елин Пелин по бойните поля, сред тая фугасна действителност, при стихийните прояви на масовата душа? Той не дири живота в преображенията му в изключителни плоскости, а в малките радости и скърби на ежедневието и в мъдростта, на която самата природа и прост живот учат. Има нещо много меко в неговия натюрел, за да искаме да се приспособи към суровостта на войната. Той я дава само в далечното ù ехо, там, в селото: майката или жената, които чакат, нивата, останала неразорана, срещата на пазачите на моста с реквизирания вол или Господното знамение с иконата на свети Кирил и Методий в Охрид, която дъждът спасява от пламъка. Има една малка “Китка за юнака”, почти забравена, но свежа, пълна с поетическа искреност към ония, край които войната мина. Елин Пелин не се поддаде на изкушението да пише за работи, които не е виждал и не знае.

В противоположност на него, на Георги Райчев войната даде повод за експериментални анализи на човешката душа. В “Безумие” войната е някаква сомнамбулна действителност, отразена в болезненото, патологично състояние на неговия герой. А във “Вълци” един винаги разлагащ разум се опита в един невероятно отвратителен случай да доказва, че и в най-големия герой е скрито животното, двама ранени войници са в нечовешка борба – единът да вземе парите на другия. Натуралистическата “откровеност”, на която тоя етюд претендира, не може да компенсира с нищо предвзетостта му. “Мъничък свят” е много по-убедителен, защото героят е там мъничък човек, но по-вярно чувствува големите събития.

Изобщо никой от белетристите ни на онова време не взе едно отрицателно, протестно отношение към войната. То се яви по-късно. Това е поколението, което формира съзнанието си в идеала за освобождение на българските земи. То бе съвременник – свидетел и участник – на епическите македонски борби, от чиито бури отхвърчаха клони в земята ни и я държаха в непрестанен смут. Във войната се разрешаваше съвестта на няколко десетилетия. Това поколение се върна от окопите с жива рана. На никаква цена то не можеше да се примири с това, което се случи. Отнесе го като една чудовищна неправда. То не можеше да отрече светостта на усилията и жертвите на своя народ, които се дадоха – и ги възвеличи.

Днес могат да се прилагат всевъзможни доктрини и мирогледи и да се изкарват Вазов, Страшимиров, Елин Пелин, Йовков може би апологети на войната – като биха се спестили, разбира се, подобни окачествявания за автора на “Война и мир” и “Севастопол” например. Много късно се явяват техните съдии. Тия писатели имаха честно отношение към себе си и към своето време. И оставиха го – много или малко – на поколенията: както щат, така да го приемат. В своя инстинкт те се приближиха много по-близко до народа си, почувствуваха неговото величие и неговите скърби много по-истински, отколкото ония, които днес знаят извънредно умно да разсъждават. Защото във войната те видяха не само героя, но и човека на земята ни и намериха нови пътища към него.

Тая им близост пречупи отношението към него, накара ги да слязат от височините. Тя ускори отстъплението на белетристиката ни от позициите, на които бе я утвърдил индивидуализмът на предишната епоха. Човекът не можеше вече да бъде за нея абстракция или символ, а живо същество, което страда, радва се, издига се до героизъм и красота и, все пак, живее при подобните си – сред природата, на село, в града, в известна среда и условия. От тях не може да се извади, за да се превърне в схема, в която да се включват отвлечени идеи и философски тези – да бъде знак сам на себе си, в никаква степен на колектива. След войната П. Ю. Тодоровите самодиви, несретници и овчари – избягали или изгонени из колектива, за да следват сами своя изключителен закон въпреки всички и против всички – вече не би имало де да идат. Никой не би ги последвал. Ибсеновият Бранд би бил осмян и чорбаджи Петко от “Първите”, който се затваря “като вълк в бърлогата си, за да зарови самичък с нокти душата си”, никой не би съжалил. И у Страшимирова, у Елин Пелин, и у Йовков и у Райчев колективът образува фон, на който героите им могат да бъдат жизнено проектирани, каквато и да бъде тяхната самозначност.

Отпадна също внушението на Николай-Райновите свръхчовеци, аскети, пророци, властодръжци и сластолюбци, халюцинирани от фанатична вяра или от една страст, ненаситна, жестока, измамна, която не познава никоя норма и която ги прави идоли или жертви. Те са от един свят, чийто магесан кръг не пресича ни в една точка света на човека, здраво закрепен о земята, който се храни от сочните ù гърди и чиято философия е приспособение към живота – в щастие или беда, в покой или борба, – а не отрицанието, унищожението му и бягството от него. Царските багреници, монашеското расо и ефирни одеяния се смениха с облеклото, което носим всички. Животът не се наблюдава вече от обсерваториите или изучава от житиетата, а в интимна и сърдечна близост с човека. И се проникна с повече истина, с жива обич и с едно по-морално участие към него. Белетристиката ни премина към друга тематика: вместо хипотезирания човек – битовият, и към друго изображение, вместо символното – реалистичното. У Георги Райчев тоя реализъм е аналитичен, у Елин Пелин – констативен, у Йовков – възвисяващ. Но и в трите форми разстоянието между творец и живот бе скъсено.

 

* * *

В лириката ни може да се проследи същото отстъпление на индивидуализма, макар в други плоскости. Още преди войните у Яворова той бе достигнал своето самоотречение, като постави човека някъде в космическия хаос, скъсал всички връзки с живота, глух за всеки негов звук. А с освобождението на човека у Траянова от гнета на съдбата, освободи се от всичко човешко. Утвърдяване на силния – без да се вижда накъде е насочена тая сила – за какво ще му служи. Искателният индивидуализъм се самоосъди по тоя начин на бездействие – не се виждаше с кого и за какво ще воюва. Той изпразни душата от всички вери, заличи в нея границата между добро и зло и я превърна в нажежена пещ, дето изгоряха всички жизнени истини. Тя стана много пророческа – и слабо провиждаща, демонична, и чужда на благородните прости подтици, мистична – без да ни даде вярата в един милостив Бог. Превърна човешкия дух в каторжник, който най-подир минира сам себе си. Поетът се издигна в титан, но царството му остана без поданици.

И ето още преди войните се явява реакцията срещу тая поезия – с Кунев, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Ем. Попдимитров. Прочетете което и да е тяхно стихотворение, веднага ще почувствувате по какво се различават от Яворова и Траянова.

Никъде преди всичко няма да ви срещне това дръзко, всевластно, динамично “аз”, което подобно на Фалк, героя на Пшибишевски, пледира правото на разрушение и подчинение на себе си в името на някаква авторитарна самооценка на личността; тоест – третиране на колектива като аморфна маса, която е длъжна да се претвори в една-единствена форма на поета. Хищническите нокти на Яворовия “Демон”, който завърта любимата между небето и земята, за да я отреши във въздушното пространство от земните ù елементи, за да остане само “зрение и слух” – са пречупени. Нито пък варварският поход на Траянова – да срути всички идоли на света, за да въдвори своя – можал би намери един кръстоносец.

Тук няма от що да се боите. Нищо не ви заплашва. Тия поети ви оставят там, дето сте, и такива, каквито сте. Те не искат от никого да бъде служител в тяхното подножие, наопаки, считат, че те са, които трябва да служат на другите. Не биха приели никоя жертва за себе си и готови са да бъдат сами жертва. Жизненото си бреме те няма да стоварят върху другиго. В основата на самочувството на Дебелянова и Лилиева лежи скромната самооценка на тяхното “аз”, което считат, че не може да бъде предявено и за най-малкото възмездие в живота.

Личността у тях е наистина откъсната от колектива – при някаква катастрофа, за което не обичат да говорят, – но чувствува се мъката на това откъсване. Самотата у тях не е Яворовата “ледена стена”, всяко докосване до която умъртвява, а просто самотност на осиротелия, от която би искал да излезе. Защото носят в себе си чувството на единицата, която е принадлежала на цялото. И при много случаи връзката с колектива се възстановява и те се сливат с него. Димчо Дебелянов крее в “Тъмница” и сънува “неизгрели слънца” –

сам понесъл тьгите
на милиони сърца.

Николай Лилиев, който е в един странен – лазурен или лунен – свят, чувствува някакво съзвучие на душата си с душата на бездомните тълпи в града и е готов да направи тяхната съдба своя.

Да можех сам да бъда сред града
и да ловя желанията смътни
на своите сестри и братя бедни,
та в горестния шепот на дъжда,
когато безутешна вечер тътне
и впива пръсти, пламенни и ледни,
в душите загрубели от труда,
да бъда страж на тъмни и безпътни
в часа на изпитания последни.

Емануил Попдимитров свързва себе си, живота и природата в някакво единно битие, формирано и подчинено на еднакви нравствени сили. Какъвто и да е пътят и съдбата на човека, той е неотделим от другите и само между тях и само в обичта, в смирението пред вселената и всечовечеството, в труда може да изпълни своята мисия, да оправдае сътворението си (поемата “Преображение”).

А от “Хризантемите” на Трифон Кунев се ронят листата на обич, чиято нежност ласкае само смирените.

 

* * *

Разстоянието на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ от живота е само една крачка. Най-благородните му и искрометни пориви са за него. Той копнее да се осъществи в неговата активност –

И като войн в тъмница
да не можеш пленен,
да развърнеш десница
в гняв безумно свещен

– за да го утвърди в една по-чиста сфера на чувствата и дейността. На челото му гори звезда. Животът е обаче зъл, враждебен, изискващ практични приспособявания, които честната му душа не може да приеме. И ето, озовава се отхвърлен от него, не намерил точка на приложение на силите си, без дом, без пристан, без свой.

Тук е нравственото му рицарство. Черната съдба не прави за него света черен – той има сили да я носи, да я преодолява и да запази себе си от падението да стане зъл. Неговата ръка не би се дигнала за проклятие, то би било знак на слабост. Подвигът е да пази духовните си съкровища – с тях може да се чувствува победител над живота, без да има един победен.

Личността на Димчо Дебелянов, тъй ярка в своята самоценност, няма тия индивидуалистически острия, които я правят непристъпна и тиранична, като у Яворова и Траянова. Воюваща натура, неговото воителство е в личния пример – в героизма на смирението.

Димчо Дебелянов не е отшелник от живота. Само е един от най-скромните в него. Той говори за любимата, за бащиния си дом, за майка си, за родината с чувство като към свети неща. Чувствува се малък и недостоен пред тях. Те не му дължат нищо, той е виновен пред тях. Тия самоукори и самобичувания са мерките на неговата високо етична натура. И на неговата песен – проста, сърдечна, изповедна. Тя се познава по златния ù звън и по сочните ù образи, налени със слънчев сок.

Има поети, от които се боим. Други – които изискват да бъдат изучавани. Трети – на които трябва да се преустроим, за да ги приемем.

Димчо Дебелянов може да бъде само обичан.

 

* * *

Ако Димчо Дебелянов копнее за пристан – НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ знае, че няма никога да го намери. Той е изгубил своята родина на земята и остава да виси като лист на оголен клон, очаквайки съдбата да го обрули.

Господи, защо си ме наказал
да живея тъмен и немил
и защо с печал си ме помазал
и с печална мисъл озарил?

Своята сестра аз не продадох,
брата си невинен не убих,
себе си на жертвената клада
сам положих, възроден и тих.

И лице извърнал към безкрая,
в пролетното слънце отразен,
чакам твоя пратеник незнаен
да простре крилото си над мен.

Как е станало това?

Николай Лилиев е един лъчист дух, роден под лазурите на Тракия, близо до Балкана. Безумно синьото небе е магесало душата му и взорът му е останал в неговата ведрина и в далечините, замрежен в рой самоизмами. И без да се усети, изтлява като капка под слънцето. Когато отразява и подирва живота, вижда, че животът го е отминал, без да го освети с никое свое тайнство: “Отрано глух, отрано лед останах за живота. Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмний Боже!” Опитва се да се примири, да живее без радости, печали и спомени, но гори в натурата му жаждата по неживените дни. И в милионния град, във Верхарновия ville tentaculaire очаква животът да го обхване със своите пипала и го потопи в своя водовъртеж, за да получи там едно кръщение.

Париж, Париж, убиец и баща
на моите надежди тиховейни,
към твоите отровени басейни
протягах нецелунати уста.

Ти виждаt сам коварните бодли
на мъката стихийна и сторъка
и в тоя миг на пламенна разлъка
безумната ми жажда утоли.

Но върху атлазената му дреха стои едно лунно петно (останало от ония вечери – там, под бащината стряха) и го държи странен в тоя шемет, дето от всички страни звучи: “вземи!”

Ръце простирам и не зная
кого с любов да призова,
над мене ужасът витае
на непромълвени слова.

И тук се слага безнадеждно трагичното му съзнание на осъден да стои вън от всички удовлетворения на живота. Опитва се да се върне към люлката на детството си, но е вече зрял да може тя да го приспи. В безизходност, в един момент боготвори своята чистота – без да забележи колко самосъжаления и проклятия я пронизват. Песните на Лилиева са пълни с тая томителна жажда за любов, дадена в субтилни поетически форми, чиито линии се вият като клони на бреза и в чиито образи сексуалността мъждее като пламък на кандило. Самоотношението на поета намира своята жестока формула: – Напусто! Той се примирява със съдбата си: ручей, който няма да намери своето корито, сияние, което не ще стопли измръзналия поглед, който няма да намери отражение в друг.

Лоенгрин няма да стане спасител на една Елза. Като него поетът трябва да се върне в светлото царство, отдето едошъл, при своето лоно.

Поетическата и нравствена стойност на Лилиевото отношение към съдбата е в това, че той сублимира безпомощността, отрешеността си от живота в едно самоотречение от всичко земно, за да се постави под Небесния знак. Подобно на Димчо Дебелянов и той се счита наказан за някакъв свой грях, прокълнат като Ахасвера да скита по света, без да намери прибежище, навсякъде срещайки своя враг – себе си. Той зове нощта, зове звездите, белостволите дървеса, реките и зверовете да го приберат по-скоро в своето лоно, дето духът му ще свие своите крила и ще се успокои. И тая трогателна поема “Ахасвер”, единствена по трагизма си в нашата поезия, излиза из значението на субективна изповед, добива тежината и размерите на универсален символ на човешкия дух – дирещ и ненамиращ, и спиращ най-подир пред знака на своето изкупление: Разпятието.

Поезията на Лилиева не е обаче мистична. Кьм чертата на отвъдното той се стреми, не защото го мами обещание на това, което не е намерил, а освобождение от мъката, която го разяжда. Вслушайте се добре – в тия херувимски песни ридае животът!

Неговият ангел би го срещнал на земята.

Нямайки нищо, което да му принадлежи, Лилиев раздава като библейски странник всичко свое на всеки срещнат. В тая отдаденост се разрешава неговото съзнание на обреченост за другите.

Лилиевата поезия не е хармонична. Тя е дисонансна, но дисонансите са дадени в мека минорна гама. В нея се борят двете начала – земното и небесното, – но и двете се срещат в чисто духовна плоскост, не като у Яворова: остри, натуралистични усети за телесното – и отвращение от него, устрем нагоре, за да се очисти от неговите сажди. В тая борба, която много рядко, като в “По тъмните загрижени ланити”, достига драматичен израз, надвива, разбира се, небесното. Че ще бъде тъй, личи още от началото – от тая пеперудна лекота, с която поетът се разтваря във ведросиния мир.

Поезията на Лилиева не е демонична, тя е молитвена. У него липсва жестът. Ръцете му са протегнати за милост и за ласка. Тая ласка придава и на образите му нежност и мекота – те губят своята тежина и предметност, прострян е върху им някакъв поетически тюл, през който ги вижда, но не може да ги докосне. Означенията “странен бързей”, “нецелунати очи”, “ведър сън”, “милвани вълни”, “сънни треви”, “заключени простори” и пр. превръщат нещата в някаква транспарантна материя. В тях дава не зрителното им възприятие, а една много относителна сензитивност. Искал бих да приведа нещо от онова, което казва Стефан Цвайг за Хьолдерлин: Той избира думи подобни на пара, като дим от тамян, който осветява нещата. На плуващите му образи липсва всеки обективен, осезаем, конкретен, пластичен и физичен характер. Хьолдерлин не ги избира по яркостта на колорита, като средство Да конкретизират нещата, но според тяхната спиритуална сила. Той издига всички неща, следователно и думите в една сфера, дето те имат една друга, специфична тежина, отзвучават с един скрит звук.

Лилиев, разбира се, няма общо с Хьолдерлин освен отдалечеността от материалния свят. При други условия той би бил по-скоро една верленовска натура.

Съобразно с това и ритъмът на Лилиевата поезия е в безкрайната преливност на движението, не в неговия удар, с неговата оркестрация звучи само щрайх.

В своята чистота поезията на Лилиева е като свети дарове – тя прави да се чувствувате чист като дете.

Лилиев е най-етичният ни поет.

И най-алтруистичният.

 

* * *

Обратно на Лилиева, поезията на ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ е съвсем предметна. Светът за него е всеки миг една форма. Формата е рождението на света из хаоса. Първото ù, девствено и най-щедро въплощение е – природата. Нейното битие той чувствува единно с битието на човека. Защото тя е също дело на Твореца, като нас, и в нея също е вдъхнат неговият дъх. Оттам обожествяването на природата у Ем. Попдимитрова, което се изразява в благоговение пред многозначната ù красота и в съединение с нейните откровения. Той е в някакво тайнствено обручение с живите нейни сили и ги дава в преображенията им на човешки сили. Всекиминутно природата е едно знамение: разгръща прегръдки, плете венци, грее в един празник или блестят очите на закана, пламва лют двубой, давят се стонове, надига се удар. Ето една “Нощна буря:

 

В мантия от облак и мъгли,
и неизказано могъща, стара и печална,
на меден рог тръбеше – вечна, безначална.
Стори ми се – гиганти някакви разбиват
вековен замък, чупят ключове, прегради сриват
и викат там: “Гасете факлите!”, и със звън
стъклата падат многоцветни, а отвън
блестящи многолики мълнии
земници – в паяжина, влажни – озаряват
и мрачните чела и брони позлатяват;
и сякаш бъчви с вино или злато пълни
търкалят там гигантите на хиляди страни
и с грохот ги прехвърлят през назъбени стени.

Очевидно това не е описание, а вплитане на човешки събития в динамиката на природата. “Есента”, която други поети описват тъй мечтателна и тиха, се превръща у него в някакво отстъпление или пожарище, чиито руини говорят за многообагрения, стихиен живот преди:

Исполински лес дебри разгръща, подига ръце,
като мене пронизан на Есен от злите стрели.
Угасни и ти в тия долини, пламтящо сърце!
Виждам: вихрите птици гигантски далеко подгонват,
огромните свещи потухват: брезите оронват
листа многоискри, димят белорунни мъгли.

Ем. Попдимитров има някакво шесто чувство за природата, което му дава тия ярки усети за нея и ненаситните ù образни претворения. Тревите го галят като момински къдри, облаците настъпват като воини един срещу друг, с трясък меч пресреща огнен меч и на парчета се сломяват; луната е кръгла чаша в пира на Нощта; зад морето на тучните ниви се веят бели пожари; есента бледолика пристига на кораб кристален с платна от коприна и с мачти от нежна тръстика и пр. Запомнена е тая трансфигурация на група плачещи жени – в крайбрежни “Върби”:

Кат майки разгърнали тихи обятия
в поляни до чер кръстопът на безвестни съдби,
навек безутешни, без стон, без проклятия,
унили си клони навеждат под траур върби.

Засвирят ли флейти на вихрове есенни,
те зъзнат и в розови пръсти укриват лица,
в безмълвно ридание навеки унесени
по капка изливат от скърби прелели сърца.

Поетическата асоциативност на Ем. Попдимитров е извънредно развита. Тя е, която му дава точно намерените, пластични, багрени и архитектурни означения, които доближават явленията в природата по един лично негов път на възприятие до нас. Той щедро ги взема от древността, от преданието, от народната приказка. И по тоя път се доближава до едно митологическо отношение към природата. Не само земята, морето и облаците са населени със странни рицари, пратеници небесни, херувими и др. Ем. Попдимитров дава действието и на свръхестествени сили – които например превръщат сините стрели на разгневения Перун, отпратени към самодивите, в перуники. По силата на същия закон и земята може да бъде езическата, едра, мургава и страстна невеста, овлажнена от топлите сълзи на пияния дъжд и приемаща целувка от младия ù огнен любовник – слънцето. Има нещо общо между виждането на природата у Бьоклина и у Ем. Попдимитрова – тия полумитични същества, сатири, панове, нереиди, нимфи, родени в леса, в морето, в ущелията и сраснати с тях – и същевременно държащи връзка с човека, чиито първични, стихийни влечения изразяват. Затова народните поверия за магии, заклинания имат доста власт над въображението на поета, той ги използува („Змеица”, “Към Богородица”). Също далечната, историческата сюжетност, която е превърнала събития и личности в легенди („Херолд” и др.). Това е възвръщане към духовния примитивизъм, който поставя природата и човека в еднакво единение с Божеството.

Обикновено считат любовта у Ем. Попдимитрова мистична. Това не е право. Образът на любимата никъде у него не е едно отвлечение или проекция на душата, както у Яворова например. Той е реален, много предметен даже, но е откъснат от житейската му зависимост, за да се превърне в поетически феномен. Любовта у Ем. Попдимитров е, също като природата, митологизирана. Обикновено той отдалечава женския образ в дълбока перспектива, дето оживява в чертите на легенда – като тая инкрустация, сякаш на някой средновековен майстор:

Сънувах град от стари, стари времена.
Шемят квадриги в улици гранитни
и с дълги копия, пламтящи в светлина,
вървят мъже в одежди първобитни.
И двуколесница с огромни колела –
от дъбов щит, с напречни златни шини –
лети след зли коне, подигнали чела.
Тъй нявга, преди хиляди години
вървяхме с тебе; надалеч градини
цъфтяха с вечни непознати дървеса,
и “куку!” чуваше се тихичко гласа
на птица… Моя златен шлем държеше ти
на розов скут.Изпуснах сребърни юзди
и вгледан в тебе – годеница и дете! –
аз тихо шепнех: любиш ли ме, Ема?
Свенливо там с игла по шлема
изрязваше ти нежно Е и Е –
две букви в двете наши имена…
Сънувах град от стари, стари времена.

Отдалечението на образа в миналото го поетически рафинира, дава му нова светлина. Той остава да действува с онова, което е негова власт и най-скъпа интимност – едновременно. Естествено, детството е, което пази в своята чистота най-нежните женски образи и ги превръща в живописни приказки.

С наведена малка главица
и с плитки завити и жълти как мед,
приличаш ти, Лисхен, на мъничко слънце,
на мъничък цвят.
Ръчица,
в умора от предене светла коприна,
полагаш под свилена пазва, където
все още тъй спи непробудно сърцето.
Ти каза: “Виж, колко народ по площада!
Аз, знаеш? И в мойта градина
под вишната млада
разцъфнаха вече златисти иглички.”

Само митът на детинството може да съчетае толкоз реалност и толкоз чиста мечта. Ем. Попдимитров митологизира женския образ, като го прелива в природата, дето той дири своя венец – зеленината на бора, планинския ручей, зората или девствеността на полските цветя, които образуват ореол върху женския профил, както у Ботичели. Ботичеловата “Примавера” има своето подобие у Ем. Попдимитрова. Една рамка или един ореол е необходим, за да добие реалният образ портретност, очарованието на фреска. В известното стихотворение широкият хинтергрунд прави скръбта да звучи като мелодия от орган:

Наведен, на пейка самотна седях уморен
сред някакъв шумен и стар булевард непознат,
ехтеше, тълпата пред мене в стохилядний град.
Наведен, на пейка самотна седях уморен
и мислех за тебе, Ирен!

Любовта у Ем. Попдимитрова е благоговение. Небесен дар, който трябва да се пази в чисти потири. Най-добре тя е спасена от всяка греховност, когато се държи близо до лоното На природата, дето е божественото и рождение. Прегръдката, която се получава в листака на ореха, не е греховна, защото я осветява ментовият дъх на тревите, поздравят я гласовете на птиците и я оневинява млечното виме на овцете, които в тоя момент минават. Тя става обред, свещенодействие, благовест за жизнетворчество. Съпругата у Ем. Попдимитрова не може да бъде освен Мадона, държаща младенец в ръце, замислена над бъдещия живот, който се разцъфва под нейните пазви. Тя е символ на творящата сила на битието.

Просветлението на човешкото битие именно в истината за вечното възобновяване и непрестанната устремност към неговото божествено начало – е двигателят и смисълът на всички човешки борби. Неозареният от тая истина пада в ярема на долните страсти, става жертва и агент на порока, алчността, на властолюбието, на измамата, на нравствената поквара – преграда на световната еволюция. В поемата си “Преображение” Ем. Попдимитров рисува тия падения и заблуди, през чиито кръгове, като през кръговете на Дантевия ад, трябва човек да мине, за да се очисти и да възлезе в разумното начало, осъзнал своята мисия в приобщението към строителните сили на живота. Познал Хераклитовия закон за вечния кръговрат, той трябва да низвергне от себе си всяка надменност, да се смири и стане малък като под земната покривка житното зрънце, което чака слънчевия лъч да изкълни за нов живот и ново изобилие.

Ем. Попдимитров не е аскет. Наопаки, вижда мисията на човека в делото.

Земя! На творчеството ведро лоно
и златна пазва – люлка на слънца,
на любовта си ложе благовонно
и лодка си на богове-деца,
на себетворческите сили лоно.

Поемата свършва с апология на труда. Чуждият на утолението на злите жажди, вижда света блеснал в браздите на труда: хлебородни полета, росноцъфнали градини, янтарни гроздове, гигантски линии, които прорязват планините, разперените платна в моретата – и пионерите на това строителство: жетвари, рудничари, леяри, тъкачи, корабници и пр. Поетът благоговее пред тях и тяхното дело, защото ония, които създават, са истинските пратеници на Твореца. Неговата воля е мир, труд и любов да бъдат вложени всички човешки сили. Впечатлението на някакъв проповеднически тон в някои работи у Ем. Попдимитрова е всъщност тежината на философския му мироглед, проведен навсякъде, който чувствуваме да ги обединява под един купол.

Съобразно с тоя мироглед неговата поезия е една хармонична поезия. В нея няма и не може да има вътрешни противоречия и конфликти. Животът у него е разрешен в приемането: навън – висшата премъдрост на Творението, в себе си – нравственият закон, като двигател на човешкия напредък.

Поезията на Ем. Попдимитрова (отначало докрай, говоря въз основа на 50 – 60 избрани работи, а не въз основа на десетте негови тома, които няма защо да се четат) е поезия на възхитеността. Тя е апология на възвисяващите сили на живота, на неговата красота и жизнерадост. Тия жизнерадост иде от смаляването на “аз” пред величието на Вселената и дълга към Всечовечеството.

Образността е тъкан на тая поезия. В орнаментиката ù е отразен известен класицизъм.

Емануил Попдимитров носи дори някои черти на ренесансов човек.

 

* * *

Макар първите “Песни” на ТРИФОН КУНЕВ да се явяват във времето на Яворов, с нищо те не принадлежат към кръга на индивидуализма. Кунев дойде от народа, отдето излезе и Цанко Церковски, и търсенията на прокълнатия дух са му съвсем чужди. Той не пие от “вечните води” – връща ни към селския извор. Но, докато у Церковски около тоя извор лудо-младо си тръшка калпака неуморно за задевки, у Кунева чезне за нещо… Късна доба, сирото девойче, густи въздишки, вятър, посърнал от момини жалби, бисерна младост хвръкнала, кукувица закукала – това са неговите песни. Те носят тембъра на народните, но мотивите са много разлени, сантиментализирани, изгубили много от безкрайната находчивост и анекдотична изразност на народните (вж. рецензията ми в “Мисъл”, г. XV). Но техните образи и припевност отразяват нежна интимност на душата. Явно е още тогаз, Кунев слага на чужд ритъм лични свои настроения, неотгатнати категорично, ненамерили още точната си форма.

Намират я в “Хризантеми”. Кунев просто сменя инструмента и това дава възможност да чуем истинския му глас.

Есента от първите му песни – “рано привтасала и осланила китни градини, дето босилекът посърва” – разгръща своите скути и му зашепва златните си приказки. Той потъва в тяхното очарование. Светът променя своите декори: повехнали цветя, розови храсти, огнище, което догаря до горския път, храм запуснат сред оголени дървеса, напуснато гнездо. В тая сиротност и полумрак проблясват зорници, разнася се протяжен звън на бедна камбана, зъзнат цветята, идат тихи стъпки. Поетът е в близост до някаква тайна, която, като Метерлинк, ще чуе може би в мълчанието. Очаква да се сбъдне някакво чудо, знак за което са тия шеметни сияния, листопадът от звезди. Има някаква вяра и не знае какво ще се случи. Горко неведение…

В тоя час на тишината само едно е истина: побледнелите хризантеми ронят листи и стелят земята със златна шума. Кунев има емоционално усетно възприятие за тоя час на помръкването. Той знае да предаде атмосфера – тя се носи в самите му думи, в строя на стиха:

От изток тъмна нощ повлякла скути,
пристъпя тихо, тъмен взор навела,
и сякаш е невеста, тежка дума
от свекърва дозела.

Невеста плаха сякаш плахо иде
от изток, тъмна нощ, повлякла скути
и шушне тъмни речи…
О, тихи жалби на нощта печална,
от никого нечути!…

Образът на любимата потъва в гаснещите контури на тоя пейзаж. Зовът е престанал, останала е само близостта.Те не са един срещу друг, а един до друг. Загърнати като деца в плаща на вечерта, поетът вкусва заедно със своята двойница сладостта и красотата на заника. Като билка той изтрива от сърцето му скръбта.

Девойко златокоса, Есента ромони
във златната гора и замечтана рони
тя лист след лист, мечта подир мечта;
и полувнятно златокъдра Есен
нашепнува слава от тъмна песен –
от песен: последната на Обичта.

Да идем там, при клюмналите клони
и мъртвите листа, които кротко рони
тя – Есента – с печално сладък зов:
да идем там и дълго да мълчиме
и може би така ще изличиме,
девойко, нашата любов.

В песните на Кунева няма ни един жизнен импулс. Странно някакво влечение към небитие. Сложени на един-единствен акорд, тънат в монотоние и затова трябва да бъдат сведени до десетина-петнадесет. Тогава тяхната здрачина ще стане по-малко опасна и ще се открие по-отчетливо образът на поета на най-голямата кротост.

 

* * *

Колкото и различни един от друг, и четиримата, на които се спряхме, имат – исторически погледнато – някои черти в отношението си към живота и в самоотношението, които налагат да бъдат поставени в една група. В развитието на нашата лирика те представят етап, който следва поезията на Яворова и Траянова.

Както се помъчих да обясня в предишните статии, паролът на индивидуализма бе изключителната личност, която – съвсем естествено за тогавашното време – се противопоставяше на безличието, робската психика, инертността и еснафския морал на масата. Но в задълбаването в духовните кариери и в силата на замаха той надхвърли целта. Изтегли из сплавта метал, който блести, но откъснат от земните недра, не излъчва топлина. Победителка над духовното лилипутство и пошлостта, личността се утвърди в илюзията на своята единственост и се изолира. Нейните богатства бяха заключени и непристъпни за другите. И се задъни в безизходност. Тогава почна да разбира своите химери. Оттук иде пречупването на нейната острота. Още в “Маска” Яворов завърта стрелката – да се влее в жизнения порой, за да се смеси с ликуващата тълпа.

Говорейки някога за Димчо Дебелянов и Николай Лилиев („Златорог”, г. II и III), отбелязах това възвръщане на лириката ни обратно към живота. Това можеше да стане преди всичко, като се свали “аз” от кулата на неговата тираничност и добие повече мекота. Пътят на приобщение към тия четирима е вече лесен, защото те разрешават не отвлечени чувствени начала, а житейски съдби и погледи, ясни в порождението им, понятни, често образуващи дори личния опит на мнозина. Те не отричат живота. Даже и когато са отхвърлени у него, жадуват за него. У Дебелянова той е арена, на която е бил; у Лилиева – мечта, която гони; у Ем. Попдимитрова – празник; у Кунева – реминисценция.

Знаят, че той не може да бъде подчинен на изключителните догми на личности, че има свои закони, обществени, нравствени. Добро и зло не са една дума, както у Яворова – техните чувства, стремежи и отношения стоят под знака на висока моралност.От демонизма и оргийността ни следа. Жената не е вече безформено същество, “от кал и лъчи изтъкано”, чудовище, от чиито примки трябва да се изтръгнем, или мираж, сянка от облаците, а – творителка на живота, скъпа другарка, чакана дъга. И мъжът – не демон похитител или враг, а неин поклонник, рицар или зов.

Истината на живота е не във видението, а в живото чувство. Заплетената проблематика в поезията на Яворова и Траянова е сменена от настроението и простата мъдрост. Изобщо емоционалността е знакът на тая лирика – в противоположност на рефлективността, която прониква у Яворова и която приближава поезията на Траянова до един патетически ритъм. Действието на тия песни е пряко, позовано на просто възприятие, няма нужда от коментар. Всеки ще намери в тях нещо от себе си.

Характерно за интимността на тая поезия е, че в нея са възвърнати мотивите за дом и спомен. Яворов и Траянов са бездомни и безродни поети. А знаете Димчо-Дебеляновия копнеж “Да се завърнеш в бащината къща – последна пристан и заслона”, в скутите на старата си майка; Лилиевата “Тиха бащина стряха”, под която трепти чистото сърце на детинството; Ем.-Попдимитровия “Стар дом”, със спрелия години часовник, изгнили стрехи, и клена, който простира ръце към него с молба “постой!” Яворов и Траянов нямат спомени – те са в мига, в който изгарят. Върху Дебелянова тежат “жалби далечни и спомени лишни”; Лилиев съжалява, че ги няма “живей, мое бедно сърце, без печали и спомени”; у Ем. Попдимитрова излитат като гълъби над бледия портрет. На тая сюжетност съответствува и друг поетически строй. Вместо блъскане на стиха или постройка на.чувството – жизненият му ток, неговата преливност и песенност. У Димчо Дебелянов тонът е изповеден, у Лилиева – молитвен, у Ем. Попдимитров – псалмически, у Кунева – цитра.

И образността трябваше да стане друга – по-конкретна, няма нужда да се дешифрира. Тая йероглифност на образите у Траянов е съвсем изключена в поезия, която дири искреността и простите значения на нещата.

 

* * *

Някои се мъчат да представят тая поезия като епоха на символизъм у нас – без да се интересуват какво тя носи.

Не може да се отрече влиянието на символизма върху тия четирима поети, но по същини те са далеч от него, дори го отричат.

Най-бегло: символизмът дойде у нас главно по два пътя. Във Франция той бе реакция срещу парнасизма, който се домогваше до една “обективна” поезия, позована не на чувството, а на разума. Той искаше да отстрани посредството на “аз” във възприемането на външния свят, да даде тоя свят не в неговата относителност към личното чувство, а като феномен, независим от субективните му отражения у нас. Външната форма стана по тоя начин самодейност на тая поезия. Тая форма трябваше да съедини мисълта с внушенията на красотата, която парнасистите тъй обичаха да дирят в историята, екзотиката и пр. У Ередия, Сюли Продом тя доби прецизност, последно съвършенство, стана истинско бижу. В скулптурните изваяния, в кристалните призми на тая поезия изтрити бяха всички полусенки, замръзнало бе всяко движение.

Бодлер, Рембо и Верлен са, които предприеха възвръщането на поезията, която се “позовава повече на душата, отколкото на очите, повече на интуицията, отколкото на разума” – по израза на Пол Фор и Луи Манден, в тяхната история на френската поезия. Като отбелязва в сборника за 50-годишнината на символизма, че неговата философия изхожда от възгледа на Шопенхауер “светът е моята представа”, Едмон Жалу обяснява неговия стремеж: не да се изобрази как говорят перачките или бита на дребните буржоа, или значението на наследствеността, а да се предаде силата на чувството, на образите, виденията на подсъзнанието, тия кръстосвания на инстинкта с откровението, най-подир, сънищата, които са истинската тъкан на нашия живот. Още по-точно определи отношението на символизма към света Густав Лансон в своята история на френската литература (не всякъде цитирам пълно): Нещата се постигат само чрез нашия усет: те са в нас, те са самите ний. Моето виждане на природата това е моят дух. Да нарисувам пейзажа в нюанса, в който го виждам, да сглобя в стиха фрагментите на нещата, които съществуват в мисълта ми или които се докосват до нея – значи да разкажа тайната на моята душа. По тоя начин цялата натура става символ на моето същество, на моя живот. Мисията на гения, казва Вилие де Лил-Адам е да осветлява онова, което без него би останало в тъмнините. Най-сигурната реалност е не видимата, а оная, в която сме изгубени, която единствено ни свързва с небесата и Абсолютното, чрез нейната безкрайност. Густав Кан (Simbolistes et Decadents) добавя, че това могат да постигнат предопределените, при свободно състояние на съзнанието и чувствата – в сънищата, във видението, в редките и кратки минути на екзалтацията.

Оттам това дирене у поетите на символизма във видимия свят неговата невидима същина, тия съответствия с друг мир, тъй наречените correspondances – в които нещата, събитията и състоянията добиват значение, различно от реалното, т.е. от общодостъпното, следователно, баналното и неинтересното. Средствата за отгадаване на тия значения не могат да бъдат описанието, външната изобразителност, която, вместо да отключва, заковава нещата в пространството, във времето, в битовата им обстановка, в тяхната епизодичност, без да открива съкровената им същина. “Да се назове един предмет, казва Маларме, значи да се отнеме три четвърти от насладата на поемата; да се внуши – ето мечтата.” За да се призове чрез един предмет едно състояние на душата, трябва постепенно да се дешифрира. Стремежът да се намери оня израз, който вече сам по себе си ще бъде съответствие на душата, довежда до мисълта да се приближи словото до музиката, както Вагнер искаше да приближи музиката до словото (Рене Лалу – “Съвременната френска литература”).

По следите на Абсолютното поезията се въвлече в лабиринта на духовните и чувствени комплекси, поддаде се на халюцинацията, магизма и сатанизма и скъса връзките си с живота, който живеем. Стигна в израза си до енигматичност, която трябва да се обяснява (тъй и правят) и до условност дори на буквите, които, трябвало да означават всяка отделен един цвят.

В Русия символизмът е една широка вълна от френския, която доби особените форми на расовия манталитет, стана повече идейно искателство, отколкото непосредно постигане и чувствуване. Поезията на Балмонта, на Брюсов, Сологуб, Гипиус, Мережковски и др. е безотносителна към реалността. Светът езавъртян около “аз”, някакъв абсолют, който се постига вън от жизнената насоченост – в далечни и антични светове, в стихиите, в непознати чарове, в изменчивост на миговете и пр.

Символизмът у нас няма своя школа. Той не е теоретизиран и изяснен по същество, макар доста да е витийствувано с него. Никой от нашите поети не се смята сам символист, освен Траянов. Единственият му (на това основание) апологет прави няколко години усилия да го направи негов родоначалник, жрец, под чиято хоругва вървяла плеяда и в нея – най-напред, поетите, за които е дума и които са всецяло негово отрицание. Ако е за родоначалие, символизъм има още 1905 у Яворова („Угасна слънце”, “Насаме”, “Сенки”, “Вълшебница” и пр.).

Символизмът е влияел върху средствата на нашата поезия. Той ù даде нови усети, разработи образното ù богатство и музикалното ù строение. Направи стиха инструмент, годен да изрази всички движения на чувството. Отделна задача е да се изследват тия влияния.

Но по същина четиримата поети, на които се спирам (защото те главно отбелязват тая епоха), са далеч от символизма.

Преди всичко те са обърнати не към Абсолютното, а към живота. Само Яворов застана пред Абсолютното, но у него то не бе теза, а предел, до който стигна изтерзаният му дух. Почувствува обаче неговата студенина и направи кръгом.

А светът на Димчо Дебелянова, Лилиев, Ем. Попдимитров е бил всякога на земята. Ако погледи се отправят към небесата, то е за да се призове тяхната утеха или благословение. Те не са мистични поети. И обратното би било твърде странно: нашият меридиан е далеч от мистицизма. С хиляди нишки те са свързани с живота и това е, което ги предупредява срещу всеки илюзионизъм, химеричност, тия неврологически състояния, афекти, чувствена изтънченост, до които отиде символизмът.

В противоположност на него те не са поети на подсъзнанието, а на просветлението. То е в преодоляване на личната им съдба, даже и когато е нерадостна и зла. Защото имат трезвостта да погледнат наоколо си и да видят, че милиони носят всеки своята съдба, също може би трагична. Това пробужда у тях едно ново самоотношение – въпроса за тяхната мисия като поети и преценката на собственото им дело. Като у Вазова, и у тях проговорва чувството на отговорност пред своето време и своето поколение.

Какво ще кажем ние на младите сърца?
Ний тръгнахме безшумно, с надежди окрилени,
и ето ни безродни, и ето ни сразени…
Ръцете ни са празни и в нашите съдини
не трепва дивий пламък…
И наший дух ще мине
като изгубен друмник по своя стръмен път.

– пита сам себе си Лилиев. А Димчо Дебелянов има такава самооценка за своята “Сиротна песен”:

Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Наопаки, жизнерадостният стих на Ем. Попдимитрова –

Радост тъга
той ги споява
във ведра дъга.

Но онова, което спря символистическия плисък в поезията ни и го повърна бързо към коритото на действителността, са войните. Те отрезвиха и най-занесените, които можеха още да чувствуват. Даже и “освободеният човек” на Траянова не може да се освободи от нейното сътресение, българските му балади “Смърт в равнините”, “Тайната на Струма”, “Родният лес” и др. – въпреки визионерството им – са проникнати от историческата съдбовност.

А Дебелянов, Лилиев и Ем. Попдимитров откриха една по-друга принадлежност от тая на своето “аз” – на своя народ. Те се почувствуваха негови синове, които той зовеше.

Сурова вярност на дълга
смени живота пъстролик
и сля се радост и тъга.
Сроди се малък и велик

В “Нощта пред Солун” у Димчо Дебелянова блестят огньовете на настръхналите вражи вихри; в “Стария бивак”, под палатката, той вижда обезлюдените хижи на разгромната война; “Един убит” противник, от който не би очаквал пощада, е негов брат, клета майчина ръка го е приласкала; а тая толкова дълбока, мъдра и трогателна песен “Тиха победа” носи примирението и героизма, към който го зоват земните недра.

– Дойди, но с подвиг увенчай
ти свойта бренна суета
и нека бъде твоят край
една усмихната мечта!

Там родни сенки с родна реч
посрещат брата и сина,
а нейде гордо и далеч
плющят победни знамена!…

Страхотните бранни светкавици разкъсват лунните мрежи на Лилиева и поетът провижда, че има една люлка, по-близка от небесата. Какво са наказанията, които му праща съдбата пред страданията на хилядите. Той е с тях, готов да даде най-скъпото, което има. “Към родината”:

Безцветен син на обезверен жребий,
с надежди мене ли облъхваш ти?
В гърди ми бий едно сърце по тебе,
безсилно твойта скръб да освети.

И възроден, аз може би последен
поднасям своя чист и беден дар:
едно сърце, което слагам бледен
пред твоя свят и непознат олтар.

Ахасфер се връща най-подир в своя дом.

И ето ме изпълнен пак с любов,
и ето ме, Родино, пак готов,
чело да сложа в твоето подножие,
да те посрещна като спомен скъп
и да приема твойта свята скръб
като награда, като милост Божия.
Та в оня час, когато пак на път
невярна мисъл ще гнети духът
и ще нашепва тъмни предсказания,
утеха да ми бъде по света,
като светилник грейнал сред нощта,
Родино моя, твоето страдание.

Не е божеството, за което са славословията на Ем. Попдимитров, а намръщеният “Стар Бог”, който праща бронирани чудовища с огнеблъвни пушкала, нови варвари, които ще превърнат бащината му земя в плевел и бодили. Неговата “Родина” не е вече блажената Еделанд, към която го носят триреми, а страната на опустошението. Той произнася молебствие за нея в тия литургични стихове:

Часът е печален, унил и
навред е тъй горко пустинно,
презри ме, спаси и помилуй
ти, стара, прастара Родино:

И, като я митологизира като змейова невеста, зове я с всички гласове на орачите, жетварите и хайдутите да се изтръгне из магията и пробуди за нов живот:

Майко моя тъжна, земьо хлебородна!
Стани, разпилей се ти, люта морà,
на сънища кобни бездънна гора…

Какви символизми и абсолюти в тия песни?…

Само поети, у които е жива връзката на единицата с колектива, могат да затрептят тъй искрено и дълбоко с ритъма на своя народ.

 

* * *

Как се мотивира тая поезия?

Символизмът във Франция обясняват с умонастроенията на буржоазната и бохемска интелигенция, оплетена в шемета на един обществен строй, дето не може да си даде сметка за силите, на които почива. Обезволена в неговата чувствена изтънченост, тя изгубва пружините и насоките на историческото развитие и дири това развитие в обратна посока – не в ясните закони, на които е подчинен животът, а в неговите тайни.

Съветската критика обяснява руския символизъм като отхвърляне на предреволюционната действителност. Но докато една част от писателите като Максим Горки, Вересаев, Куприн застават на почвата на нейното преустройване, символистите избягват от тая действителност във фантазии и мистични светове.

У нас развитието е съвсем друго. Поетите, които разгледахме, както и белетристиката на Елин Пелин, Йордан Йовков може да бъде изяснена като етап, който смени индивидуализма.

Индивидуализмът държи у нас времето от 1895 до 1910. Това бе епохата на създаване градовете, на бързото, безогледно забогатяване, на материалното хищничество, свързано в политическия живот с потъпкване на гражданските свободи, с потисничество на масата и обезличаване на личността. “Епоха, кърмачка на велики люде”, както я нарича Вазов. Докато Алеко Константинов и Ст. Михайловски само разобличаваха политическия разврат, Пенчо Славейков считаше, че трябва да му бъде противопоставено нещо положително – обществено-моралната и духовно волева личност, чиято инертност дотогава бе главна причина за издевателствата над нея. Той изнесе тезата за нейната самоценност, която може да се наложи само чрез културното ù издигане. Без разработка на личността, която той даде, днес щяхме да имаме хора без гордост, без чувство на достойнство, без идейна ос, без доблест – само простаци, кариеристи и подлеци. Индивидуализмът е, който формира и кали характера. Обяснимо е защо след това той изхвръкна из обществената си орбита. Но онова, което създаде в творчеството на Пенчо Славейкова, П. Ю. Тодоров, Яворов, Траянов, Николай Райнов, е неотрицаемо. Напразно е да се отрича, както прави част от лявата ни критика. То е само преодоляно.

Чрез издигането на личността постепенно се разработва и съзнанието на масата. Тя взе да се пробужда от своята летаргия и да заявява своите права на участие в обществения живот. Бяха вече принудени политическите водачи да се позовават на нея. Тя все пò съзнаваше своята сила и овладяването ù можеше да стане само като се зачита. Макар и демагогически, демократизмът стана принцип в политическото действие. За неговото разрастване спомагаше и фактът, че широкото народно образование създаваше и в селата интелигенция, която вече почна да осъзнава народните маси. Явяването на земеделското движение се дължи до голяма степен на това. Естествено, към тая маса не можеше да се отиде с паролите на изключителната, единствена личност. Личността трябваше да излезе из своята изолираност, да пречупи надменностга си и да подири пътища на приобщение към масата. Тая промяна се отрази и в литературата. В разказа вече имаме по-друга тематика: битът и душата на селото и народа, но третирани не като материя за произволни поетически настроения и символи, а в тяхната даденост: Елин Пелин, Йордан Йовков.

В поезията гръмовержството вече не можеше да мине, няма кой да се плаши от него, да му обръща внимание. По-голяма скромност, повече човечност станаха белег и изискване на личността. Може би ще считат днес тая поезия аполитична, не борческа. Но всяко време дава себе си. Обществените сили тогаз едва бяха почнали по-рязко да се оформяват и много по-късно стигнаха до сблъскване и остри борби.

А в случай, че политиката и борчеството са мярка за поезията – достатъчно е, че тия поети отключиха дверите на човешката дума, съгряваха я с повече интимност и топлота и внесоха в съзнанието и стремежите ни повече чувство на етичност, готовност за самоотречение, за жертвеност. Това са предпоставки за всеки борчески характер.

Наистина не можаха да се отмагьосат отведнъж. Техните светове са все още твърде субективни. Но тяхната антена улавя вече вълни на колективната душа.

Facebook Comments